«Гледай си работата, вместо да драскаш картини като някаква луда!» изрева мъжът. Той не знаеше, че една от тези драски бях продала анонимно за милион.
Боята миришеше горчиво и сладко мирисът на свободата.
Георги Стефанов Иванов, моят съпруг, мразеше този мирис. Стоеше на прага на малката ми работилничка, която всъщност беше просто отделен ъгъл в хола.
Пак ли? издиша той. Това не беше въпрос.
Скъпият му костюм изглеждаше като чужда петна сред моите платна, изцапани с акрил. Сви си носа с отвращение, поглеждайки палитрата.
Росице, уговорихме се. Без боя вечерта. После миришеш на разтворител. В събота идват гости, какво ще си помислят?
Аз мълчаливо потопих четката в кармин. Червената боя се разливаше по платното, жива и топла като кръв.
Това не са драски, Жоро.
А какво е тогава? посочи с пръст към почти завършеното платно. Безсмислени петна. Развалено платно. Пари на вятъра.
Неговият прагматизъм беше като прес. Притискаше, методично и неумолимо, превръщайки всичко ярко и живо в плоско, сиво, разбираемо за него.
Този ъгъл можеше да се използва разумно. Да сложим рафт за инструментите ми. Или поне за зимните гуми. Вече си намерих страхотен вариант.
Аз нарисувах алена линия на платното. Линията излезе дръзка и крива. Раздираше композицията, но точно това исках.
Гледай си работата, вместо да драскаш картини като някаква луда!
Думите паднаха в стаята като тежки, мръсни камъни. Преди ме раняваха. Драскаха до кръв, оставяха невидими белези.
Но не днес.
Днес имах щит. Невидим, но абсолютно непробиваем. Усещах го почти физически.
Обърнах се бавно към него. Лицето ми беше спокойно. Очакваше сълзи, оправдания, крещене обичайният репертоар. Не получи нищо.
Заета съм, Георги.
Той замлъкна, изненадан от тона ми. Твърд, без и следа от подчинение. Дори мигна няколко пъти, сякаш опитвайки се да фокусира.
С какво си заета? Да пръскаш семейния бюджет?
Обърнах се обратно към платното. Мълчанието ме дразнеше повече от всяка препирня.
На екрана на лаптопа, стоящ до мольберта, светеше входящо съобщение от галерия в Женева. Не го затворих преди да дойде той, и то все още беше там, светеше в полумрака като фар.
«Уважаема г-жо Димитрова, радостно ви съобщаваме, че вашата творба Дъхът на август е продадена на затворен търг. Сумата на сделката възлиза на 1 200 000 лева.»
Утре да го махнеш всичко това хвърли той вече от коридора. Ще викам човек да мери за рафта. Да си тук в единадесет.
Вратата затресе зад него.
А аз взех най-тънката четка, потопих я в белоснежна боя и сложих последната точка на картината.
Това беше точката на невръщане.
Сутринта не промени нищо и промени всичко.
Въздухът в апартамента беше същият: с нотки на вчерашната вечеря и скъпия парфюм на Георги. Но аз дишах различно. По-дълбоко.
Съпругът, както винаги, седеше на масата, втренчил се в таблета. Пиеше зеления си смути здравословен, безвкусен, като целия му живот. Не ме погледна.
Днес ще закъснея хвърли той, без да вдига очи от котировките. Не приготвях вечеря, ще ям с партньори.
Преди щях да кимна. Да кажа: «Добре, скъпи.»
Днес просто си пих кафето. Ароматно, горчиво, истинско.
Той вдигна поглед, изненадан от липсата на реакция.
Чу ли ме? Човекът за рафта идва в единадесет. Да си тук.
Отпих.
Добре.
Георги удовлетворено прохмърка, връщайки се в цифровия си свят. Получи това, което искаше подчинение. Само че не разбра какво точно потвърдих. Ще бъда тук. Това беше всичко.
Щом вратата се затвори зад него, отворих стария си лаптоп. В него имаше друг живот, скрит под парола. «Росица Димитрова». Моят псевдоним.
Истинското ми фамилно име. Моминското. Името, под което ме познаваха в тесните кръгове на ценителите и което никога не смених в документите за чуждестранния паспорт.
Сметката в чуждестранна банка отворих още преди година, след особено гнусна кавга. Просто така, за всеки случай. Спасих там остатъците от бабиното наследство, което Жоро смяташе за «дреболия». Тази «дреболия» ми позволи да участвам тихо, без шум, в онлайн изложби.
Преводът на парите отне не повече от десет минути. Гледах числата. Не ме опияняваха. Даваха ми почва под краката. Твърда, гранитна.
В десет сутринта звънна телефонът. Непознат номер.
Росица Димитрова? мъжки глас. Дълбок, спокоен, с лек хрип. В него нямаше метал, само кадифе.
Да?
Казвам се Борис Колев. Собственик съм на галерията, която представи вашата творба. Обаждам се, за да ви поздравя лично. Това беше фурор.
Млъкнах, не знаех какво да кажа.
Колекционерът, който я закупи продължи Борис е много известен човек. В възторг е. И пита иска да ви поръча още една творба. За имението си. Тема каквато решите. Напълно се доверява на вашето виждане.
Последните думи звъняха като музика.
Аз ще помисля
