Дневник, 4 юни
Животът ми в последните години се промени коренно. Съпругата ми, Гергана, израсна в топло и сплотено семейство. Когато баща ѝ свекър ми, Димитър, остана вдовец на 57 години, всички бяхме съсипани. Загубата на жена му беше тежка, а мъката безгранична. Решихме да продадем апартамента му във Велико Търново, да разделим парите и да го приютим у дома ни тук, в Пловдив, докато преживее най-тежките дни.
Мислех си, че ще остане половин година при нас, а после ще си купи някое собствено жилище. Но не стана така. Той се почувства отлично у нас. Не даваше и стотинка за ток, вода или продукти. Аз готвех, перях му дрехите, оправях стаята му. Той само ходеше на работа и се наслаждаваше на удобството. Животът му стана като дълга екскурзия.
Така минаха 11 години. Постепенно започна да ни наставлява кой какво трябва да прави, слага свои правила у дома, намесва се във всяко решение. Просто ни дотегна. Затова решихме да му купим къща близо до селцето Белащица. Той е здрав, силен и още доста енергичен за възрастта си, може да се оправя сам.
Купихме му къща, направихме ремонт, обзаведохме всичко. Тогава започнаха оплакванията ту сърцето го боляло, ту нещо друго. Винаги намира причина да остане още при нас. Но на мен ми тежи. Имам нужда от спокойствие, искам семейството ми да живее нормално, само ние с Гергана и децата. Уморен съм.
Днес си дадох сметка, че колкото и да обичаме родителите си и да сме им благодарни, идва време, когато трябва да помислим и за собствения си дом и мир. А грижата трябва да има граници, за да не изгубим себе си.
