Почти година излизах с една жена и не пестях средства нито за нея, нито за нейния внук. Но достатъчно бе веднъж да поискам малко баница за вкъщи, и мигом разбрах мястото си.
Официантът внимателно постави пред нас пластмасова кутия, в която бяха опаковали почти недокоснатото парче шоколадова торта. Ралица с видимо доволство придърпа кутията към себе си. Седяхме в прилично кафе в центъра на Пловдив, наоколо звучеше някаква мелодия от стара плоча, а в мен се надигаше глухо раздразнение, сякаш в стомаха ми се въртеше балон.
Бяхме заедно почти година. Аз на 58, тя на 54 хора с история, с бивши бракове и разведени въздишки, с пораснали деца и, разбира се, внуци. Аз имам двама момче и момиче, тя един малкия Борко, шестгодишен “светулка у дома”, когото съм виждал броени пъти и повече го познавам от разказите й, отколкото собствените си резултати при личния лекар.
Ралица пъхна кутията в чантата си и ми се усмихна с тази същата мека усмивка, от която някога главата ми се завърташе.
Борко много обича шоколад, каза тя. А аз се наядох, повече не ми се иска. Защо да се хвърля?
Кимнах мълчаливо, повиках сервитьора и платих сметката разбира се, и за тортата, и за кафето ми, и за нейния салата Шопска. Пари не ми липсват няма да обеднея. Но не беше въпросът в левовете, а в незабележимо изградената през последните месеци система. Упорито си представях, че няма нищо странно, приписвах всичко на “бабина обич”. При всяка възможност и почти винаги за моя сметка Ралица си тръгваше вкъщи с нещо, което да зарадва ненагледния си внук.
Първият сигнал дойде преди три месеца, когато отидохме на кино да гледаме някаква премиера. Аз купих билетите, стигнахме до бара, и Ралица пожела най-голямата кофа карамелен пуканки и кока-кола.
Изненадах се обикновено тя внимаваше с калориите, не си позволяваше сладко. Реших, че просто й се иска да се поглези. Седнахме, светлините угаснаха, аз се наведох, хванах шепа пуканки, куснах. Ралица държеше кофата на коленете си, похлупила капака, който специално бе искала, и не изяде нито едно зърно.
Защо не ядеш? прошепнах. Вкусни са.
О, не ми се иска, отвърна тихо. Ще ги дам на Борко. Остава у мен тази вечер, обожава пуканки от киното, а родителите рядко купуват.
Почти се задавих. Излизаше, че купувам пуканки не за нас двамата, а за детето й без никой да го обсъжда. Тя просто решаваше. Цялото кино стоях неловко кофата беше под негова охрана. След филма й оставих пуканките пред блока. Тя сияеше, а аз се чувствах като доставчик, който е платил поръчката си сам.
Не беше от немотия. Ралица работеше добре, винаги стилно облечена, с кола липса нямаше.
Истинският удар дойде миналата събота. Покани ме у тях на обяд с прословутите си баници, за които слушах приказки. Рекох да не идвам с празни ръце донесох хубаво вино, плодове, пастърма и малко сьомга за разкош. В апартамента й миришеше зашеметяващо на печено.
На кухнята голяма тава, покрита с кърпа. Там купчина румени, лъскави от маслото баници. Седнахме, тя сипа чай и постави пет парчета пред мен.
Яж, Калине, докато са топли, каза с кротък глас.
Баниците бяха превъзходни. Изядох три със сирене и две със зеле, заситих се. Говорихме, отворихме виното, отпуснах се уют като детство на село.
Рали, баницата ти е великолепна, облегнах се назад. Вечерта идват моите деца с внуците за уикенда. Дай малко за вкъщи, да опитат. Все купуват от магазина, дъщеря ми рядко готви.
Точно тогава нещо в нея се преобърна.
Лицето й се втвърди за секунда, усмивката се изпари, погледът стана остър и бойко напрегнат.
О, Калин проточи тя извинително, но с тон твърд. Бих дала, ама не мога много. Очаквам Борко довечера, основно за него месих.
Стана, отиде до голямата тава (покъл се, че имаше поне тридесет баници!). Порови, извади прозрачно пликче и сложи три парчета две със зеле, едно със сирене.
Ето, подаде ми смешно пакетче. Да опитат, че за Борко ще трябва да остане за вечеря.
Гледах ги с буца в гърлото. На масата цяла планина баници, а току-що й донесох вино, плодове и риба. Не съм й жалил нищо, а тя брои парчета за моите внуци?!
Рали, какво толкова, опитах се да замажа ситуацията. Борко няма как да изяде всичко това. Дай по две на моите, двама са.
Сви устни, прикри тавата с кърпата като с щит, и процедено:
Калин, всичко ми е премерено. Обещах на Борко баница. Не се сърди, не мога да раздавам. Хапна ли? Хареса ли ти? Здраве да е. За внука са.
Каза “раздавам” сякаш съм някой чужд, дошъл за прошка, а не човекът до нея, който току-що й е увеличил трапезата.
Как така в нейната подредба излизах по-ниско и от шестгодишното дете?
След половин час си тръгнах, “зает”. Трите баници лежаха до мен на седалката, а онзи някогашен уютен мирис сега бодеше като изкуствен парфюм по-скоро студ, отколкото топлина. Въртях в ума си какво й минава през главата, и все към неприятен извод стигах.
Мислех винаги, че в здрави отношения двамата възрастни са най-важни. Децата и внуците разбира се, но после. А при Ралица центърът е малкият Борко. Той господарства, останалите сме спонсори или куриери на домашния уют.
Платя ли тортата за внука й “семейство сме”, а отпрося ли малко баница за моите “няма как, не мога да раздавам”. Неравностойно е. Нейният внук ненадминат наследник, моите случайни гости. Тя дори не разбра колко унизително е да подадеш пакетче с три парчета на възрастен мъж, докато тайно прикриваш тавата с баницата.
У дома внуците ме чакаха. Дъщерята, уморена от работа, подреждаше на масата.
О, тате, на баница ухае!
Извадих пакетчето, засрамен.
Леля Ралица изпрати, промърморих, без да я погледна. Пробвайте.
Изчезнаха на мига. Вкусни, няма спор.
Още има ли? попита внучката, като си облизваше пръстите.
Не, миличка, свършиха и излязох на балкона да запаля.
Стоях на вятъра, гледах светлините на Пловдив и се питах: защо изобщо ми е това? Защо жена, която смята парите ми за общи, пази баницата си като резерв за апокалипсис? Не е заради храната ако трябва, мога да поръчам каквото поискам. Въпросът е в отношението.
Тя дори не усети, че ме е засегнала. По-късно ми звънна весела: “Борко много хапна, сега гледа ‘Лека нощ, деца’.” Мълчах. Искаше ми се да кажа: “А моите питаха за още, но нямаше.” Но премълчах.
И вие ли имахте такова усещане? Че най-доброто е за своите, а от вас се чака само да давате? Дали трябва да говоря с нея за това? Или наистина си е типично женско пестеливост, а аз просто се карам на вятъра?
