Влез, само без внуците!
Това са моите внуци, ако толкова ти пречат…
Людо, почакай малко! Аз те каних. Теб. Искахме да се разходим по крайбрежната алея, да влезем в театъра, помниш ли? Какъв театър с деца? В апартамента ми е една стая. А четири деца… Къде ще се набутаме всички?
Би ни намерила място, ако наистина искаше. Но разбрах, не искаш.
Людо… На моите години да приемам цяла детска градина е много трудно, въздъхна Мария. Да се справям и с едно дете не е леко. Просто няма да издържа. Мислех, че ще побъбрим, ще пием чай, ще си спомним младостта. А сега ще трябва да готвя с тенджери и, не се сърди, да слушам детски викове. Ако толкова искаш да дойдеш с внуците, мога да ви помогна да намерите квартира наблизо.
Ясно. Знаеш ли, Мари, където няма място за моите внуци, няма място и за мен, категорично заяви Людмила. Всеки си върви по своя път. Честита Нова година.
Приятелката затвори телефона. Мария въздъхна и покри челото с длан. Кога точно Люда се превърна в такава “кокошка”? Макар че, ако се замислиш, те винаги са били различни…
…Мария и Людмила се запознаха през обща компания, когато бяха на шестнадесет. Още три години по-късно почти едновременно се омъжиха. Мария беше кум на сватбата на Людмила, а Людмила на нейната. После кръстиха първородните си един на друг, а след това на Людмила се роди второ дете.
Мария пък спря на едно момиче Веска. По характер тя беше затворена, докато Веска израстваше шумна и непоседлива. Дъщерята постоянно искаше внимание. Спасяваше я само детската градина: тогава Мария можеше да поеме дъх, да сготви обяд и вечеря, да изчисти апартамента. Когато момичето се разболееше, за жената започваха мъгливи дни. Освен че се тревожеше за Веска, тя ставаше капризна, клъвняше и не можеше да реши какво всъщност иска.
Мария винаги се учудваше и възхищаваше на приятелката. Людмила сякаш управляваше с две деца без усилие. Никога не се оплакваше от умора и изглеждаше бодра.
Как успяваш? Не ти ли е тежко? Аз с моята понякога по стените лазя.
В началото беше трудно, но после започнах да гледам на нещата по друг начин. Лошо си измиха ръцете отвън? Укрепват имунитета. Облякоха се наопаки? Развиват собствен стил. Изядоха котката? Това е нейната работа. А и те си играят помежду си, а аз мога да си почина. Разбира се, трябва да ги наглеждам, за да не съборят жилището, но може и с едно око.
Мария само вдигаше вежди и клатеше глава. Тя не би могла така. Обличаше дъщеря си в сто дрехи зиме, за да не се разболее, и я водеше за ръка навсякъде. Поне се стараеше. Но може би подходът на Людмила имаше смисъл. Просто Мария беше различна.
С внуците беше същото. На Мария само една внучка, Ралица. На Людмила цял батальон от четири момчета.
Ралица беше като майка си изискваща внимание. Докато мъжът й беше жив, Мария някак се справяше, но след смъртта му започна да усеща колко й е трудно с детето. Ралица категорично не искаше да бъде сама. Ако си играеше с играчки, искаше партньор. Мария погледна снимката на Ралица, закачена на хладилника, и пръстите й леко докоснаха стъклото. В същия момент телефонът задрънча съобщение от дъщеря й: Мамо, Ралица иска да преспи при теб довечера. Няма да я разделям от теб, само ако и ти искаш. Тя си пое дълбоко въздух, погледна празната чаша чай и прошепна: Да, нека дойде. После стана, отиде до шкафа и започна да разчиства една от чекмеджетата за играчки, които още не бяха стъпвали там.
