Когато дядо Стоян умира, усещам това като удар в гърдите. Той е единственият, на когото винаги мога да се опра разказва ми приказки преди сън, ми подава сладки, когато майка не гледа, и дава най-добрите съвети, когато животът е труден. Днес, докато седя в съдебната зала, съм съкрушена, но съм изпълнена с надежда, че ще получа нещо, за да го запомням.
Адвокатът започва да чете завещанието, а аз мълчаливо наблюдавам как братята и сестрите ми получават огромни суми няколко милиона лева. Те изпукват сълзи, се прегръщат, а моето име не се споменава. Оставам неподвижна, объркана и засмучена. Дали ме е забравил? Дали съм направила нещо грешно?
Адвокатът вдига поглед и казва: Твоят дядо те обича повече от всичко. След това ми подава малка плика. Това е всичко? мисля, докато сълзите ми се стичат по бузите. Отвивам пликчето и в него намирам писмо, написано с ръката на дядо Стоян: Скъпа Божано, оставям ти нещо по-ценно от пари. Погрижи се за старото ми пчеларско стопанство скромната къщичка зад гората. Когато го направиш, ще разбереш защо ти го оставих.
Сетя се за пчеларството онзи изоставен меден двор, където дядо прекарваше часове. Защо ми го оставя?
Сутринта е типична за София. Леля Даниела се навежда над леглото ми и ме пита: Божано, вече ли си опакова багаж?
Току-що изпращам съобщение на Мария, отговарям, скривайки телефона.
Вече е време за автобус! Приготви се! казва тя, като пъхва книги в раницата ми. Часовникът показва 7:58. Добре, ще се събудя, въздъхвам и ставам.
Тя ми подава изперена риза. Това не е това, което дядо ти е искал за теб. Той вярваше, че ще бъдеш силна и самостоятелна. А тези пчелни кошери няма да се грижат сами.
Помням дядо и меда, но умът ми вече се вие около предстоящия танц в училище и моят тайни приятел, Иван. Ще ги проверя утре, казвам, докато се причесвам.
Леля Даниела настоява: Утре никога не идва, Божано. Дядо ти вярваше, че ще се погрижиш за пчеларството.
Не ми се иска, изричам резки. Тя се разплаче, но автобусът звъни и аз излизам, пренебрегвайки тъгата й.
В автобуса мисля за Иван, а не за пчелите. Кой иска пчеларство? се чудя, раздразнена от новото задължение.
На следващия ден леля Даниела ме хваща отново: Ти си наказана, млада госпожо! обявява тя. Какво?, питам. За това, че не изпълняваш задълженията си, отговаря тя, споменавайки изоставеното пчеларство.
Това е безполезно, намекват.
Трябва да се облечеш с предпазно облекло, отвръща тя. Страхът е нормален, но не ти пречи.
Със съпротива се приближавам към кошерите. Поставям тежки ръкавици, отварям кошер и започвам да събирам мед, сърцето ми бие силно. Една пчела прободира ръкавицата, но решителността ме тласка напред трябва да докажа, че не съм безотговорна тийнейджърка.
Докато събирам мед, откривам в кошера стар, износен пластмасов плик с избледняла карта и странни символи изглежда съкровищна карта, оставена от дядо Стоян. Поставям я в джоба и тръгвам към къщата в гората.
Влизам в познатата гора, спомням си дядовите истории за Белия дух на дървото и се усмихвам. Пристигането ми в изоставеното къщерно къщичко с избледняла боя и скъсана веранда ми напомня за онези следобеди, когато дядо ни разказваше приказки след събиране на мед.
Докосвам старото дърво до верандата и почти чувам дядовия глас: Внимавай, малко дете, не притеснявай гномчетата. Откривам скрит ключ, отварям вратата и влизам в прашна стая, където на масата стои красиво изрязана метална кутия. Вътре е писмо от дядо:
Скъпа Божано, в тази кутия е специално съкровище, но не го отваряй, докато не завършиш пътуването си. Ще разбереш кога е време. С цялата ми любов, дядо.
Не мога да устоя на любопитството, но дядовото наставление ме спира. Преминавам обратно през гората, но се губя. Тази карта не помага, си мисля, сълзи се стичат. Спомням си дядовите думи: Остани спокоен и не се предавай.
Изведнъж чувам скъсване на клон, което ме напомня за страховитите приказки. Може би леля Даниела е права, мисля, но дядовият съвет ме подтиква да продължа. Обръщам се към известния мост, за който дядо говореше, и се стремя към него.
След като изцедя сълзите, шепна: Добре, Божано, ще намеря моста. Слънцето залязва, гората става зловеща. Слязох под стар дъб, гладен и изтощен, търсейки храна, но намирам само сухи сухари. Фокусирай се, намери моста и вода, подбуждам себе си.
Използвам листа от лайка, за да лекувам раните, и продължавам към шумящата река. Тя не е мека; е бърз и опасен поток. Преминавам по скалистия бряг, пия от студената вода, но се подхлъзвам и падам в течението. Крещя за помощ, но споменът за дядо ме успокоява: той не би искал да се предам.
Отбягвам раницата, но задържам металната кутия. С усилие се хващам за огромен клон и се изтла
