Татко цял живот мечтаеше за син, а се роди ненужна дъщеря и той просто я изтри от сърцето си. Но колкото и да е странно, точно тази нежелана момиче, която мина през какви ли не унижения и самота, стана най-голямата му опора и накара целия свят да се научи да я уважава.
В деня на заплата, докато си стоеше пред входа на дъскорезницата в дубричкия край, новината му беше поднесена от кумшуите родила се дъщеря. Мъжете вече си брояха левовете и разнасяха празните туби от нафта към домовете си, а Георги Вълчев стискаше смачканите банкноти и гледаше намръщено.
Я гледай, бе, пак няма късмет, изръмжа той през зъби и замахна силно във въздуха. Казах на жената: само момче ще раждаш! А тя ми пробута момиченце.
Вътре го обзе ужасна горчилка към жена му, Мария. Толкова силна, че дори не му се прибра в празната, студена къща, в която сега и женски глас няма. Докато Мария с новородената лежеше в болницата в Добрич, Георги си събра скромния вързоп в платнена торба дрехи, малко хляб и се изнесе при майка си в съседното село Бранище, точно на другия бряг на река Суха.
Две седмици по-късно Мария се върна с бебето в осиротелия дом. Влезе, огледа подредената, но пуста стая (явно Георги поне малко е чистил преди да си тръгне), остави вързопчето с дъщеря си на леглото и седна до нея, спуснала глава и сълзите й тихо се стичаха по ръцете. Малката, смукваше съсредоточено във въздуха в съня си и изглеждаше напълно беззащитна. Мария я гледаше с болестна обич и мислеше: Кой да знае, че ти, мила моя, ще си ни разделиш?
Георги си беше от едрите мъже, с по-груба челюст и тежък нрав. Дума насреща не приемаше, всяко възражение възприемаше като лична обида. И му беше увряло в главата син му трябва, че да се продължи рода, като му омръзнало да бъде най-младия между сестрите си. А сега момиче Мъка!
Свекървата, майката на Георги, се опитваше да го върне идвала няколко пъти, приказвала му, ама той твърд като скала: Да й намериш място на момичето, иначе няма да стъпя в оная къща!. Петнайсет километра до Бранище за Мария станаха непреодолима яма.
След като се закрепи малко след раждането, Мария се хвана здраво за работа. През петдесетте години отпуск по майчинство никой не признаваше и за къщата трябваше да се грижи, и на фермата да тича. С надежда, че с добра воля ще умилостиви мъжа си, кръсти момичето Даниела поне името беше с мъжко звучене. Момичето растеше кротко и силно никога не плачеше, не беше капризна. На шест месеца се държеше здраво за леглото, а на годинка и нещо не слизаше от люлеещото се конче, което пък съседът им беше направил. Хвана и приказката много рано. След като се разтича, не можеш я стигна, все в движение.
Още в яслите Дани (иначе никой не й казваше) излезе лидер сръчна, бърза, силна. Всички момчета се отдръпваха, щом тя върви към тях. На три години можеше да укроти и най-заядливия побойник. А характерът й личеше все повече не всеки допускаше до ръцете си, нито слушаше всеки. По двора тичаше с кръпкава ризка и с върбова пръчка гонеше чуждите крави от зеленчуците. Чудеха се откъде намира толкова кураж в тази малка сладурана.
А Георги намери си утеха. Завъртя се около една разведена жена от Бранище, Красимира, която вече имаше две деца. В началото просто посещаваше, после тя започна да го глези и накрая го прихвана. Красимира беше разбрана, никога не му противоречеше, все ахкaше и се възхищаваше.
Ще ти родя момче, Гошо, обещаваше му, направо ще видиш.
Само син да е! мръкаше Георги, но прокарваше вече усмивка.
Времето минаваше, Красимира не забременяваше. А слухове стигнаха до Георги разправяха, че дъщеря му в село била по-юначна от повечето момчетии.
Майка му пак настоя: Отиди да видиш детето си. Кръвта вода не става! Даже да не искаше, той сам си намери повод намери у Красимира някакви сушени корени и треви, наплашиха го бабешки слухове за магии. Събра си багажчето и си тръгна без да се обръща.
След близо четири години Георги се прибра у тях. Видя за първи път Даниела слабичка, разрошена, с износена пола, тя стоеше насред стаята и го гледаше подозрително, без страх. Когато и предложи локум, тя дори не поиска да го вземе.
Гледай я как ме гледа! намуси се Георги, чувствайки се странно под този детски поглед.
Мария, цялата заблестяла от радост, махаше с ръце:
Гоше, само с добро сме те споменавали. Надявах се, че ще размислиш и ще се върнеш при нас.
Тя го обича, въпреки суровите му ръце и характер. Само че, той все повтаряше: “Ако ще си имаме мерак син да е!” Не след дълго, започна дори и ръка да вдига на жена си.
Даниела беше вече на пет и разбираше всичко. Щом баща й погледнеше строго към майка й, тя тутакси свиваше ръце в юмруци и сбръчка лице:
Кво се ядосваш, бе! Само да ти дам един!
Неговият гняв се засили още повече, когато разпознаваше в нея същия бунт, който сам си подтискаше през годините.
Нещата се поукротиха, когато Мария роди син Павел. Грижите за Павел се стовариха върху Даниела. Тя го носеше в гръб, хранеше го, сменяше пелени докато майка й е на работа, тя беше майка за брат си.
Георги се радваше, но дълбоко в себе си радостта му беше тиха и гузна. Пак ръмжеше, пак командваше вкъщи.
Мария търпеше мълчаливо, само и само да не удари.
А Дани беше вече на седем. Тропваща с крак, стиснала юмруци, изкрещяваше:
Ще кажа на чичо полицая, ще те оправя!
Георги подскочи от яд:
Ти си само дете не ми вдигай глава!
Опита се веднъж да я нашиба Дани само мълча, зъбеше се на ръба на престилката, не пролива нито сълза. Помисли, че вече е победила, но на следващия ден тя наистина доведе кварталния полицай.
Мария не можеше да повярва:
Господин полицай, нали може човек детето си да поучи Труден характер, ама стои си вкъщи…
Участъкът само даде предупреждение.
След този ден Георги беше по-предпазлив с Дани, не че се страхуваше, но беше нащрек.
Мария отново забременя и роди още една дъщеря, Малинка. Георги почти не се занимаваше с нея, за него тя беше като сянка. И грижите за бебето пак на Даниела. След училище уроци, бързо хапване, после пак помощ за сестра й.
Георги вече не викаше, не удряше. Помнеше епизода с полицая.
Дани растеше, завърши осми клас и отсече:
Заминавам за Варна да уча.
Георги побесня:
И какво ще ядеш там? Ще работим ние за тебе пак? Малоумна си!
На петнайсет вече кокалите й бяха като на камионер силна, заквасена. Никой от момчетата не смееше да се репчи. Учителят й по физкултура дори подхвърли:
Спортна майка ставаш!
Аз не съм за спорт. Искам да уча!
Гледа баща си право в очите:
Аз реших ще уча.
Пари няма да ти дам! заканва се Георги.
Не ми трябват! Само по-малките гледай.
Хвана ремъка, ама тя грабна ръжен от печката:
Само пробвай да ме докоснеш!
Мария се втурна между тях с крясъци. Георги разбра, че ако посегне, ще яите срам за цяло село. Хвърли ремъка и излезе като буря.
Тръгвай, каза Мария, бършейки очи. Оправяй се както можеш.
Разведи се поне ти! тросна се Даниела.
Ние тука така не правим, дете. Мъжът носи прехрана, деца си имаме Кой ще ни разбере?
Ако пак те удари, пиши ми! Ще го оправя аз!
Ама грях към баща ти е
А за тебе кой мисли, мамо?
Така си е на село
Добре. Ако не ме приемат във Варна, няма да се върна. Благодаря ти за всичко!
Замина си с два вързопа дрехи, малко мангизи, които майка й беше скрила за черни дни, натъпкани в пазвата.
Варна я посрещна с глъч, прах, газ и непознати лица. Избра си техническо училище винаги й се е отдавал занаята, харесваше й да работи с ръце. Записа се, учеше с лекота, а вечер чистеше в близка шивашка фабрика, за да си изкарва сама. На никого не разчиташе.
Съквартирантката й Виолета, весела, смееща се, мечтаеше само да се омъжи богато.
Видя ли онова момче? Баща му бил управник. А ти все учиш
Аз съм тук, за да си измия ръцете от миналото.
Преподавателят по хидравлика, Александър Сотиров, веднага привлече вниманието. Млад, стегнат, със сериозна стойка, но когато тръгна да говори, го прекъснаха на практика никой не го слушаше.
Даниела се изправи:
Млъкнете! На мен ми трябва диплома. Ако пречите, ще ви изхвърля сама!
Изведнъж настана тишина нея всички я знаеха. Александър погледна с респект и благодарност.
Сигурно е влюбен! подкачи я Виолета.
Глупости, просто ме уважава.
Но и тя неусетно се хващаше да мисли за него сериозен, спокоен, умен. За първи път някой я гледаше не като момиче, а като човек.
Дома си се прибираше само на Великден и за картофи есента. Брат й, Павел, вече учеше за шофьор, Малинка копираше майка им тиха, кротка. Отношенията с Георги хладки, формални. Ако трябваше, помагаше, но нищо повече. Дори веднъж Малинка й показа език:
Ти преправен градски човек! Друго си е с татко
Който каквото си избере, това ще си бере
След дипломата остана във Варна. Станах помощник-техник на фабриката. За дъщеря си, ако реши да има, не мислеше дълго. За мъже не й се вярваше или пийници, или женени по-добре сама.
Неочаквано съдбата я срещна с Петър, колега от паралелния клас, висок, спокоен, добър. Покани я на танци, тя се изненада, но прие. Скоро заживяха заедно, ожениха се тихо, само Виолета беше свидетелка. Дани се роди на следващата година.
Но с Пепи не потръгна охлади се, мързела надделя, парите все не стигаха, все с приятели. Опита да говоря, но чуваше само:
Какво, да не съм ти слуга? Имам си правата!
Не издържа:
Или ще се промениш, или приключваме.
Подсмя се, но тя си подаде документите за развод.
Полудя ли? С дете сама?!
Ще се оправя.
И се оправи. Работа имаше, детето в градина, животът макар скромен, беше неин, истински. Платежите от Пепи идваха нередовно, но се свиква.
Дойде Павел при нея, учеше за шофьор. Гледаше сестра си с удивление квартира, всичко сама, дъщеря, пък и него подкрепя.
Как всичко успяваш? не вярваше той.
Като няма кой да те помага, ставаш желязна.
Виолета отдавна се беше развела и тя плащаше горчивата цена на заблудите.
Само това става човек да търси човек, не парите. Дано срещнеш някой като господин Сотиров
Даниела се засмя.
Съдбата ги срещна случайно, пред Пикадили, стара градска сладкарница. Пиха по един чай, разказаха си житейските беди и радости. Той се разведъл, строи къща край морето.
Защо си все сама?
Просто съм такава.
Ако искаш, ела да ти покажа къщата.
Отиде, а в къщичката беше пълно с топлота. Когато някой се опита да им открадне материали, тя грабна мотиката и изгони двамата мъже без грам страх.
Как не те е страх? пита той.
Който никога не е имал зад гръб никого, няма от какво да се бои!
След това всичко бе ясно между тях. Сключиха скромна сватба. Роднините се събраха и Георги беше там. За първи път той я погледна кротко, дори каза добра дума: Пази я, човекът има костелив характер, ама е добра!
Домът им край Варна порасна, градината се раззеленя, малката Дани стана отличничка, Пашо израсна на добър шофьор, а Малинка се омъжи в близкото село и роди две деца.
Вечер, на верандата, докато залезът се разлива по планинската река, Сашка държи ръката на Александър, а малката им дъщеря се смее из двора.
Щастлива ли си, мамо?
Много е просто, дете мое, щастлива съм.
Александър я прегръща и никога вече в къщата им няма студ, няма празнота. И Даниела знае миналото, цялото страдание, не е било напразно. Сега е тук, обичана, уважавана, със свой дом и семейство, което няма да позволи на никого да я изтрие.
