Марина дръжеше кърпа над снимките на комодата, когато чу стъпки в коридора. Първите мартеници се разтваряха в студения въздух, а дори включените радиатори не успяваха да прогонят влажен аромат от малкия им двоен апартамент в София.
На прозореца изцъфтяха увяхнали глицинии единственият спомен от топлия май, когато се ожениха.
Иван се появи в кухнята в износени дънки и разтегната тениска. Косата му се издигна в различни посоки, а раната на бузата беше от паднала възглавница.
Стигна ли сънът, а? протегна ръка към чайника. Мислех, че в събота ще спим по-дълго.
Спим Марина закачи кърпа на кука до мивката. Майка ти се е обади два пъти. Пита кога ще дойдем да помагаме с къщата на село.
Иван кихна. Отвън прелетя група врабци, а някъде в двора започна да лая куче.
Какво й отговори?
Казах, че ще обмислим. Марина извади от хладилника сирене и започна да го нарежда. Но не разбирам, защо да пътуваме всяка неделя. При Олга Петрова има син Витко. Той ли е безработен?
Витко работи на две смени, Иван се настани на масата и поръси сиренето с малко захар. Той никога
Никога, Марина се приближи до него. А аз? Трябва ли да съм безгрижна? И аз работя, между другото.
Иван мълчеше, изпразни чашата и безразлично погледна през прозореца. На балкона на съседната сграда някой се мъчеше с велосипед, въртейки го нагоре надолу.
Спомняш ли си как се запознахме с твоето семейство? попита Мария, хапвайки парче хляб. Тогава изглеждаха толкова гостоприемни
***
Този септември беше необичайно топъл. Марина работеше в магазин за тъкани, а Иван слюсар в завод. Двамата бяха заедно половин година и настъпи часът да се запознаят с родителите.
Майка ми те очаква много, каза Иван, поправяйки яка на риза. Тя цялата седмица се готви.
Апартаментът на Олга Петрова се намираше в пететажен блок. Марина се стиска, когато влезе в коридора миризма на белина и котешка тоалетна, а на стените непристойни надписи.
Проходете, гълъби!
Олга Петрова ги посрещна в стълбите, облечена в елегантно рокля с малки цветчета, косата й бе красиво навита.
В къщата владееше уютът на възрастен човек: вази с цветя, купчета бонбони, килими на стените и стар телевизор с дантелен покрив.
Ох, каква красавица! изкрещя майка на Иван, разглеждайки Марина. Току-що сварих борш. Маринко, помогни ми да покрия масата.
Тя протегна купчина чинии. Марина едва успя да се обърне, преди бе в кухнята.
В хола, на дивана, седеше братът на Иван млад мъж, около двадесет и пет, изграден, но с безразличен поглед.
Здрасти, пробурмя.
През целия вечер Олга Петрова постоянно искала Марина да поднесе сос, да нареже хляб, да изчисти съдовете. Витко оставаше в хола, рядко кима към майка си и буболи нещо в отговор на въпросите й.
Витко е моят добър помощник, говореше Олга, докато синът й отиде да пуши на балкона. Той е толкова уморен от работа, че не искам да го натоварвам.
Месец по-късно се проведе скромно сватбено тържество. Гостите бяха малко, но атмосферата беше топла. Когато дойде часът за подаръците, Олга Петрова церемониално подаде на младоженците две кутии.
Марина получи синя блуза от пазара, блестяща с пайети явно “евтино и ярко”. Иван получи кожен колан в изящна кутия.
О, извинявайте за скромността, запищя свекрушката. Малка пенсия почти не стига за живот
Витко измърка и се обърна към прозореца. Марина стиска езика, искаше да попита откъде синът й има толкова скъпи кецове, но се въздържа.
***
Половината година мина. Марина свикна да готви, чисти и пере. Иван понякога работеше на две смени, вкъсено се прибираше, а тя не искаше да го безпокоя допълнително.
Свекрушката се появяваше на всеки два дни около осем сутринта, точно преди Марина да тръгне на работа.
Килимът ми е замърсен. Постави го на балкона и изчисти добре, иначе ми боли гърба.
Или:
Стигни до “Билла”. Трябва ми мляко и хляб. Ако отидеш далеч, краката ми подуят.
Марина безмълвно изпълняваше всичките искания, носеше пазарската чанта, купуваше продукти. Причепваше се към килима, който явно беше наследен от баба на свекрушката.
Съседната апартаментна вила имаше Витко, здраво изглеждащ мъж, който цял ден играеше компютърни игри. Майка му не се намесваше.
Не докосвайте Витко, обясняваше Олга. Той се уморява от работа, но се отпочива между смените.
Четвъртък настъпи. Марина се връщаше от пазара с тежки торби, когато видя свекрушката на стълбите.
Точно навреме! На пазара имаше картофи в отстъпка. Вземи един чувал, защото имам радикулит.
Марина вдиша дълбоко, издиша бавно, гледайки я в очите.
Не!
Какво означава не? попита Олга, объркана.
Точно това. Синът ти е вкъщи нека той кара колите. Аз не съм вашата домакинка.
След това започна каквото можеше да се нарече оркестър. Олга Петрова се сморени, като се показаха всички бръчки на врата си.
Неблагодарна! викаше тя. Мързелива! Как смееш!
Тя се втурна в апартамента, грабна куртата на Марина и я хвърли на пода.
Ето ти! За наглостта ти!
Тогава се обърна и се върна в своята стая.
Марина стоеше в предходната стая, гледайки разкъсаната куртка, и се замисли: за какво всъщност трябва да е благодарна? За блузата от пазара? За безкрайните поръчки? За това, че я третират като безплатна домашна помощница?
***
Трите следващи дни настъпи мълчание. Никой не звънеше, ни един удар вратата. Марина се наслаждаваше на неочакваното спокойствие.
Тя можеше спокойно да закусва, без да бърза към работа, вечер да чете книга. Иван също забеляза промяната.
Майко, отдавна не се чувствах така у дома, каза той, ядосано навийки спагети.
А аз не съжалявам, призна Марина откровено.
Четвъртия ден, докато Марина пържеше кюфтета, телефонът на Иван иззвъня като пожарна сирена.
Постави високо, каза тя, разбърквайки лука.
Сине, достигнах тези години
Отново същото, помисли Марина и затвори очи.
а невестата получи така нищо да помогне на старата, нищо да отиде до магазина. Седя самотна, никой не ме иска
Иван порасна вратата, намръщи се.
Майко, остави си театралните постановки. Знам те добре.
Тя ме обиди!
Кога аз те обидих? избухна Марина. Просто споменах за Витко
Не докосвай Витко! избухна свекрушката. Ако той е вкъщи, така трябва!
Това ме ядоса! избухна Иван. Целият му живот го третират като кристална ваза!
Тишината се спусна като завеса. Чуваше се шипенето на мазнината в тигана.
Добре, сине, гласът на Олга Петрова стана ледян. Ако не искаш да ми развалиш рождения ден, нека приключим.
Иван изключи телефона и погледна през прозореца.
Знаеш ли, понякога ми се струва, че майка живее в свой свят. Там Витко е вечно дете, което трябва да се пази от всички беди, а всички останали са просто статисти в нейното представление.
Марина мълчеше, притиснала бузата си към гърба му. Въздухът се напълни с аромат на изгоряло. Тя се втурна към печката и се изрече.
***
Вечерта Иван стоеше безмълвно, като че ли целият свят му е виновен.
Как стоиш като статуя на Шевчев? не издържa Марина. Разбрах, ще се помиря с майка ти!
Иван се обърна и се усмихна, доволен, че е постигнал целта си.
На следващия ден Марина наля няколко капки валерианка в чаша, изпиха ги наведнъж, прехвърли телефона в ръка и най-после позвъни на свекрушката.
Първият звън. Вторият. На третия гласът се чу.
Слушам.
Добър ден, Олга Петрово започна Марина, усещайки сухота в устата. Исках да се извиня за онова недоразумение. Съжалявам, бях грешна.
Пауза се протегна толкова дълго, че Марина се запита дали връзката не се е прекъснала.
Това чаках, най-после каза свекрушката. Така че, ако е така, ще ми помогнеш за рождения ден?
Разбира се! С голямо удоволствие!
Чудесно. Ще ти изпратя списъка с ястия. Довиждане.
Марина се наведе да сложи чашата, но внезапно услыха приглушени гласове. Олга Петрова явно беше забравила да спре телефона и продължи да говори с някой.
Марина замръзна, притискайки слушалката до ухото.
***
Е, Витко, виж как се получи, нали? прозвуча гласът на свекрушката. Доведохме нашата принцеса до ръце
Марина усети студенината как се влъчва по гърба й.
сега ще е копринена.
Аха, репликира Витко. Мислех, че съм най-умната тук.
Тя стисна телефона толкова силно, че корпусът изскърца.
Нека знае мястото си.
Не се тревожи, изтъкна Витко. Ако е необходимо, ще ѝ пробия още едно колело.
Така се оказа, че колелата на колата й са спускали, затова се наложи да повика такси, за да не закъснее за работа.
Добре, хайде да пием чай, каза свекрушката. Иначе ще се стегне
В апартамента се спусна тишина. Марина сложи телефона в джоба и се прибижа до стената.
Добре, скъпи роднини, шепна тя. Искам ли да играем? Нека играем.
Навън излетя вран, кацна на клон. Настъпи моментът да се покаже кой е истинският господар на сцената.
***
Рожденият ден на Олга Петрова падна в събота. Още от зори Марина бързаше в кухнята нарязваше салати, пържеше месо.
До втората час следобед гостите се натрупаха в къщата на свекрушката: съседки от етажа, далечна роднина от Пловдив, бивши колеги. Десет души се събраха.
Ах, това е всичко, което Витко и аз подготвихме! щрака именинецата, летяща между масите. Три дни без почивка!
Марина мълчаливо подреждаше чинии, слушайки как свекрушката разказваше:
А невестата, повярвайте ми, дори картофите откаже да обелва. Казва, че никога не ще го прави. Тази мързелива
След традиционните тостове и купища подаръци гостите започнаха да се ядат.
Първата киха съседката. След това далечната роднина хванала чаша вода. Останалите започнаха да се клатят и да пият вода с ястието.
Господи, защо е толкова солено? възкликна колега на именинката. Не може да се яде!
Езикът ми мърмори! подкрепи друга. Както ако се изпие морска вода!
Всички погледи се насочиха към Олга Петрова,Тогава Марина, със сълзи в очите, се обърна към прозореца и реши, че вече е време да започне нов живот.
