Моята тайна
Да лежиш на студения, отскоро отъпял, а сега едва почнал да замръзва сняг, се оказа странно приятно. Вътре всичко гореше, кръвта пулсираше в слепоочията, а гърдите ме боляха, лицето ми гореше, устата беше суха.
Загребах си сняг с ръка, отделих комче и бавно, със зъзнещи устни го сложих в устата си. Студеното разнесе лекота по цялото ми тяло, макар всичко да беше опетнено с вкус на желязо кръв шуртеше от напуканите ми венци, гърлото ми пареше, трябваше да преглъщам.
Снегът притъпяваше болката и се чувствах почти благодарен. Безплатна упойка, Божичко смили се! Но не утиша напълно болката, сякаш я изтика на страни, там, където над хоризонта залязваше аленото слънце. Даже гледката на залеза бе болезнена очите ме режеха от светлата заря.
Затворих клепачи. Сега слънцето беше някак безформено сиво-жълто петно, замъглено и далечно.
Искаше ми се да се отдръпна, да се завра някъде в дол, ров, тяхна яма, да се свия като кутре, да се топля и скимтя, но нямах сили. Краката ми лежаха неподвижно, понякога потръпваха в спазми.
Опитах да се обърна на една страна, подпрях се на дясната ръка, ала тя отпусна, в рамото прободе остра болка.
Нищо Добре, ще пробвам другояче! изръмжах през зъби. Самият си глас ме изплаши стържещ, напукан.
Отляво ми се струваше, че всичко е наред, та с мъка се наместих и седнах, но дланта се плъзна в преспата, пак допрях тяло до снега.
Да умра тук. Точно сега. Всичко ще свърши. Какво ще стане после с мен, няма значение вече. Явно бях захапал по-голям залък, отколкото мога да преглътна. Сам съм си виновен, сбърках пътя. Вече няма спасение.
Сутринта ще търсят тялото ми. Обещаха ми. Или… може би вълците ще успеят преди това? И на тях им трябва храна… И тогава аз ще се изсмея на враговете си. От мен ще останат само кокалите…
Бързо се мръкна. Много ми се спеше. Тънех в мрак, носех се в него, сякаш в клещи приятно беше дори това. После се връщаше болката като проблясъци от червени искри, които се разливаха по жилите ми, кършеха мускулите, стисках зъби, от ярост, безсилна и пуста, изпълваща ме диво. Като да се нахвърляш срещу враг с голи ръце и вик, а той да се ужаси от лудостта ти. Имаше го и желанието за отмъщение, но аз не мога да бия жена… Просто не мога. Значи и отмъщението е невъзможно…
Яростта караше мозъка ми да работи, с жестоко стържене на зъбци, но работи.
И някъде от стомаха се надигаше страх. Примитивен, старинен страх от смъртта. Той не ми даваше да изключа.
Из шубрака отляво се чу вълчи вой. Изкривих физиономия: Не, братя! Не ви се давам тъй лесно! Всички сте вълци и двукраки, и четириноги, но от мен ще останете гладни!
Трябва да мърдам. Къде? Няма значение. Как също. Дори и да пълзя, стига да се отдалеча от тук, от точката на моето унижение.
Мамо… Жалко ми е за нея. Чака ме, тревожи се. Не ѝ казах къде съм, няма да узнае как е свършило… Или ще ѝ кажат. Ще плаче. Аз ще съм виновен за сълзите ѝ. Баща ми ще ме прокълне. Справедливо…
От това ми призля, сълзите полегнаха по лицето ми, но замръзнаха на бузите, не стигнаха до раздраната яка
Започнах да пълзя. Нескладно, с една ръка, влачейки краката си през снега, оставяйки червени ивици, но все пак се отдалечавах от зловещия вой.
После се струполих в забрава. Какво облекчение, каква лекота. Не усещах нищо, не мислех за нищо. Нулева точка. Дори и това да бе адът хареса ми. Искам да остана тук още малко. Дяволи, вземете ме, аз съм грешен, само че тялото ми вече е развалено, не ми трябва
Но и в ада се оказах излишен. В лицето ме блъсна ярко жълта светлина, в устата ми се изля ледена, люта вода.
Е, защо не кашляш? Трябва да кашляш, гърлото да се изплакне! някой ме потриваше по бузите, силно и сурово, боли ме от това.
Уууу, простенах, обърнах се, почнах да плюя червена вода в снега.
Жив значи? Добре. Давай, ще те завлека до къщата. Не е далеч. Легни на кожуха, аз ще те подхвана. Така Чужди здрави ръце ме нагласиха върху топъл, накиснат на овча кожа палто. Я, как са те наредили! А аз слушам бръмчи, кола бръмчи. Поглеждам през прозореца фарове, хора идват. Това поле тук им е като гробище. Глупав народ Глупци мърмореше непознатият, намествайки ме. Ще се оправиш, после ще видим какво ще е
Изръмжах нещо за вълците, за моите врагове, които ще се върнат, после усетих топлината и изгубих съзнание
… Колко си нежен, колко си мил! смееше се Тамара, позволи ми да целувам закръглените ѝ рамене. Телето ми! Нали си теле? хвана ме за бузите, приближи устни, застина, хванала дъха ми. После внезапно ме отблъсна, скочи, метна си наметалото, стегна колана. Отивай. Време ти е.
Тами… протегнах се сладко върху простора. Искам да спя… Още е рано, гледай часовника! Пак ме гониш…
Често оставах у Тамара през нощта хранеше ме, пращаше ме да се изкъпя, самата тя оправяше чисто легло. Всичко свежо, ухаещо, светлината угасва, тя ме чакаше. Нощта излиташе мигом. Току-що изкарал казармата, гладен за женски ласки, попадах директно в рая. Тами беше красива, нежна по-добра от всички момичета, които ми се лепяха…
Гледах как си слага чорапи на красивите си крака, как се облича скришно зад параван, но през огледалото виждах всичко прекрасно. Тамара беше като слънце светла, привлекателна, желана.
Казах ти, върви! тихо изрече тя. Закопчей ми ципа, тръгвай. Максим, ще си навлечеш бели! Недей, довечера ела, нали? Довечера…
Още минута се целувахме, а после ми хвърли дрехите и излезе.
Чух, че пална котлона, мели кафе. Ароматът се разнесе из апартамента. Аркадий Петров, мъжът ѝ, обичаше силното кафе, слага си пипер, казва, че това било божествено. Тами сяда срещу него, с ръце на коленете, усмихва се и кимва. Като квачка е, свива крака, трябва да внимава, да не сбърка и да не му каже моето име…
Постоях още, отидох в банята, пръсках се с вода, смях се, излязох, облякох се. Застанах до кухнята на вратата. Тами беше с гръб, потънала в светлина. През халата прозираше гънката на бедрата ѝ.
Тамара беше петнайсет години по-възрастна от мен, не ме притесняваше гордост имах, че се е спряла на мен измежду всички.
Тами беше опитна, великодушна към моите несръчности, смееше се звънливо, целуваше така, че замайвах. Оставяше ме в уютния си дом с високи тавани, полирани паркети, кристални полилеи, пакети и fine порцелан. Хранеше ме, гледаше ме как лакомо ям, забравяйки всякакъв срам. Обичаше да пием на братска чаша, да се смее на висок глас, подлагайки шия на целувките ми.
Тя не искаше да се познаваме близко, настоявах аз.
Видях я за първи път в метрото. Бях пийнал, нахален, с приятел Гриша. Забравих за Гришата. Закачах се, исках да я изпратя, тя се стесняваше, отмяташе се.
Изпратих я до входа ѝ. Там ми нареди да си ходя. Престорих се, че си тръгвам, а после се скрих в арката и гледах в кое прозорче ще светне.
Приземен етаж. Прозорците гледаха към уличката. Ясно виждах силуета ѝ зад завесите преобличаше се. Почти виех от желание, докато дворникът не ме изгони с метлата…
Оттогава дебнех под прозорците ѝ. Майка ми мислеше, че се разхождам, но аз пазех караул пред Тамара.
Виждах и съпруга ѝ. Кухнята излизаше към двора дребен, кльощав с изпъкнали колене, гърбица и странни треперещи движения. Защо точно за него се е омъжила? чудех се. Да не би да се е влюбила?
Виждах го как тъжно вечеря зад вестник, после тя му наливаше чай с бишкоти. Един път усети, че го гледам, дърпа пердетата. Двата им силуета се сливаха и нещо в мен трепереше от отвращение: как може моята Тамара да го целува!
Достатъчно се гледахме така, докато накрая, една нощ, се извисих през прозореца ѝ, в спалнята мъжът беше в командировка. Не се страхувах. Готов бях да върша подвизи.
Тя се стресна, помисли да извика, но веднага я притиснах и целунах.
Ах, как ухаеше тя! Косите, устните, тънката ѝ рокля всичко имаше аромат…
Майка ми никога не е имала парфюм. Тя миришеше на фабричен прах или тютюн. Цигари твърди, миризливи, зъбите ѝ пожълтели. Майка ми се усмихваше със затворена уста. А Тамара зъбите ѝ бели, като в списание. Майка ми рядко се обличаше хубаво. По-рано не го забелязвах, сега ми стана срамно за нея. А аз харчех левове за цветя за Тами, глупак! Съпругът ѝ никога не ѝ носеше букети, той бе печален сухар, мърморко и неудачник. Имаха разкошен апартамент мебели от дърво, картини, посуда кралска, накити, достойни за владетелка. Макар, че всичко било наследство от нейното семейство Той само користно живееше с чуждото. Хитрец!
Мен не ме интересуваше лукса. Аз исках самата Тамара, гола и чиста! Разбира се, хубавата храна и меките чаршафи улесняваха нещата, но щях да ѝ се наслаждавам и на сено, стига тя да беше до мен.
Тамара миришеше на скъп парфюм френски, италиански, не познавах, душех я, косата ѝ, шията й
Винаги се любувах на жената до себе си. Моята жена. Аз я спечелих, превзех нейното царство, тя падна в обятията ми.
Всичко при нея бе изящно как се храни, преоблича, как пуши, всичко. Хармония, плавност, като китара, чиито очертания се долавяха в бедрата ѝ. Богиня! Моята богиня!
Първата ни нощ помня завинаги. Тогава беше особено нежна, топла, истинска. Без лъжа, без подигравка, топеше се в ръцете ми, а мен ме разтапяше силата на чувствата. На сутринта разбрах тя ме обича. С другия си с мъжа изпълнява дълг, търпи. С мен живее, радва се, диша. Кръвта ѝ пулсира, кипи, бунтува се.
Да, понякога рано сутрин се налагаше да си тръгвам.
Ставай, мило! Време е галеше ме след третата ни нощ. Скоро се връща. Максим, обичам те… Не искай нищо сега. Изчезни за седмица, той пак ще замине
А да поговоря с него? подхилнах се. Мъжкарски! Искам само ти да си моя, Тамаро! Моя жена!
Тя се засмя и отхвърли глава. Вълната от тъмни кичури се разля. Прегърнах я, целунах…
Моя! Само моя! шепнех. Мислиш, че не мога да се справя с Аркадий ли? Ще го тръшна с една пръчка!
Не мисля нищо, мило. Измъкна се от ръцете ми. Искам всичко да остане тайна ти си моята тайна, а аз твоя. Не всичко, Максиме, ти трябва да знаеш. А сега тръгвай, имам работа.
Обидих се тогава. Тя не иска да ми е жена! Как така?..
Но докато ме изпращаше, протегна се да ме целуне. Дори и не съпруга, само за нощта, тя пак беше МОЯ. За мен тя ще мисли, когато готви закуска, ще ме сравнява с него аз ще съм по-добър. Тя е моя, а той един рогоносец…
… След като си тръгнах, Тами бързаше да разчисти къщата. Мъжът ѝ се обади нощес, че се връща по-рано. Възпитан, разсъдлив човек. Не иска да я оставя в положение. Тамара се суетеше, проветряваше, да не усети миризма на чуждо. Но той разбра. Стар лис. Надуши друг мъж.
Мирише, Томе! изсипа куфара на пода.
На какво? престорено вдигна рамене, зави по-плътно халата.
На нещо отвратително, Томче. Да не си се грешила тук без мен? гледа я разпитващо.
Какви ги говориш! Пиле печах, изгнило се оказа, представяш си?! Върви се уми, ще сложа трапеза. Кафето е готово, кюфтета също. Да стопля ли? Обичам те… Липсваше ми кокетничи тя прекалено весело.
Аркадий сграбчи косите ѝ, приближи я, дълго я гледа втренчено, после се усмихна.
Донесох ти подарък. Пробвай! Извади от носната кърпа обеци със скъпоценни червени камъни. Казах, пробвай ги! ръмжа Аркадий. Тамара ги завъртя в ръка, загрижен поглед.
Това какво е, Аркадие? Мръсни са сложи на полката, избърса ръце в роклята.
Глупости! Случва се. Слагай, да ядем. Бързо!
Слушня облече обеците вместо старите, обърна се. Той доволно кимна. Обичаше да я облича, слага ѝ обеци, накити, понякога ѝ нареждаше да спи с тежки златни гривни, въпреки белезите после…
Ще остана пет дни, после пътувам за дълго, каза той. Имам добри дела. Къде е пилето, Тома? изсъска изведнъж, присви очи.
Кое? Ръката ѝ трепна, кафе се разля по покривката. Аркадий мразеше петна…
Той е израснал с майка алкохоличка, живели в дупка, ял каквото му хвърляше. От тогава мразеше мизерията. Измъкваше храна от столове, магазини, мечтаеше за луксозен живот, чист, вкусен, красив. Затова спечели и Тамара най-добрата. Бил е упорит, не се спира пред нищо. Тя е имала млад годеник убит при грабеж… Помогна им Аркадий тогава, приближи жена ѝ, взе я за себе си след страшна семейна криза.
Сега тя се усмихна и скри петното със салфетка.
Пилето изнесох, кимна тя. Не е за пазене вкъщи!
Мъжът се усмихна злобно, разбра всичко…
… Когато си замина, Тамара ми звънна. Бях на работа в завода за сладолед, тя обичаше фунийки. Всеки път носех и я хранех, целувах вафлените ѝ устни.
Отложих работа, веднага хукнах при нея. Боже, как ми липсваше! Не се напивах на обичта, прегръдки огнени, тя бе пожар. Три дни не се прибирах, не се обаждах на майка и баща. Запилях се… И к’во пък! Имам правото!
За болестта на мама разбрах, срещнах сутрин баща си пред завода. Сив, слаб, почти призрак.
Защо си тук, тате? изръмжах.
Мама я закараха нощта. Стомахът. Посети я, ставаш ли? прошепна той. Носеше вечната си шапка.
Коя болница? раздразнено питах.
Каза адреса, обещах да отида. Плачеше, видях, но не ми бе грижа. Майка често лежи по болници…
Тамара неохотно ме пусна, дори ми приготви храна.
Мама бе в коридора на носилка места в стаята нямаше. Повръщаше, санитарката крещеше да я взема.
Къде? Лечение ѝ трябва! ядосах се. Да не си посмяла повече така да говориш!
Майка ме успокояваше да не се вбесявам. Аз обаче бях ядосан. Болница ли това? Майната ѝ, моя си е животът! Мама все лежи по болници.
Тя бавно си хапна супата от Тома, каза, че е вкусна. Аз стоех, прескачаха ме лекари, бутаха в прохода, гледах си часовника. Време… След две седмици Аркадий ще се върне пак ще трябва да напусна Тамара…
Може ли ти сама да довършиш, мамо? избухнах, сложих ѝ пакета.
Бързаш ли, сине? Добре… Не идвай утре. Баща ти ще мине, усмихна се тя, погали ръката ми.
Кимнах и тръгнах. Не знаех, че храната ще изхвърлят, че ще лежи пак в коридора, където духа и чистачката вика… Не ми пукаше мислех за Тами.
Когато се върнах при нас, Тамара плачеше на пода.
Какво има? замръзнах на прага.
Тя трепереше, сочеше бижута на килима.
Аркадий ми ги донесе, стари, потъмнели, исках да ги почистя, но… мръсни са, Максим! Изнеси ги! Да ги няма! Страх ме е!
Завърза ги в парцал и ми ги даде.
Изхвърли ги, Максим! Страх ме е! Какво ще стане сега?!
Спокойно! Ще ги измия. Твоят Аркадий ще пита къде са! Каква им е работата?…
Разбрах всичко. Мъжът е донесъл накити с ясна съмнителност. И преди е било така, но сега прекали… Черни петна като от смъртна рана…
Повдигна ми се, притесних се…
Ами ако кажем в полицията, Тами? погледнах я, после разбрах, че няма да издаде мъжа си.
Послушно излязох и хвърлих бижутата зад печатницата до входа. Не усетих мъж в храстите кльощав, прегърбен. Трябваше да го видя… Отдавна ни следеше.
… Аркадий и още двама силяка дойдоха в нощта. Бяхме заспали, бяхме пили, не чухме кога влязоха.
Събуди ме удар. Тъмнината криеше всичко. Аз се опитвах да се защитя, главата ме болеше, устата пълна с кръв, въртях ръце, не уцелвах никого. Пребил се бях от пиене.
Изведнъж лампата светна. Аркадий се бе разположил на кресло, Тамара бе до него със затворени очи.
Извинявай, тихо проговори. Но трябва нещо да взема. Томи, дай ми целувка мъжът се върна!
Дръпна ръката ѝ, целуна я брутално.
Разбери, той…
Не искам, поклати глава Аркадий, кимна: повторен удар по мен. Опитвах се да се извърна, сила нямаше…
Томи, събери си бижутата. Трябват ми.
Аркадий дойде до мен. Почти не го виждах с подутите си очи. Дишането ми трудно, ребрата счупени.
Пълзи, драги, пълзи! нареди.
Не го удряй… Сама е дошъл. Тамара прикриваше себе си с халата. Договорихме се… Защо го биеш?..
Защото не го харесвам. Мама му умира, той лежи тук по чаршафите! А майките се уважават. Моята мразя, но я погребах като царица. Този си заряза майката.
Как знаеш… промърморих, закашлях се.
Всички тук са ми подвластни. Целият град. Не знаеш с кого се захващаш. Томе, защо пак това стори на още едно момче? Този не ми пасва!
Вдигнах глава, видях Тамара мама, болничен коридор, някакъв мъж в тъмното, мирис на супа, ругатни, нощите ни с Тома После всичко закриха сините очи на Аркадий. Наведе се, изсмя се в лицето ми.
Грешка е, че заряза майка си. Вече няма да се видите! прошепна. Обзе ме страх. Аз нищо, долен човек, скоро ще умра
Какво да кажа? взе се в ръце Тамара, тъпчеше нещо в чанта. Сам дойде, аз не съм виновна! Момче е, знае какво прави… Ето ги! подаде чантата на мъжа си.
Той я отвори, кимна.
Сложи си обеците, които ти донесох, заповяда.
Не се вързва с халата… После, Аркаш! мазнеше се, Тамара.
Сложи ги! изрева той, стреля към мен. Куршумът изсвири.
Тамара уж търсеше обеци, ровеше в чекмеджето
Ще измисли нещо! Ще ни спаси! Тя моя нежна Тамара!
Няма ги! Скрих ги тук, сега ги няма! обърна се към мен. Ти ги открадна! Как можа? изрита ме злобно. На майка ти правя супа, а ти ме окраде?! Аркади, изхвърли го! Господи, и часовниците ги няма! Мойте златни часовници от прабаба Максим… клати глава. Гнил си, а мислех, че си чист…
Часовника Тамара вече бе дала на лекар за тайния аборт, а сега хвърля вината върху мен
Аркадий нареди да ме вдигнат на крака. Сетих се единствено за Тамара, красива, страстна жена, която стоеше до мъжа си, а той ме трошеше…
Не обичам да ми крадат, Максиме, рече навън, на снега. Обичал съм, прощавал съм, жена си прощавам, мислиш, че не ѝ изневерявам ли? Имам такива Тамарчета навсякъде. Но кражба не търпя!
Легнах с горещото си, глупаво сърце на студа, чух как колата потегля, вятърът вие, хвърля сняг в лицето ми. Остана само туптенето във виска. Мисълта, че любимата ме е предала Сърцето ми изстина. Изцери се.
Какво стана после, вече знаете…
… Лежах в колибата на оня ловджия дни. Доведоха лекар, строшиха ми ребра, но краката си останаха здрави благодари на Аркадиевите биячи. Тези двама непознати шиха ме, лепиха ме. Само през зъби им казвах благодаря, те се смееха.
Ще заздравееш, тръгвай пак! казваше ловджията.
Излязох през три седмици. Заслепих се: полето бе залято в златни лъчи, като яйце в тиган, стомана във форма, блестяща. Снегът светеше. Ловджията ми даде тъмни очила.
А сега си ходи, рече. И повече чуждо не взимай, момко. Следващия път може да не минеш тъй леко
Като се стягах, чух двамата да си шушукат колко им е платил Аркадий, за да ме спасят. Застанах шокиран до стената.
Какво казахте?
Нищо, вдигнаха рамене. Аркадий все пак е добър човек. Търси си изгода, но прощава. А жена му е коварна препродава злато, крои бягство. Ако той я хване дава такива като теб на глутницата. Не си първият, няма да си последният. Богатите имат свои номера. Вземай залък, който можеш да преглътнеш. Тръгвай, Максиме…
… Стигнах града по тъмно. Побързах към болницата. Може би ще стигна навреме при мама…
Нямаме такъв пациент, удари прозореца администраторката. Ужасих я с вида си.
Моля, проверете пак! опитвах се, после се обърнах и тръгнах.
Залезът пак беше ален. Побърках се от страх.
Входът светеше. Издишах и хукнах, куцайки. Дълго звънях вратата се отвори и мама стоеше, дребна, слаба. Гледаше уплашено. Прегърнах я, видях баща ми, разплаках се…
Много се тревожихме, синко, майка сипеше пържени картофи в чинията ми. Обади се Аркадий Петров, че си имал неприятности, но щом си се оправил, ще се върнеш скоро. Каза и още да не се вясваш из града, ще те вкарат в затвора…
Аркадий Петров? изпуснах вилицата.
Да. Не е ли някой от министерството на здравеопазването? Помогна ми, даде ми стая сама. Благодарим ти, че го уговори да помогне! плачеше мама. Иначе нямаше да оцелея…
Тя говореше, плачеше, милваше бритата ми глава, а баща ми гледаше мълчаливо. Не понесох погледа му…
… Години по-късно с жена ми Мария, или, нежно казано, Маруся, обикаляхме пазара за коледни елхи. Скоро е Нова година, Мария държеше на жива елха, да мирише на смола и да има иглички по пода.
Преминахме доста сергии, но не намерихме нашето дърво.
Ела тук, предложи Маруся. Тупия светлинка, скелети на елхи и клонки из мрака.
Кимнах. Влязохме. Тя почна да опипва клоните, но от тъмнината излезе жена с дрезгав глас:
Купуваш, че тогава пипаш! Ръцете махай!
Когато излезе на светлина, познах я. Това беше Тамара първата ми страстна любов, жената, оставила белези по тялото ми. Маша понякога питаше откъде са белезите ми измислях разни истории. Лъжех я, защото обичах само нея, истинската, кротката, моята опора. Тя е плът от моята плът, дарена от Бога. Не исках тя да страда.
Тамара ме изгледа, после изплю настрана. Позна ме…
Аркадий я беше изкарал на студа да продава елхи, сам си седеше в кръчмата с шампанско. Вече не я бие, не ѝ посяга. Просто пак е над нея. А тя всичко изгуби. Нито един момък не остана за спасяване. Красотата ѝ се скри, години отлетяха, нейните риболовни дни свършиха…
Да вървим, Маруся, хванах тихо жена си. Тези елхи не ги бива. Ще те закарам на село сами да си изберем, ще си отрежем елхичка.
Маруся се усмихна. Доверяваше ми се. Обичаше ме истински, а аз все още не можех да повярвам, че го заслужавам.
И не е ли нужно да благодаря на Аркадий Петров, че тогава не нареди да ме убият? Суетният, гърбав Аркадий ме победи, направи ме вечен свой длъжник. Така ми се пада…
