Сватовете минават през къщата ни, а аз им замислих нежно, че можеше да се завърне с дъщеря и малчуганите, но те размахват ръце и викаха:
Петим години живеехме с нас, а с вас едно, така че не ни сечете!
Това ми разтърси спокойствието, защото вратата зад невестата се затвори, а тя, като истинска българска Ружа, обичаше да се разхожда сама без децата. Аз вече бях свикнала с мъжа си Георги, че храним внуците, играем с тях и често ги лъжем в спалнята, защото младите се занимават или почиват.
Когато обаче Ружа не се завърна да прекара нощта, аз вече не можех да се успокоя.
Сине, къде е Милена? Не мога да я стигна!
Майко, всичко е наред, тя отиде да се отпусне.
Какво време е? Тя би трябвало вече да се е върнала.
Тя е в планината с приятелките си.
Синът ми Иван стоеше спокоен, а в главата ми се въртеше вихър от въпроси. Как може да ме остави без едно и също слово? Какво е това отношение?
Тогава дойде ново осъзнаване, което не ми даде мир.
Когато Иван се ожена за Милена, бяха млади по двадесет години. Иван се премести в къщата ѝ, защото и двамата бяха сами, но все пак искаше да има мъж до себе си. Аз нямаше нищо против.
След това им се роди първото дете, а после и второто.
Тук започна всичко. Иван донесе внуците в нашата къща с кола, а следобед Милена и синът ми идваха, вечеряхме заедно и после отиваме при нея.
За мен беше радост да се забавлявам с внуците, защото рядко бяха тук Милена живееше в края на селото, на другата страна на хълма, не можеше да се прибере лесно. Но когато те идваха, сърцето ми се изпълваше с топлина. Децата започнаха да се появяват все по-често, останаха да пренощуват, когато вали или вали сняг. Ние с Георги бяхме просто щастливи.
Стараех се да им осигуря храна, да ги водя на разходка, за да могат младите да спят през деня, помагах с къпане и пране. Когато един ден децата заявиха, че ще се преместят при нас, почувствах вкус на победа най-добрата баба и майка, оценени от тях.
Моят съпруг често пътуваше за работа из цялата България, но събираше добри лева, а аз се грижех за дома. Нямах проблем да сваря или да чистя; имам и малка градина, където сама обработвам всичко.
Но с годините станах уморена децата не ядат същото, им трябва отделно готвене, а Милена често има свои дела и оставя децата на мен.
Какво да й кажа? Тя не е мое дете, затова започнах да моля Ивана:
Може ли да ми помогнете да измием съдовете и да подредим следобед?
Майко, Милена отново чака бебето, не може да влезе във вашата кухня, мирише странно. Не искаш ли да помогнеш, защото и там не може да остане и секунда.
Тези думи ми дадоха мурашки по кожата. Още едно дете? Ние с Георги вече не спим, старият внук се събужда от зори, включва телевизора и иска да остане в нашата стая до късно. Милена по-малкото, яде, спи, а къде е Давид? Той е вкъщи.
Сине, децата трябва да са при вас.
Майко, ще купим нови мебели, няма къде. Може ли да се преместите в кухнята, а от нашата стая да направим детска?
Гледахме се безмълвно. Къщата ни е с две стаи, мазе, коридор и къса кухня.
Сине, къде ще се поберем с бащата? Диванът се разгъва, няма къде да се постави крак.
Тогава не се тревожи, Давид ще заспи при вас.
И така в нашата стая се появи креват за внука. Той се бори, отива при родителите си да спи, после ги връщат обратно, цяла нощ е клатушка, не мога да спя, сутринта главата ми е като планина.
Сватовете отново се появиха, а аз им напомних, че могат да върнат дъщеря и децата, а те махаха ръце:
Петим години живеехме с вас, а с вас едно, така че не ни сечете.
Отново усещам, че нещата не вървят както трябва, но къде да избягам? Невестката не помагаше, дори и преди третото дете, винаги намираше извинение гледа децата, отива да се разходи, но в телефона всички седяше, а ние работихме в градината.
Сега не се може да се навъ̀, да вземе дете в ръце, да готви всичко е реакция. Тя тръгна в път, не отговаря на телефона, не ни каза нищо, освен на съпруга. Ние се тревожим, децата скучят по майка си, а тя не се обажда, си почива.
Сине, на кого остави децата?
На мен.
О, на теб, казвам, а очите ми потъмняват, добро, накарай ги да ядат и да спят.
Синът не знае как децата обичат и как да ги заспим, а аз казвам на съпруга:
Това е краят на търпението ми, не мога повече.
Пренощувахме в кухнята, не искахме да пречим на сина. Сутринта той беше в лошо настроение, а аз се преструвах, че не забелязвам. Децата искаха грис, пиле, а аз посочих хладилника:
Всичко е там, готви, щом заменяш съпругата.
Това продължи два дни, Иван се обади до Милена, да се върне, защото не издържа.
Тя пристигна, но донесе само лошо настроение.
Трябва ли да поикам оттам? Не можете да сготвите яйца и макарони?
Тя говореше на висок глас, като искаше да ни се чуе. Хвърли се в кухнята с тенджери, а хладилникът беше празен.
Къде са продуктите?
Продуктите, които купихте? попитах аз.
Да ме живееш, яйца или картофи?
Не, не ме живееш, развийте къщата, нахранете пилетата и събирайте яйца, отидете в магазина, сложете нещо в хладилника.
Тя взе децата за ръце и каза, че краката й няма да бъдат в нашия дом. Синът се ядоса, каза, че е лошо към свекъра. Ние с Георги стояхме, държейки се за ръце.
През цялото това време децата не питаха за сметка, не благодариха за ястието, не купиха нищо, което те обичат. Всичко това правехме ние и получихме каква заплата?
Стискам челото защо за моята доброта получавам такова отношение? Правих всичко от любов към тях, защо се държат така? Как мислите?
