Винаги си била тежест каза мъжът пред лекарите.
Люба Арсенова, стига вече с тия капчици, три часа ги сменяте! Отивайте си у дома, утре сутрин продължавате. Завеждащият терапия спря на прага на манипулационната, гледайки как възрастната медицинска сестра методично подрежда флакончетата. Вашия Добри, сигурно, вече чака.
Моя Добри чака още от преди тридесет години и нищо, жив-здрав е Люба Арсенова се усмихна, но ръцете й не спираха бързо сортираха, проверяваха, подреждаха. Не се притеснявайте, Стоян Стефанов, скоро свършвам. Искам всичко да е готово за утрешния обход.
Завеждащият поклати глава, но не спори след четиридесет години в болницата Люба Арсенова си бе спечелила правото да работи както си иска. Нейната прецизност и преданост бяха легендарни в отделението.
Между другото каза той, вече обръщайки се към изхода, вас търси една пациентка от седмата стая. Росица Димитрова. Казва, че сте й обещали някакви капки.
Ох, точно! Люба Арсенова плесна с ръце. Напълно ми излезе от ума. Тя не може да спи, горкичката. Обещах й да й донеса лекарството на доктор Петков.
Ето, заемете се с това и прибирайте се строго каза завеждащият. Иначе вашият Добри утре ще ми звъни да се оплаква, че ви експлоатирам.
Люба Арсенова се засмя:
Няма да звъни. Той така и не се научи да ползва телефон. Казва стар е за тия модерни глупости.
Когато завеждащият излезе, тя приключи с капчиците и се отправи към седмата стая. Там на леглото до прозореца лежеше жена на петдесетина, слаба, изтощена, с преждевременно избелени русени коси. Въпреки болестта, в очите й се четеше спокойно достойнство и нещо затаено тъжно.
Росице Димитрова, търсихте ли ме? Извинете, задълбах се в работата Люба Арсенова седна на ръба на леглото. Как се чувствате?
По-добре, благодаря жената се усмихна слабо. Задухът почти мина. Само нощем не мога да спя мисли, мисли
Нервно е кимна сестрата. След такава операция тялото има нужда от време. Ето, донесох ви капките, доктор ги препоръча. Двайсет капки преди сън в половин чаша вода.
Благодаря Росица Димитрова взе шишенцето. Винаги сте толкова внимателни. А аз в живота не съм срещала много такива хора.
Нещо в гласа й накара Люба Арсенова да я погледне по-внимателно.
Всичко наред ли е? Не за здравето питам. Някой ви посещава ли?
Дъщеря ми идва отвърна жената. Добра е, грижовна. Но живее далеч, не винаги може да се освободи. А мъжът спря се, мъжът си има работа.
Люба Арсенова намръщи чело, но не каза нищо. С годините работа тя се бе научила да усеща недоизказаното. И сега явно нещо не бе наред.
Знаете ли какво внезапно реши тя, нека ви разчеша косите. Толкова са хубави, а са разрошени. Вие още сте слаби, а в болницата и така малко приятно има.
Без да чака отговор, извади четка от шкафчето и започна внимателно да разчесва кичурите. Росица Димитрова отначало се напрегна, после се отпусна под равномерните, успокояващи движения.
Майка ми обичаше да ми разчесва косите прошепна тя. Казваше, че е най-доброто лекарство за тъгата. После и аз така правех с дъщеря си, когато беше малка. А мъжът пак спря.
А мъжът какво? нежно попита Люба Арсенова, продължавайки да разчесва.
Мъжът казваше, че е глупаво след дълга пауза отговори Росица Димитрова. Че дългите коси са само излишна работа. Че с болния гръб трябва къса прическа, практично е. Но не го послушах поне в това.
И правилно кимна сестрата. Косите са женска сила. Това мъжете не го разбират.
Те млъкнаха. Люба Арсенова приключи с четката и започна да плете плитка.
Разкажете ми за вас помоли се Росица Димитрова. Голямо ли е семейството ви? Говорихте за мъжа си
Да какво голямо усмихна се Люба Арсенова. Аз и Добри това е цялото семейство. Синът е в Германия, внуците ги гледам по скайп веднъж в пет години. А ние с дядото си кълкем двама. Четиридесет и пет години заедно да не вярваш!
Четиридесет и пет повтори Росица Димитрова. Ние с Красимир тридесет и две сме тази година. Ако доживея.
Да не говорите така! възкликна Люба Арсенова. Разбира се, че ще доживеете. Операцията бе успешна, анализите се подобряват. Ще гледате и правнуци.
Красимир не иска внуци тихо каза пациентката. Казва, че и така от мен само проблеми. А с внуци напълно ще загуби покоя.
Люба Арсенова спря да плете. Нещо в тона на жената накара сърцето й да се свие.
Росице Димитрова внимателно започна тя, а мъжът ви винаги ли се е отнасял така?
Жената млъкна дълго, после дълбоко въздъхна:
Не, не винаги. Преди, в младостта, беше друго. Беше внимателен, грижовен. Пращаше цветя, казваше комплименти. После после се разболях. А след като се разболях, всичко се промени. Сякаш болната бях не аз, а достойнството му. Той спря да ме поглежда, спря да ме нарича с умалително. Започна да ми казва тежест, отговорност, тревога. Като че ли животът ми е още един проблем в графика му.
Люба Арсенова сложи ръка върху нейната, топла, суха, уморена от годините, но все още силна.
Ти не си тежест, Росице. Никога не си била. Болката ти не тежест е. А човекът ти просто е избрал да я понесе не с любов, а с тежест. И това е неговият грях, не твой.
После, без да каже повече, тя довърши плитката, оправи я леко, погали рамото на жената.
Сега спи. А утре, ако искаш, пак ще дойда. Ще ти разправям как си издържах Добри цели четиридесет и пет години с болест, със стари навици и с глупост. Може и ти да почерпиш идея.
Излезе тихо, оставяйки вратата леко открехната, както винаги, за да влиза светлина. Росица Димитрова остана будна още дълго, но за пръв път от месеци не мислеше за смъртта. Мислеше за майка си, за дъщеря си, за времето, когато я обичаха. И за тази жена в бяло, която не я нарече пациентка, а просто Росице.
