Днес си спомням всичко, сякаш се е случило вчера. Беше студена януарска нощ, когато един малък живот бе оставен пред вратите на сиропиталището. Снегът падаше тихо и нежно, покривайки улиците на Плевен, където всичко се случи.
Жената, която го донесе, беше облечена в тънка яке, а в ръцете си държеше бебето, увито в сиво одеялце. Малкият Иван спя спокойно, без да подозира, че съдбата му ще се промени завинаги. Тя спря пред сградата с избледнялата надпис Дом за бебета 3, погледна към небето с мълчалива молитва, но то остана глухо. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше толкова силно, че можеше да се чуе дори през снежната виелица.
Постави бебето на прага и остави бележка до него:
Иван. Прости ми. Обичам го. Нямах избор.
Стоя още малко, като че ли чакаше някой да я спре. Пръстите й се свиха, раменете трепнаха от дълбоки въздишки. После направи крачка назад. Още една. И избяга. В мрака, в неизвестността, далеч от всичко, което познаваше.
След няколко минути вратата се отвори. На прага се появи Цветана Иванова жена на петдесет и няколко, която работеше в сиропиталището. Погледна към бебето, изненадана, и веднага го взе в ръце:
Кой би те изоставил, миличък? Ще замръзнеш тук
Не знаеше, че този момент ще остане с нея завинаги. Като снежинките, топящи се по миглите на детето. Като мъчителния студ, който го накара да се свие в кълбо.
За Иван това място стана дом. Първо креватче с решетки. После детска градина с жълти шкафчета. После класна стая, миришеща на стари учебници и линолеум.
Свикна. Свикна с гласа на Цветана Иванова, със строгостта на Елица Димитрова, с безкрайните напомняния не вдигай шум, не се държи лошо. Свикна да не очаква нищо добро. Защото всеки път, когато големите идваха хора, които можеха да го вземат сърцето му спираше. Но после никой не го избираше. И той се преструваше, че не го е грижа.
Когато бе на осем, приятелят му Кольо попита:
Ами ако майка ти е жива? Може да те търси?
Не, отговори Иван тихо.
Защо мислиш така?
Защото ако ме търсеше, щеше да ме намери досега.
Каза го спокойно. Но през нощта лежеше с лице в възглавницата, за да не чуе никой как плаче.
Годините минаваха. Сиропиталището го научи да оцелява да се защитава, да понася удари, да е част от групата. Но Иван беше различен. Той четеше много, мечтаеше, искаше да учи. Не искаше да остане там завинаги.
На четиринадесет попита Цветана Иванова:
Защо ме изостави?
Тя замълча, преди да отговори.
Понякога хората нямат избор. Понякога животът е твърде жесток. Може и на нея й е било много трудно.
Ти би ли го направила?
Не отговори. Само го погали по косата.
На шестнадесет получи паспорта си. В графата за баща тире. В графата за майка празнота.
Живееше в сиропиталището, подготвяше се за университет. Вечер работеше като товарач в складове извън града миеше подове, местеше кашони, търпеше псувните на шофьорите.
Не се оплакваше. Знаеше ако се пречупи, няма да остане нищо.
Понякога сънуваше един и същи сън бяга през безкрайно поле. В далечината жена. Маха му, вика го, но думите й не се чуват. Той тича, крещи, но колкото по-близо отива, толкова по-далеч тя се отдалечава.
Една вечер отвори стар шкаф и намери бележката. Беше запазена в личното му досие, което тайно бе поискал от Цветана Иванова. Хартията беше смачкана, буквите размазани, сякаш писани от трепереща ръка.
Иван. Прости ми. Обичам го. Нямах избор.
Четеше ги отново и отново, като че ли искаше да усети всяка дума. И един ден стигна до извода не може да живее без истината.
Започна с архивите. Отиде в общината, разбра номера на досието си това, с което бе влязъл в дома за бебета. Информацията беше минимална дата на раждане, здравословно състояние, приблизителна възраст. Но имаше бележката. И една закачка номерът на родилния дом.
Отиде там. Срещна го акушерката Мария Петрова, която работеше там от деветдесетте.
Януари 2004? помисли тя. Помня едно момиче. Много младо. Дойде от село. Роди момченце После изчезна. Дори не регистрира документите. Опитахме се да я намерим, но сякаш се е изпарила.
Как се казваше?
Мисля, че Лена или Галя Беше тънка, плачеше постоянно. Каза, че я изгониха от вкъщи, а бащата на детето я напуснал.
Беше повече, отколкото смееше да се надява.
Отиде в районния архив, прегледа записите за новородени от онзи период. Един запис от 11 януари гласеше: момче, майка неизвестна, родилен дом 2. Това беше той.
После пътувания до села. Иван обикаляше къща по къща, разпитваше стари хора. Някои се отдръпваха, други казваха: Не можеш да върнеш миналото, сине.
Но в едно село Горно Ново село имаше късмет. В местния магазин видя жена със същите сиви очи като неговите. Нещо в него се пошевели.
Извинете Вашето име Лена ли е? попита предпазливо.
Жената се обърна. Лицето й побеля.
Иван?
Откъде знаеш името ми?
