**Опашката на съдбата**
Слънчевите лъчи, нежни и упорити, се промъкваха през тънката тюлена завеса и играеха със златни зайчета по лицето на спящата жена. Сякаш шепнеха: Събуди се, светът вече е прекрасен и те чака. Весела се протегна в леглото, усещайки приятната лекота в тялото след дълбок сън. Тази лекота бе заслужена награда за годините труд върху себе си.
Откакто изгони своя половинка от вкъщи, бяха минали точно осем години, два месеца и седемнадесет дни. Не че броеше всеки ден, просто тази дата остана запечатана в паметта ѝ като начало на нов, истински живот. Синът им, Борис, вече беше възрастен, самостоятелен мъж. Учеше в София, в престижен университет, и почти не идваше в родния град. Само телефони глас в тръбата, толкова познат и все по-далечен.
Мамо, имам изпити, после работа, аз и Мария чуваше тя и, заглъщайки лека тъга, весело отвръщаше: Разбирам, сине, всичко е наред! И не лъжеше. Животът ѝ беше изпълнен със смисъл и ред.
На Весела бяха четиридесет и три години, но в душата си се чувстваше на трийсет. Стройна, поддържана, с ясен поглед на сиво-сините очи, изглеждаше по-млада от годините си. Тайната бе проста: четири години непоклатима рутина. Събуждане в шест сутринта, бягане, контрастен душ, здравословна закуска и бързане към офиса. Работеше като мениджър в голяма фирма и ценяше мястото си. Шефът, педантен и с надъхано чутие за закъснения, не понасяше недисциплинираност.
Често виждаше как той, сякаш изниквайки от нищото, се изправяше в коридора точно в 9:01 пред запъхтял служител. Е, закъсняваме? Трябва да ставате по-рано! Обяснителна на бюрото ми! гласът му, нисък и властен, караше да тръпнат дори невинните.
Весела бе уважавана в екипа. Интелигентна, целенасочена и винаги готова да помогне. Без его, проста в общуването. Само че в личния ѝ живот след развода цареше тишина. Свободното време запълваше с работа, грижи за себе си и верния си любимец лабрадор на име Бони, когото нежно наричаше Бончо.
С неговото идване преди четири години започнаха и живителните сутрешни бягания. Бони беше нейният личен будилник, треньор и най-верен приятел. Кучето, с луксозен шоколадов цвят, умни очи и неизчерпаем запас от доброта, никога не създаваше проблеми. Неговият лек и спокоен характер бе най-добрият антидепресант. Още с избора на породата се бе консултирала с приятел. Вземи лабрадор, няма да съжаляваш. Това е приятел, лекарство срещу самотата и личен психолог в едно, беше казал той. И не беше сгрешил.
Като дете винаги е имала кучета, но през годините на брака с Георги трябваше да забрави мечтата си. Той не понасяше животни. Ако докарате някое космато кученце, аз ще го хвърля от седмия етаж, обещавам! викаше той, а в очите му светеше толкова истинска злоба, че Весела му повярва.
В крайна сметка тя беше тази, която почти го изхвърли от седмия етаж, когато той, пиян, замахна за първи път с ръка. Не стигна силите ѝ, само душевните. Плачеше в спалнята, слушайки го как буйства в хола. После той самия си тръшна вратата, вземайки предварително събраните от нея вещи. Петнадесет години живот, които през последните три се превърнаха в ад. Георги не бе нито мъж, нито баща егоист, егоцентрик, вечно недоволен. Последната капка беше ударът. Слава Богу, Борис не бе вкъщи…
Колко добре, че го изгоних. Ще се справим. Заплатата е добра. По-добре сама, отколкото да търпя това и да показвам на сина си извратен пример за семейство. И не бе сгрешила. Осем години живееше щастливо, в хармония със себе си. Не допускаше мъже близо. Явно Георги ѝ беше оставил горчив вкус за цял живот.
Топлото августово утро дишеше последните дни на лятото. Весела стана и погледна към коридора. Бони вече я чакаше, седнал до вратата с поводника в устата. Опашката му чукаше по пода. Бончо, давай! Умничко си ми! усмихна се тя, обувайки кецовете. Сега, сега, тръгваме!
Обичаше парка им! Само пресичане на пътя през подлеза и ето го, зеленият оазис с подредени алеи. Сутрин имаше хора: бегачи, колоездачи, собственици на кучета като нея. Весела откачи повода и Бони, усетил свободата, се втурна напред, поглеждайки дали господарката го следва.
Тя тичеше бавно, наслаждавайки се на свежия въздух и кимнайки на познати непознати също сутрешни ентусиасти. Изведнъж от някъде из храстите се чу мяукане. Весела зави от алеята и замръзна. Пред Бони, който се беше изправил нападателно, седеше малко черно котенце, уплашено и с прибрани уши. Сърцето ѝ потрепна. Знаеше, че лабрадорът няма да го нарани, но инстинктивно се втурна напред.
И в този миг светът се обърна. Кракът ѝ се подви с ужасяващ трясък, натъкнал се на скрит в тревата камък. Дива, изгаряща болка прониза цялото ѝ тяло. С мъчен стон тя падна на земята. В очите ѝ потъмня. Ох не, само не това прошепна, опитвайки се
