Получих апартамент, и изведнъж майка ми си спомни, че има син
Израснах в непълно семейство баща ми си тръгна, когато бях едва на две години и няколко месеца. По някаква причина майка ми винаги обичаше повече по-голямата ми сестра тя получаваше всичко, а при мен оставаха само шамарите. Така премина цялото ми детство и училищни години. Все аз трябваше да върша най-неприятните и неблагодарни задачи вкъщи, докато тайно мечтаех да завърша училище и да замина в града. За целта учех здраво дори и по нощите, но усилията ми не отидоха на вятъра.
Влязох студент без никакви проблеми тогава майка ми дори не попита къде съм приет и къде ще живея. Само въздъхна: Е, най-сетне поумня!.
Първото лято, когато се върнах на село, разбрах, че всъщност никой не ме чака особено. Видях се с няколко приятели и после пак отпраших към общежитието. Пет години минаха неусетно. От време на време звънях на майка ми, но единственото, което я интересуваше, беше дали вече печеля пари, за да изпращам на нея и сестра ми. Нямах никакви доходи, освен увеличената стипендия.
Като започнах работа, майка ми пак почна с въпросите за заплатата. Пращах им пари от време на време, но не особено често наема изяждаше по-голямата част от заплатата ми. На никого от семейството не му пукаше дали имам за елементарните неща все пак, нали живееш в София, сигурно си баровец! Постепенно връзката ни съвсем изстина. През това време сестра ми се омъжи за наш комшия от селото, родиха две деца, разведоха се, пак се омъжи, пак дете, пак развод. Май мъжете не изтрайваха на характера й. Като знам колко боен език има, съвсем не се учудвах.
Писмото от нотариус ме удари по главата като тухла от небето. След срещата с него разбрах, че дядо ми по бащина линия е решил да ми остави къща в покрайнините на града. Защо точно на мен, така и не знам официалният наследник беше баща ми, когото изобщо не помня.
Явно нотариусът е казал на майка ми след години мълчание тя ми се обади за първи път. Поглеждам телефона и не вярвам на очите си!
Удивлението ми бързо изчезна, щом чух, че сестра ми имала нужда от квартира. Майка ми настоя да продам къщата и да дам парите на сестра ми да си купи апартамент. Това изобщо не влизаше в моите планове и казах направо. Дълго се опитваха да ме убедят и майка, и сестра. Последната ми обясняваше колко й е зле, че я било тежко, а на въпроса ми знаят ли изобщо как съм живял през годините, изсъска ядосано: Ти никога не си ме обичал!. Като я попитах, а тя мен обича ли ме като брат, чух в слушалката само едно тряяaск!.
Половин година по-късно наследих къщата, продадох я с късмет, и в деня на сватбата с жена ми имахме собствен двустаен апартамент е, не в центъра на София, но си е наш.
С майка ми и сестра ми не поддържам контакт. Не можаха да ми простят, че си оправих живота, без да слушам поредните им поръчки и претенции да им дам наследството си. Е, всеки си има роднини, ама не на всеки му дават медал за това!







