– Ей, че за изпразнен пакет си ти, Емилчо! Батюшката ти да беше жива, щеше да те пречука с мокър парцал, ама няма кой вече! Чак такива години навъртя, а разум не натрупа!
Баба Сийка плюна презрително в праха пред краката на съседа си и залитайки на болния си крак, се прибра в къщата си. Тя си каза каквото имаше, останалото да му тежи на съвестта. След като хората не смогнаха да влеят акъл в главата му, дано съдбата се намеси.
Тъй де, какво е намислил?! Майка си, Пенка, да я прати в Дом за стари хора! Де такова се е чуло в село? Да, лежи вече Пенка, не може да стане, но той ѝ е син, не някой чужд! Ядът не ми стига! Ако имах сили, нямаше и миг да се чудя щях да си прибера приятелката у нас. Ама вече…
Много ми е жал Елица. Добро е момичето, ама и тя не е кон да тегли всичко сама. И без това остана тук, не замина да учи в София, когато майка ѝ се разболя. Замина първо, но после се върна не можа лесно да напусне майка си и баба си. Помагаше, разбирайки, че баба Сийка не ще може сама да се оправя. Чак себе си едва издържа. След като крака си счупи преди две години, съвсем отпадна. И преди едва ходеше, а сега… хич не е добре.
Малката ѝ дъщеря предлагаше да вземе Сийка у себе си в Стара Загора, но тя отказа. Къде? Апартаментчетоми е малко, едва се побираме. Зетят, разбира се, е добър човек, ала все не може да пробие някъде. Трудолюбив, ама ефект нула. Две деца имат вече, а все е трудно. И тя, Сийка, не е вече помощница. Някога гледаше цялото домакинство, помагаше на децата си, а сега що? Рухнала… Елица се ядосва, когато така се самоопределя, ама как да не го направи, като е самата истина? Здраве няма, сили изтичат. Сутрин едва можеш да станеш от леглото. Гледаш тавана, мислиш, събираш части от себе си като въгленчета в лопатата. В едина купчинка, хайде-подем! Ставай! Отивай!
Добре че Елица, внучка ѝ, е бърза като еленче. Докато Сийка се помота, Елица вече е наредила всичко, погледала майка си, после хукнала на работа. Сръчна! Винаги такава е била.
Сийка роди голямата си дъщеря, майка на Елица, късно. Не очакваше вече да стане майка.
Първият ѝ мъж не ѝ прости, че няма деца. Остави я. Сийка скърби, ама не много. Вижда, че той не я е обичал силно. Тя заря, той студен.
А Сийка, като млада, беше хубавица. Слънцето на селото! Момците се редяха, ама все си пазеше сърцето. За истинската любов чакала. Годините минаваха, майка ѝ все мърмореше.
– Спираш ли се много, ще останеш стара мома!
А какво да кажеш не можеш да накараш сърцето си да обича някой, когото не иска.
Изведнъж от казармата си дойде момък Алексей. Сийка не го познаваше. Живял с родителите си в далечен град. Като се върна, не отиде при тях, а при баба си и дядо си в селото. Никой не знаеше защо.
Щом Сийка го видя веднъж, не можа да заспи от мисли. Влюбена!
И той не се бави веднага я поиска за жена. Майка ѝ щастлива. Времето ѝ било изтекло, а тя все неомъжена.
Сватбата голяма и шумна. Сийка не знаеше къде да крие радостта си. Не разбра кога по масите се разнесе шепот. Свекърва ѝ я хвана за ръка и я заведе при една жена в тъмен шал. До нея количка с бебе. В онзи момент сърцето ѝ замря.
Алексей после ѝ каза на казармата оставил годеница, ама думите подозрителни не вярвал, че детето е негово. Роднините настоявали, че времето не излиза. После обаче всичко се разбира бебето е негово, само че… вече друга е булката.
Онази мома, майка на детето, не прости изневярата. Не знаела дори, че майка ѝ е била на сватбата с детето. Казала ѝ, че отива при сестра си.
– Защо? треперейки, Сийка докосна количката, погледна майката със стиснати устни.
– За да знаеш кого вземаш за съпруг.
Нито радост, нито мъка ѝ даде това знание на Сийка. Тя си го обичаше, каквото и да било.
Тя никога не забрани на Алексей да се вижда със сина си, но той не настояваше. Скоро Сийка разбра, че обича най-вече себе си. Останалите само картинки към него.
Укор не можеше да му стори. Домакин златен, дом пълен, ама щастие няма.
Петнадесет години живяха така никаква топлина. Дали въобще има.
Надяваше се, че децата ще променят живота, но сърцето му не се пробуди. Като ѝ каза веднъж, че жена не била, защото няма деца, Сийка разбра, че напразно е живяла.
Разделиха се бързо. Мнозина в селото дори не разбраха. Алексей замина веднага, остави ѝ къщата.
– Недей да се сърдиш. Виновни сме двамата, ама отговорността пада върху мен.
Сийка не го прости, но вътре ѝ олекна. Божията й красавица, ама щастие не е за нея.
Две години беше сама. Работеше, носеше си главата високо на клюките не обръща внимание. Не е кой знае какво мъж напуснал жена си!
А сърцето й все тегнеше. Искаше жив глас у дома.
С Никола се сближиха бавно. Той чужденец, мълчалив, с никой не се спогажда и не ходи по гости. Оправи стария дядов дом, гледа животни. Помага на другите, за себе си никога не търси помощ.
Последва ухажване от негова страна. Нищо специално, но с празни ръце не идва. Първом поправи и нарами, после и други неща. Сийка реши, че не може да е по-зле вече. Хората каквото искат да говорят. Поне няма да остарява сама.
Не очакваше нищо от този брак, но съдбата взе да ѝ поднася изненади. Забременя без да разбере до петия месец. Всичко си беше наопаки неразположения, махмурлук, нищо такова.
Пенка първа забеляза нещо различно.
– Майче, тежка станала си! възкликна.
– Какво говориш! Празна съм като гнила тиква…
– Баба ми викаше, че не все жена е виновна. Може мъжът да не става… Я иди в града на преглед!
Върна се Сийка от града усмихната като слънце. Хората се обръщаха лъчи от нея греят. Всичко е добре, идва още по-добро.
Една дъщеря, после втора. Гърбината се изправи майка е.
Грижеше се за дъщерите и на река, и в калта, и обратно винаги чисти, с панделки. Скъсат нещо? Ига-конт и иглата. Ще се научите, казваше.
Никола го почерни смъртта като малката дъщеря се омъжи, той отиде да я види в града, на връщане загина на магистралата.
Сийка едва не си отиде от мъка. Само децата я задържаха. Следващата радост бе раждането на внучка Елица.
Внуците бяха животът й. Малката, в града, само по празници се връща. Елица тук, до нея.
Порасна девойката същата баба Сийка. Същата хубост, та дори и характер. Инат! Ако нещо реши няма връщане.
Докато беше за учене и знания, радваше се Сийка. А когато Елица се влюби безрасъдно тогава сълзи.
Обикна съседа Емил. Пет години по-голям, зрял мъж, а Елица, едва шестнадесет. Какво да разбира, а тя не отстъпва: обичала го.
Емил не я забелязваше. Коя е тя? Съседско дете. А той си имаше друга.
Лиляна хубава и глезена. Баща й богат, глези я. Лиляна капризна. Около нея се въртяха всички, но тя оглеждаше кой и как.
С Емил се случи нещо странно. Преди нея имаше ухажор, като нея глезен, и двамата се забъркали. Някъде се изгубиха с мотора. Никой не знаеше какво стана, но Лиляна си дойде пребита и с раздърпан пеньоар рано сутрин.
Единствена Сийка я видя. Сама в градината, още по тъмно, попадна на Лиляна, която мина покрай нея като призрак.
Седмица след това започнаха приготовления за сватба на Лиляна. Родителите настояваха.
Емил беше щастлив, а Пенка съкрушена.
– Симке, тая работа не е чиста. Как ще му го кажа, няма да слуша. Мое ли е, ще си го разберем, но за Емил ми е жал… Не спи, измъчва се.
Сийка мълчеше. За Лиляна мълча, вкъщи беше драма. Елица като луда, плаче без сълзи, дни наред зяпа през прозореца към двора на Емил. После тихо в стената се свива…
Как ли не ѝ говори Сийка! Обещаваше й всичко, само да отиде при леля си в града. Надяваше се, че ще остане, че ще се учи и ще се омъжи, никога повече да не вижда Емил. Знаеше, че дори да каже всичко, любовта не се лекува…
Но Елица не слушаше никого. Баща ѝ нямаше, никой друг да я води.
Какво чакаше, никой не знаеше.
Но дочака деня на сватбата. Дойде с майка си и Сийка, изненадващо без сълзи. Постоя встрани, избяга си у дома.
Майка ѝ веднага тръгна след нея. Изплаши се. Но Елица събра багажа, прегърна ги и отпътува за града. Двете реваха, но я прекръстиха и решиха да чакат.
Времето лекува всичко.
Може би лекува, но на Елица не беше дадено. Не се настани в града, когато злополука прати майка ѝ в болница, и тя не излезе с краката си оттам.
Елица пак стегна куфара. Нямаше къде другаде баба Сийка сама, как ще оправи с болна вкъщи?
Страх я беше само, че Емил и жена му ще останат съседни. Но съдбата я пожали след сватбата изчезнаха от селото.
Елица се върна да гледа майка си и Сийка. Нае се във фермата. А къде другаде? Без диплома само в обора има място.
Не беше разглезена. Обичаше животните. Гледаше и малко свое стопанство да има какво да ядат.
Така живяха. Помагаше на Пенка. Мъж ѝ работеше далече, пари праща, нищо не разказва. Само пита как е майка му. Лиляна роди две деца, момче и момиче, но Пенка не ги видя никога. Било тя не иска да се връща, било Емил няма време работи камионджия, по пътища. Писмата му подсказваха, че е тежко. Никога не се оплаква, майка усеща и без думи.
Нещо сломи Пенка, слегна я болест. Елица я настани в областната болница, после плачеше на връщане у дома. Лекарите нито дума добра не казаха.
Сийка писа на Емил веднага, когато откараха Пенка в болница. Но той нито дойде, нито знак прати. Второ писмо изпрати Сийка.
– Избяга от майка си, значи! Майка-кукувица по-гръмко кука… Ей, Емиле, какъв човек мислех че ще станеш!
– Бабо, почакай! Нали ти ме учи не отсъждай, докато не докажеш вина. И пак – не бива. Човек да чисти душата си! Те да си знаят.
– Не знам… Никога не съм мислила, че така ще постъпи с майка си. Винаги мил, какво му стана…
– Защо го наричаш “изпразнен пакет”?
– История е това, Танче. Тогава беше хлапе, шест-седем годишен. Всички деца събираха обвивки от шоколадови бонбони, ценни бяха конфети зимахме рядко, едва ли детето виждаше шоколадова повече от веднъж-дваж. Пенка гледаше породисти кокошки две, бели, с корона от пера. Обожаваше ги. Но един ден приятелчето на Емил, доведе кучето си хаплив пес, от града донесен от бащата. Да не го пуска на село, ала децата това ли слушат… И кучето разкъса кокошките.
– Насериозно?
– Да. Две каза. Пенка плака, не говори с никого, а Емил знаеш ли какво стори?
– Какво?
– Раздаде всичките си обвивки, спести всичко за градски пазар, където знайде и купи на майка си такава бяла кокошка. Пенка беше безкрайно щастлива. Не заради птицата, а заради сина си. А сега… Къде изчезва добрината в хората, Танче?
Но тя онемя, когато след седмица Пенка се върна у дома, докарана от Елица и с фелдшер от града.
Емил пристигна неочаквано. По това време Елица бе свикнала ту при майка си, ту у Пенка. Силите стигаха засега.
Тъкмо почистваше у Пенка, когато вратата се отвори и едно малко момче изтича, остави кални следи по чистия под, застана и попита:
– Ти ли си мама?
Толкова наивен въпрос, че Елица зяпна.
– Съседка… Емил влезе с малкото момиче до него. Прости, че чак сега идвам. Максим беше болен в болницата, не можех да го оставя. И Милица къде да я дам.
– А Лиляна? изтърва Елица, после се засрами.
– Няма я вече. Остави ни. Отиде с друг. Сам съм.
– Сам с деца?
– Така е… Че съм се изгубил нещо, Елица… Спи? кимна към леглото, събу ботушките на дъщеря си.
– Спи. Изтощи се. Повече почивка ѝ трябва… майка ти цял живот не стоя на място.
– Всичко вече я боли! обади се Пенка. Елица набързо изми, остави супа, мляко за децата, и се прибра. Сили за разговор нямаше.
Мислеше, че сърцето ѝ отдавна е притихнало по Емил, но не И я хвана страх. Той не е онзи момък, дето я дърпаше за плитките през плета, и тя не е онова момиче, което се изчервяваше до уши. Променени са по-възрастни, по-умни или по-уморени… Но различни.
След ден Пенка заяви на Сийка, че иска синът ѝ да я закара в дом за стари хора.
Сийка така се ядоса, че даже не изслуша. Едва си стъпваше, но излезе на двора, повика Емил, плюна го в краката, обърна се и не погледна назад. Далеч от очите ѝ да стои!
– Нищо не искам да слушам! Какъв човек си, дето ще остави майка си като торба на боклука! избухна Сийка, плачейки.
А Елица, в стария си роб, както си беше по работа хукна през двора.
– Емиле! Емиле! Къде си? нахлу във вратата, влезе – разчорлена, гневна, красива като пролетта. Какво си намислил бе? Няма да дадем Пенка! Не си и помисляй! Връщай се откъдето дошъл! Ние сами ще се оправим! Ще сложим легло до майката, стига ни толкова! Ах ти! А аз…
Тук спря, видя Пенка, че се смее през сълзи, и Емил се усмихва.
– Овладя се, Танче! засмя се Пенка. Никъде не съм тръгнала! Аз исках, да не тежа. На Сийка казах, тя не доизслуша.
– Оставам, Танчето. Къде без майка?
– Така ли? Елица се обърка, видя събрания куфар. А кой ще ходи тогава?
– Трябва в града да се разправя с работа, документи, да взема вещи. Може да отнеме време, но децата остават тук, фелдшерът ще гледа мама.
Тогава Елица направи нещо невиждано застана срещу Емил, погледна го категорично:
– Не мъкни децата! Да останат тук. Аз ще ги гледам. И ще те чакам! Разбра ли?
– Разбрах… Емил я гледаше все едно я вижда за пръв път. Как не забелязах, Танче…
– Купи си очила в града! Ще изпуснеш още нещо… грабна малката, която я прегърна за краката. Хайде у баба Сийка за пирожки, обичате ли? Айде!
Няколко години по-късно Емил изведе Пенка и свекърва си на двора.
– Е, мамички! Я какви шезлонги докарах от града! Хем на въздух, хем удобно!
Внимателно помага на Пенка да седне, после се заслуша.
– Събудиха се малките. А Елица я няма. Ще проверя.
– Скоро ли ще си дойде?
– Днес е последният ѝ изпит. Каза, че ще влезе с отлична оценка, та по-скоро ще се върне.
Колата спря пред двора, а децата, които беряха вишни за сладко под надзора на Сийка, се втурнаха:
– Мамо! Мамо дойде!
И Елица, вече не срамежливото момиче отпреди, разтвори ръце, приюти вихрения си живот и намигна на мъжа си:
– Петица!
– Аз не съм се съмнявал! кимна Емил и се прибра.
Близнаците като майка си съвестни, но едвам чакат. Тя в него Емил.
Такива пакети изпразнени, но и пълни с живот!
