Люба пее от щастие, няма как иначе!
Тя вече си има своя собствена гарсониера, без злобна наемодателка, която изключва тока в единайсет, стои над гърба й и намалява газта под съда точно когато водата заври.
Не й позволяваше да ползва сешоар и преса за коса, да не стане някой инцидент.
Баня се вземаше само веднъж на ден, а дали сутрин или вечер, все тая все ще чуеш гласa на баба Мария от коридора: Водата по-тихо, чедо! Ще изхарчиш цялата топла вода!
Люба изкара година под надзора на баба Мария, която се опитваше да бъде нещо като ментор и настойничка на младото момиче. Само щом навърши осемнайсет, Люба измоли родителите си да заживее в студентско общежитие.
И то беше изпитание дървеници, хлебарки, дребни кражби като ти отмъкнат тигана с пържещи се картофи, докато се обърнеш. А съседките, които си водеха разни момци… какво ли не видя годината там.
След година търпение, баща й дойде на гости и като видя какъв хаос цари в общежитието, реши повече и ден няма да стои там. Така Люба се премести на квартира при баба Дуся.
Баба Дуся добричка жена, макар и леко особена, но златна.
След като завърши университета и започна да работи, Люба пак остана при баба Дуся и започна да спестява кажда стотинка за първа вноска за свое жилище. Мечтаеше да си купи, макар и малко, но свое.
Докато повечето момичета харчеха заплатите си по кафета, дрехи и чанти, Люба работеше и спестяваше. Даже и баба Дуся й казваше: Я си почини, не се скъсвай от труд!, но Люба инатливо следваше своята цел.
Един ден идват майка й и баща й и бащата притеснено казва, че са взели решение да й помогнат и майка й, и баба Калина.
Баба Калина е далечна роднина на баща й, цял живот учителка, работила чак до осемдесет и пет, със строг характер и скарана с всички близки. Единственият, към когото проявява топлина, е бащата на Люба.
Майка й също е учителка и баба Калина много я обичаше.
Един ден баба Калина помоли баща й да й помогне да се настани в дом за възрастни. Бащата и майката отиват да разгледат, но без думи решават да приготвят стая в техния дом за баба Калина, щом дъщеря им живее вече в друг град.
Баба Калина, макар и на години, е с ясен ум и казва на племенника си, че не му се сърди, знае, че е труден човек, но така ще им е по-леко на съвестта всичко ще се нагласим. Все пак само котаракът Барко и папагалът Коки им оставаха, сега поне ще има кой да ги гледа, като трябва да пътуват.
Така баба Калина заживя с тях, изживя няколко чудни години, дишаше в обичта на семейството, а после си отиде тихо и остави всичко апартамента, на племенника си, бащата на Люба.
На Люба лично предаде едно старинно колие, наследство от нейната майка, пазено години дори в най-трудните времена баба Калина не го продава.
Люба го прие с топлина и често го гледа, с благодарност и спомен за обичната баба.
Бащата предложи да продаде апартамента на баба Калина и да купят на Люба жилище в града, където тя се е устроила и който й харесва.
Така Люба се сдоби със своя двустайна квартира. Жената, която живееше в нея, каза, че оставя добра енергия, а Люба с ентусиазъм се впусна в ремонт. Родителите често идваха да ѝ помагат и прекарваха време заедно.
Люба търсеше нови идеи, а баща й търпеливо ги изпълняваше.
Накрая апартаментът стана прекрасен, майка й каза, че иска да ремонтира и у дома, а Люба обеща помощ с дизайна.
Така Люба заживя в своето жилище. Свикна с новия град, заобича го.
В работата се запозна с момиче на име Яна те бързо се сприятелиха и Яна често гостуваше на Люба.
Една вечер Люба разказва как, когато е била малка, се качвала да се пече на покрива на седеметажния блок със съседката и приятелка Милка.
Колко яко!, възкликва Яна. А защо да не пробваме и ние…
Двете се смеят.
Само да не ни заключат, защото веднъж така ни се случи с Милка! Вратарят, дядо Георги, малко глух, затвори входа, а ние крещяхме той не чу и заключи вратата.
Едва дочакахме баща ми да се прибере по-рано от работа и да ни пусне.
Яко ли те натупаха? пита Яна със съчувствие.
Не, отвръща Люба, баща ми много ме глезеше, майка ми беше по-строга, а той ме покриваше. Тя даже и не разбра за повечето ми бели.
Късметлийка си, а мен все ме наказваха. Аз също правех пакости Знаеш ли, по-добре да питаме вратаря, да ни даде ключ, та да се печем спокойно.
Давай да опитаме!
В началото вратарят се дърпаше не било разрешено, да не го накажат После за безопасността се притесни, Ами ако паднете от покрива!
Ние сме големи хора!, смеят се момичетата, само ще поседим и ще си тръгнем, никой няма да разбере.
Добре, съгласява се дядо Георги, ама без щуротии!
И така, момичетата прекарват половин неделен ден на покрива.
След това, още няколко пъти взеха ключа.
Един ден им се стори, че входната врата към покрива изскърца, напрегнаха се, но после нищо. Събирайки се да тръгват, тихо заобиколиха комина и видяха възрастна жена, добре облечена и сресана. Седеше прислонена към една тръба и ядеше бавно сандвич.
Коя сте вие? на един дъх попитаха момичетата.
Аз? жената преглътна и каза, Казвам се Виктория Борисова.
На Люба й се стори, че я познава:
Вие вие бяхте предишната собственичка на моя апартамент? попита тя изумено.
Да, вие сте онова мило момиче, което купи моята квартира, въздъхна Виктория Борисова и се изчерви. Разбирате ли, момичета
И старата жена се разплака.
Разказа интересната си история.
Сама отгледах син Аспарух. Мъжът ми избяга, класика срещнал нова любов.
Аспарух беше болнав, заради него не се омъжих пак, всичко беше за него.
Учи добре, после и магистратура завърши Беше уважаван на работа, бързо се издигна, но с момичетата не му вървеше.
Преди пет години започна да се заглежда по една колежка, после ме запозна с Поля.
Поля честна и работлива жена, грижеше се за Аспарух, чистеше, готвеше
Купиха голям апартамент, но той дълго живя с мен така му беше удобно.
Младите се нанесоха в новия дом, а аз си заживях тихо.
Покоят ми не трая дълго.
Поля роди първо Митко, после Калина, а на третата година малката Вяра.
В мига, в който се роди Вяра, младите ме помолиха да продам гарсониерата си така или иначе живееш при нас, защо ще държиш празен апартамент?
И се оказах в истински ад, както сама го наричам.
Поля тръгна на работа, а аз трябваше да гледам трите деца
Разболях се, лекарите препоръчаха покой, но къде да го намеря с трима палави внуци. Аз трябваше да готвя, храня, обличам, пера, чистя, чета приказки, на разходка водя, да подреждам дома, а възпитанието и наказанията само майката прави, бабата няма право.
Вечер, когато всички заспят и съм изпълнила всичко, си имах малко свободно време.
Но мамо, движение е живот, повтаряше Аспарух, толкова добре се справяш! Благодарение на теб може повече да работим, повече да спестим.
Кога дойдоха лятото, заминаха на море, а мен оставиха с децата Едва издържах.
Не ме разбирайте погрешно обичам ги до болка, но и умората си казва думата.
Затова си измислих, че ходя при приятелка на вилата, а всъщност се разхождам из града, ходя по музеи, даже спях край реката, на пейка.
А сега какво, нощувате навън? полюбопитиха Яна и Люба.
Виктория Борисова се усмихна.
Лято е, седи човек на пейката Днес отидох на моя вече бивш адрес покривът винаги беше любимият скрит кът за Аспарух като дете, изпитах желание да остана там през нощта
Момичетата се възмутиха: Ужасно!
Как да е, Люба и Яна я завлякоха у тях да остане при Люба.
Уау, Люба, колко хубаво сте го направили тук! Ах, как съжалявам, че тогава се съгласих да продам апартамента Ох, не ме разбирайте погрешно.
Знаете ли какво, идвайте при мен , покани я Люба.
Не, неудобно е
Не се притеснявайте!
А парите от апартамента? пита Яна. Съжалете, че питам.
Яна е юрист, усмихна се Люба, да не се притеснявате.
Всичко дадох на децата, Аспарух каза, че ще отдели половината под лихва за мен, другата половина за себе си.
Може да си купите малка квартира за тези пари, пресметна Яна.
Ние ще помагаме с ремонта! вдъхновено допълни Люба.
Но как
Оставете това на мен, увери я Яна.
Още след месец Виктория Борисова се нанесе в нов едностаен апартамент, в същия блок.
Какво каза Яна на работа на Аспарух, никой не разбра. Той мърмори, че ако й е тежко, е трябвало да им каже. Анжела дори престана да говори с Виктория. Внуците обаче с ентусиазъм си подредиха график, кой кога ще нощува при баба.
С времето и Анжела свикна, децата се записаха в детска градина и много им харесваше.
А Виктория Борисова и Люба започнаха да се виждат, да ходят заедно на изложби, в театър.
Не, казва Яна, като остарея, искам да си живея в свое жилище няма да се доверя просто ей така. Не мога да си представя да не спя по цели нощи и да обикалям по покривите.
Абсолютно съм съгласна, допълва Люба.
Добро утро, мои мили!
Благодаря ви, че сте до мен!
Голяма прегръдка за всички!
Ленка запя от радост, а как иначе!
