Ти нормален ли си? Парите, които спестявахме пет години, ги похарчи за жилище на бременната ти любовница? И моите пари изсипа за някаква Нямам думи! Как можа
Тринадесет години Анна живееше със съпруга си. Илия я обичаше безпаметно, просто защото той съществува. Обожаваше му вечно разрошените кестеняви коси и онази специална, леко уморена усмивка, която винаги се появяваше, когато гледаше осемгодишния им син, Борис. Животът в малкия им град течеше спокойно, почти нищо не се променяше с годините.
Илия се прибра точно в девет и половина. Напоследък редовно закъсняваше от работа, но Аня досега не му обръщаше особено внимание любимият ѝ работи, полага усилия за семейството. Той шумно затвори вратата, събле жакета си, който не миришеше на обичайния му колон, а на нещо сладко, цветно. Аня усети това веднага.
Здравей, каза той, целувайки я в темето, уморен съм като куче! Труден ден днес.
Здравей. Ще вечеряш ли? Хайде, ще те нахраня.
Не, мерси. По-скоро под душа.
Той мина покрай нея, и Аня внезапно усети смутна тревога. Отново отказва от храна. Има ли някоя друга? Илия започна да се прибира по-късно, телефонът му беше винаги при него. Ако преди го оставяше на нощното шкафче, сега го държеше в джоба или, още по-лошо, го обръщаше с екрана надолу, заключен. Всяко докосване до него предизвикваше нервна реакция у него.
Днес закъсня, каза тя, ставайки и прибирайки чашата, много работа имаше?
Илия вече стоеше пред вратата на банята.
Да, Ани. Знаеш, краят на тримесечието. Документи, бюрокрация.
А защо миришеш така? въпросът излезне неочаквано рязко.
Илия замръзна. Аня разбра, че го е заварил неподготвен.
Как да мириша? Опита се да звучи небрежно, но рамената му се напрегнаха.
На цветя. Някакъв сладък, цветен аромат. Това не е твоя колон.
А, сигурно от някой колега. Мария от счетоводството днес се хвалеше с нови парфюми, отвърна той, сигурно от нея ми остана. Не ме задържай, Ани. Наистина съм уморен.
Мария от счетоводството, разбира се помисли си Аня, връщайки се на терасата.
Този аромат я преследваше вече втора седмица. Първо се опита да си внуши, че е просто съвпадение, че колегите му също ползват козметика
Мечтата на цялото семейство беше скрита в приложението на БНБ, в депозита, който откриха заедно с Илия преди пет години. Мечта за собствен апартамент за Борис, за който спестяваха до неговото пълнолетие. Отделяха всяко левче. Илия от заплатата си като инженер в местния завод, Аня от скромните си приходи като шивачка на частни поръчки. От пет години не ходяха на море, не купуваха нова кола, пестелиха на всичко, освен за образованието на Борис. Аня отвори приложението с треперещи ръце. Салдото беше нула. Нищо. Само един превод двадесет и пет хиляди, направен преди три дни към фирма, регистрирана на име, което не познаваше. Сърцето ѝ прескочи. Свали документа с транзакциите, отвори го, прочете адреса: жилище на Сливница 12, кв. Студен, София. Познаваше този адрес. Беше го видяла преди месец, когато случайно погледна картата на телефона му, докато го зареждаше. Тогава не обърна внимание. Сега разбра.
Влезе в спалнята, отвори чекмеджето му. Под пуловерите бяла папка. Отвори я. Снимка на Илия, усмихнат, с ръка около раменете на млада жена със забременял корем. Отзад, с червено мастило: За новото начало. Обичам те.
Аня не изпита яд. Не изпита плач. Само усети как нещо в нея се прекършва тихо, окончателно, като клон, прекършен от сняг. Сложи папката обратно, излезе на терасата и седна в същия стол, където гледаше залезите вече тринадесет години.
След половин час вратата на банята се отвори.
Ани? провикна се той. Къде си?
Тя не отговори. Гледаше луната. В същия този час, преди петнадесет години, двамата с Илия седяха на същата тераса и си казаха да.
