Дневник на Ирина
Днес се връщам с мислите си назад, към онзи ден, когато за първи път ме нарече Малката. Още при запознанството ни, когато се стовари до мен на съседното кресло, същото червено, избеляло и леко прокъсано от използване мнозина, като под мен, в зала България. Миг гледаше студенооката публика, после се обърна и ме погледна внимателно.
Какво има, малка, скучно ли ти е? въздъхна той, пробва да си кръстоса краката, но тесният проход между редовете не го позволи, чепицата му с остър връх опря в седалката отпред, кракът му се изкриви, Данаил се намуси.
Аз се престорих, че не съм го чула, вперих се уж съсредоточено в сцената. Нищо интересно нямаше. Събрани в една линия маси, трибуна, нервно сновящи хора, подготвящи техниката всичко така банално, както на всяка конференция. И горещо, и задух.
Чувствах се зле в такива помещения всички сме натъпкани рамо до рамо и излизане невъзможно.
Ехх проточи Данаил, почеса брадата си. Ясна работа! Виждаш ли, малка, нищо ново няма да научим тук. Истински ти казвам! Всички доклади съм чел, работата ми е такава. Нищо умно няма.
Обърнах се строго да го изгледам.
Редно облечен, с костюм, вратовръзка и чисти обувки. А пак ми изглеждаше не на място, като дете с чужда униформа. Шегаджия, палавник, бъбривец, весел човек такъв беше. А косата му стърчеше нагоре като таралеж, върху темето дори завивките образуваха палави къдрици, меки, нежни.
Данаил, не даде дори да си отворя устата, подаде ми огромната си ръка. Защо не отидем да обядваме? Ти си мъничка, слабичка, трябва да се нахраниш. Така ще направим идваш с мен!
Осветлението угасваше вече, на сцената влязоха шефове, зам.-шефове, важни персони. Всички ръкопляскаха, а Данаил, без да му пука, ме повлече към изхода, настъпвайки хора и пъхайки вратовръзката в сакото си, което така и не искаше да стои вътре, сякаш показвайки език на всички скучни чичковци и лели.
Какво правите?! Оставете ме! опитвах се да се отскубна, но не можех и тичах късо след него към изхода.
Излетяхме във фоайето точно когато аплодисментите бяха в разгара си, някой хлопаше по микрофона, викайки за тишина.
Оставете ме! Трябва да се върна, да си водя бележки, имам задача! дръпнах се назад, притиснах тефтера към гърдите си, изпуснах химикалката, наведох се, но Данаил я вдигна пръв.
Остави тези писаници, малка! Ще ти пратя после всички доклади, ще четеш вечер. Я сега храна! Но и вода първо. Бледичка си. И пулсът тъй, тъй хвана китката ми, цъкна с език. Въздух, храна и никакви конференции!
Наистина не се чувствах добре сърцето ми блъскаше лудо, чак в слепоочията туптеше.
Никой досега не се бе грижил така за мен, не се беше загрижил. Винаги аз се грижих за всички майка ми, мъжа ми, дъщеря ми. Сякаш така си трябва. Но тежи. Понякога ми се искаше на ръчички, да се почувствам лека, безгрижна, да пия вино и да се смея, както киноактрисите, но случки за това не ми се падаха.
А Данаил ми даде такава възможност.
Не разбрах как се озовах на масичка в уютно ресторантче отсреща. Официантът донесе сок яркооранжев като изцедено слънце, едва ли не африканско, портокалово-лимоново. Пиехме и Данаил вече гледаше менюто.
Какво ще ядем? попита той.
Сигурно много му харесвах. Бях слаба, с хубави черти, но тази моя вечна маска на умора, на безнадеждност… Петдесет наближавам, семейство, любов няма, омръзнало ми е каква майска роза в мен?!
Пък Данаил ме хареса и такава уморена, тъжна малка.
Аз нищо не искам. Оправих се вече, ще си ходя! измрънках.
Окей! кимна той. Ала първо лаврак с печени зеленчуци, салатка, и Какво ще пиеш, малка?
Вдигна очи от менюто хубав, свеж, леко разрошен, ухаещ на цигари и одеколон, силен мъж погледна ме.
Аз почервенях, смръщих се.
Полудях! Непознат мъж ме отвлече в ресторант, храни ме, нарича ме малка и ми оправя бретона А аз се отпуснах. Тялото ми се разтвори под ръцете му.
Където докосна, гореше точка и из цялото тяло пробягаха тръпки.
Пили сме бяло вино, Данаил ми разказваше за младостта си как е бачкал по строежи, бригада създал с приятел, после бизнес, ремонти, вили ама някак си беше истински. Научи се да живее добре. Умее, казва, да направи уют и топлина.
Пий, хапвай! За теб, малка! подканяше все. Като те видях, реших, че трябва да те нахраня! Да поръчам още?
Отказах, макар че ми се завиваше свят от виното, хубаво ядене, грижата. За първи път някой ме глези, защото съм крехка и уморена малка.
Вкъщи не беше така. Цялото ми детство с майка тя все на работа, рано излиза, аз закусвам сама, вечер късно се прибираше, чаках я, топлех ѝ вечеря, миех чинии… На Нова година пак същото, само че със съседи, роднини, весело, всички пили, майка смело обръщаше чашата. Водка пиеше, не шампанско. Но тялото ѝ не издържаше, заспиваше на масата, аз ѝ бодях лакътя, събуждаше се и после пак наздравици.
На мен ли беше да бъда слабата малка? Не…
Рано се омъжих. Станимир беше с десет години по-голям, умен и образован, но сух, кратък в думите си прие ме в системата си като добре пасваща зъбчата. Повече не исках изглежда. Първоначално страст, романтика, после утихна. Семейство, дом, нито майка, нито мизерния изглед към блока отсреща. И аз уж щастлива Станко си построи апартамент, има библиотека, просторна кухня, всичко наред. Завиждаха ми. Кой живее така, още без свекърва благодат!
А винаги Ирка, никога не бях малка или нежна. Станко, мама, приятелките всички Ирка.
А ето-чe сега Малка. Вино, подаръци. На някого му е важно какво мисли и иска Малката.
Станко нямаше време да пита. Семейните обсъждания бяха по задължение, решенията си ги взимаше сам. През отворения прозорец винаги влизаше шум, не затваряше, защото трябвало да диша свеж въздух не го интересуваше, ако ми е студено.
Данаил, щом влязохме в ресторанта, гледаше мястото да не ни духа.
Грижовен.
Питаше ме Да, имам съпруг. Да, и дъщеря. Как се казва? Велина. Учеше в Софийския по езици, с грижа ѝ намирах добри учители. Велина скоро трябваше да замине за обучение в чужбина.
Велина не беше мечтана или изтръпвана; беше проект, правена, както казваше свекървата Станко, време му беше за дете. Аз бях млада, очакваше се да стане лесно. Ама не ставаше, борехме се дълго. Като се разбра, че съм бременна, девет месеца ме игнорира, не докосна корема ми, не говореше на бебето. Като се роди, тогава ще го уча, не ми говори глупости, Ирка! беше неговото. Само ме караше до консултацията и после от родилното, както се полага с балони и с Благодаря за дъщерята.
Гледаше дъщерята, всичко най-хубаво, пазеше я. Първото посещение на патронажната сестра лично ѝ следеше ръцете, да не са мръсни, стопляше стетоскопа, да не я изстуди.
Уморена ли си? питаше приятелката ми Галя, гледайки ме с сенки под очите. Станко поне помага ли?
Свивах рамене помага, май Ала нещо не стига.
Да си жертва, беше някак приятно все изстрадала, че ме съжаляват, мъжа ми даже да го укорят, че съм им уморена Ирка.
А този Дани ме жали, глези ме с деликатеси, аз се смущавам, изпитвам неудобство.
Какво се дърпаш, малка? смръщи се Данаил. Яж, не те пускам гладна, разбра ли?
Ядях, гледах го тъжно, но ядох.
Същия ден ме изпрати до метрото, после отклоних компанията му, оправдах се с работа.
Вечерта получих на мейла конспектите с приписка За Малката от Дани.
Затворих бързо лаптопа, ала Велина като че ли нещо усети и се подсмихна.
Глупави прякори измислят! избухнах. Служебни документи, а ето ги глупости пишат!
Животът си тече Станко си прибира от работа, хвърля дрехи, отваря балкона, задишва. Мирише на вчерашна пот, кисело.
Ирка, няма да се къпя всеки ден! Кожата ми, от вашия душ сърби. Ще ми мине, утре ще се къпя! Ядене има ли?
Ядохме мълчаливо. Аз си мислех за Данаил свежест, чистота, галантност
На другия ден на работа получих обаждане.
Привет, малка! Как си? Яде ли? гласът му. Смутих се, огледах се дали някой чува. Стори ми се, че говори ужасно високо.
Още не… Много работа измрънках. Малка съм, нежна и слаба Пак тръпки.
Хайде слизай. В кафенето долу съм, не е мястото, но трябва да яде човек! Чакам!
Поисках се от колектива, явно изчервена. Усетиха ли вече, че ходя на среща? За себе си нарекох Дани любовник. Дразнещо, но много вълнуващо.
Този ден беше по дънки и тениска, пак леко разрошен и усмихнат.
Пихме кафе, разказвах му за детството си, слушаше внимателно.
Малка, красива си, знаеш ли? Да вземем да купим нещо рокля. Имам хора, които могат да изберат най-хубавото! Искам да те видя в рокля.
Видя ме. Не в този миг. Вечерта ме заведе в Парадизо, накара ме да се преоблека, докато дамите суетяха около мен объркана.
Как ме гледаше! Гладен, алчен поглед! На Станко не се отдаваше така да ме гледа.
Никога не са ме гледали така! шепнех после на Галя, най-близката ми приятелка. Само в киното съм виждала такава страст. Не вярвах, че съм привлекателна. Чувствах се жена. Хареса ми ужасно.
А Станко? попита Галя абсолютно уместно след въздишките ми.
Не знае. И не трябва. Аз още сама не знам какво да правя! Не казвай нищо, моля те! А роклята вземи вкъщи. Тя е скъпа. Как да обясня вкъщи?!
Галя я прибра и наклони рамене. Каквото стане, стане.
Не знам, Ирка Глупако си ти. Станко може да е късел в приказките, но хайде да си спомним зимата ти докара прясно мляко от село, старае се, друг мързеливец само ще лежи с бира на дивана. Ходите на море, ремонти прави. Ясен е той, прозрачен. Дани кой е? Пари откъде има?
Не знам. Няма ли значение?! Не можеш да разбереш, не си живяла със Станко! От него вече ми се гади, разбираш ли! Ти просто ми завиждаш.
Галя мълчи. Може би ме завижда заради самия Станко.
Станах мълчалива вкъщи, приготвях храната с мисли другаде, сама почти не ядях, забравях неща Велина недоволно отбелязваше:
Мамо, пет пъти те моля за хляб! Няма хляб! и идваше сама да реже.
Кимах, унасях се в стаята си да мечтая.
Станко и Велина ме гледаха изненадано.
Можех да мечтая дълго. Ръцете ми се изпотяваха.
Данаил беше нежен, умел в ласките, смееше се на несръчността ми, наричаше ме малка, хранеше ме, носеше подаръци, които криех у Галя, изпращаше пари по банковата карта, унесен в нощни съобщения. Излизах от спалнята, заключвах се в банята, четях, триех, четях пак. На края изключвах телефона, миех се със студена вода и си лягах.
Станко се обръщаше към мен, прегръщаше ме тежко, оригваше се, казваше нещо. Аз се свивах до него. Жалко ми беше, че години не знаех какво е да бъдеш Малка, хубава, желана… Години на вятъра.
Но сега имам Дани, той е моето щастие.
Виждахме се в апартамента му голям, светъл, френски прозорци, без пердета, а отвън София, заливаща се в светлини. Гребях от шампанско и неговия одеколон. Леглото беше с истински копринени чаршафи
Светът избухваше фойерверк в мен.
Вкъщи всичко беше тягостно. Сякаш всички знаеха с кого съм, Велина ме стрелкаше с поглед, Станко строго следеше.
Измислях причини да се прибирам късно, да се затворя сама в кухнята и да мечтая.
— Ирка! Къде си? Купих зеле, трябва да го нарежеш. Уговорихме се! блещеше ми се от телефона мъжът ми. Гледах с ужас към Данаил, който плуваше в басейна като фокусник в Спартак.
Никога не бях плувала в Спартак, а този ден ме заведе, взе абонамент, както ме съветва лекарят гръбнака да тренирам. Пареше от въздуха и парата над водата. На скоковата кула се виждаха светлините на Арена Армеец, но аз гледах само кавалера си най-после, обич.
Зеле ли? заблеех аз, загърната в хавлия. Остави го. Ще се прибера късно. С Галя сме в басейна, тренирам гръбнака, абонамент взехме. Утре ще го направя зелето. Чао!
Затворих бързо, трябваше да предупредя Галя в случай че Станко и ѝ звънне.
Дочаках да вдигне:
Ирка, дадох ви кимион. Кимион на зелето си слагате. Бях на пазара, реших да мина, Станко вече сложи чайника спокойно ми каза Галя. Кимион ти донесох за зелето.
Захапах устна, извръщайки глава да търся Данаил. Той вече стоеше на скоковата кула, стърчеше срещу възторжените викове на момичета. Млади, красиви, засмени.
Хайде, малки! Едно, две, три! извика той и скочи. Аз плувах като жаба, непохватна, с лениви ръце. Отново страдалческо изражение на лицето ми.
Новите малки на Данаил вече играеха водно поло, шегуваха се, докосваха го под вода.
Той се смееше. Не му пукаше особено, че мен вече ме няма край него. Явно разбираше семейство, дела, зеле Нека вървя!
В антрето беше тъмно, в кухнята светеще.
Станко сложи пред мен тиган с яйца.
Гладна си след басейна, сигурно? Ще ти отрежа ли колбас? наля ми чаша чай.
Поклатих отрицателно глава, не смеех да го гледам, рових яйца с вилицата.
Знае ли? А сега? Защо е толкова спокоен?!
Ир след дълго мълчание Станко каза. Тук Галя донесе някакви вещи. Искаше да се разпорежда, но я отпратих. Твоите били, така казала. Аз не знам твои ли са? Свърка нещо Галя, а?
Повдигнах покривката, зяпнах пакетите, свих рамене.
Да, пълна глупост! зарадва се сякаш той. Дай и на мен чай. Пресъхнало ми е. Не, дай коняк. Има ли?
Скочих, разрових шкафа, стоях вцепенена.
Малка каза мъжът ми и ме изгледа в очите. Казвам ти, малката е по масата, прибери я. Велина все рони хляб. Вземи кърпа и избърши спокойно приключи, обърна се настрани…
Пихме коняк мълчешком.
После той си тръгна.
Галя, разбра ли, той си тръгна! Облече се, остави ключовете Галя! ридаех в телефона, гледайки отражението си, лицето ми вече не беше хубаво. А преди три часа бях още в басейна с Данаил Мириша на хлор, гърбът ми боли. Галя! Как можа?! Какви мъже са това?! Захвърли ме с Велина, просто така!
Ядосах се, удрях по масата.
Така постъпва истински мъж, Ира! Друг би те набил. А Станко просто си тръгна. Помисли, тази квартира е негова! Защо нареждаш за него? Аз не разбирам защо уж не ви върви при толкова нормалност пари има, Велина е момиче за пример, Станко битов, не алкохолик, уважаем. Предпочиташ приказките и глезотии? Ала ти никога не спомена хубава дума, не го похвалиш. Мъжете са като децата похвалиш го, ще ти даде всичко на света! Не можеш, Ира. Не съм ти подкрепа лека нощ.
Оставих телефона пред мен, прегърбих се, разплаках се тихо
Велина си взе сесията, отиде на вилата с приятели. Не ми говореше, остави бележка да не я притеснявам.
Данаил изплува след седмица под входа. Изникна от тъмното.
Здрасти, малка пошепна ми, кри лицето си в яка от студ. Липсвах ли ти?
Звънях му, исках да изплача, но не дигаше телефона. Сега тук.
Данаил глухо казах. Защо си тук?
При теб идвам. Дойде време да върнеш дълг, малка! сграбчи ме той.
Какъв дълг? Ти сериозен ли си?
Уплаших се, исках да се оттласна, но той ме държеше здраво.
Кърмих те, радвах те! Алилуя! Сега ми трябват пари, коте! Имаш наследена от майка ти квартира, петстотин хиляди лева, ще продадем. И тази ще продадем. Хайде, води ме вкъщи ще говорим!
Писнах, борих се, краката ми омекнаха, отброявах молитвено всеки метър дано някой се появи. Но беше празно.
Отвори, малка, замръзнах! натисна ме към вратата.
Заплаках, рухнах на снега. В този момент Данаил пусна рязко, залитна, падна. Над него стоеше Станко без шапка, разрошен и бесен, стискаше юмруци.
Вън! Вън оттук, чуваш ли?! Не искам да те видя до жена ми! изрева той и се засили да го удря, но аз хванах ръката му.
Данаил, като видя кой е, сухо се изкикоти, ама млъкна след шамара.
Махай се! Повече да не те видя при Ира! викна Станко, взе му изпуснатата шапка, избърса носа си и се обърна към мен. Прибирай се, студено е!
Какво сме говорили цяла нощ само луната през прозореца знае. Чаят в чашите изстина, старият часовник тиктакаше. После светът потъна в тъмнина, само мъж и жена, решили все пак да продължат заедно…
Никой никога повече не ми каза Малката. А би ли казал, само ще трепна и ще се обърна.
Данаил изчезна. Не му потръгна с мен, Станко беше прекалено упорит.
Веднъж дочул разговор мой в автобуса говорела съм за майчината квартира, колко съм изморена, колко сама Данаил помисли, че може да помогне и на квартирата, и на самотата Ако беше действал по-тихо, може би щеше да ме спечели завинаги, но бързаше, обстоятелствата го мачкаха.
Само че животът не е така подреден. За всяка малка има своя дял болка, радост, разочарования и нови надежди.
Сега имам само себе си, Станко, Велина. За себе си вече не съм Малка. Но болката от онези думи топли зимните вечери потресаващо остро.
Денят свършва. Дали има още някъде мъничко щастие за мен? Не знаяСтоя до прозореца и зимният въздух сякаш бавно ме разопакова от спомени. Вече не съм малка, но навикът на самосъжаление отстъпва място на нещо ново. Усещам, че има живот след всичко не какъвто съм го мечтала, но все пак мой. Когато Станко се връща от работа, поглежда ме не както преди, с автоматичния поглед на домакин или учител. Сега е запитване дали още имам за него нещо, дали ще има и утре. Оставя си сакото на стола, замълчава при масата, но този път аз първа го докосвам по ръката.
Ще те почерпя чай, Станко казвам. Имам нова рецепта, ще опиташ ли?
Не казва нищо, само кима. Суров, опърпан от години, но мой. А аз не съм изгубена. Дори да не съм ничия малка, вече съм си достатъчна. Галя изпраща съобщение Как си? Отговарям по-добре.
Някъде в съседния апартамент чувам младежки смях. През стената се промъква смътна мелодия. Мисля си: Ирина, ако някой ден пак ти се прииска да бъдеш малка, погледни в себе си. Не чакай да те спасят направи си място за радост.
Изведнъж ми се приспива не от тъга, а от умора. Усещам топлината на чаената чаша, ръката на Станко върху рамото ми, ухае на коняк и стария ни дом. Зад прозореца вятърът се смее по мокрите прозорци, а аз си позволявам да се усмихна истински, макар и само на себе си.
Може би това е началото. Може би точно тук, в тази делнична и обикновена вечер, има онова мъничко щастие, което чаках цял живот. Така разбирам: да бъда малка не значи да чакам да ме повикат, а да се стремя да израстна сама докато някой до мен прошепне: Хайде, дай ми чай, Ирина. Ще ми хареса новата рецепта.
