23 февруари
Днес мислите ми все пак се връщат към случилото се с дъщеря ми и внучката ми, които са цялото ми богатство. Лежах в болничната стая, гледайки как малката Велислава се бори след тежка операция. Бледото ѝ лице, сенките под очите и ръцете ѝ толкова слаби, че приличат на клонки на върба през есента.
Как така сте оставили нещата да стигнат дотук? скастри ме доктор Костадинов, Още една такава случка и вече нищо не мога да ви обещая!
Грешна съм, докторе, остарях и вече едва се справям казах тихо и наведох глава.
Знаете, труден е този възраст. Много глупости могат да се случат. Как ще реагирате тогава?
Лекарят ме изгледа строго и си излезе. Постоях малко при прозореца, после приближих леглото. Хванах безволевата ръка на Велислава опитах да ѝ дам надеждата си, дори и с тази си суха и набръчкана длан, която все още намира сили.
Не разбирам къде сгреших и как се разпиляха мечтите по прашните улици на живота ми. Винаги съм искала само добро. Завърших Аграрния университет в Пловдив с отличие. Мечтаех да остана като докторантка, но ме изпратиха като агроном в малко планинско село до Копривщица.
Омъжих се късно Стефан беше синът на председателя на кооператива. Работеше комбайнер, мечтаеше да учи, а аз обичах да пея. Но когато запях, той свъсива вежди не било на местния начин, не било добре Съсипа го ракията. Повтаряше: Ти кой си и аз кой съм? Аз съм обикновен човек! И ден след ден, чашка след чашка
Роди се нашата дъщеря Яна. Радваше ѝ се, не я изпускаше от ръце. Надявах се, че с нея всичко ще се оправи, че животът ни ще намери спокойствие. Но съдбата пак обърна гръб. Стефан трябваше една нощ да закара техниката до съседното село през леда на реката. Когато тръгна и не се върна, разбраха, че е пропаднал с трактора под ледовете.
Свекър ми ме молеше да остана, но взех Яна и се махнахме оттам. Яна растеше хитра и бърза, започна уроци по пиано, а по-късно постъпи в музикалното училище в София.
После дойдоха тежките години на прехода. Яна захвърли всичко. За кого е това? Не искам да оцелявам като теб от заплата до заплата. Аз ще си изкарам подобър живот! Развя се по пазарите, с приятелки разнасяха дрехи по цялата страна, от Сливен до Русе. Парите дойдоха, откри щанд на Женския пазар, после купи стар Опел. Намери си приятел Виктор се казваше.
Забременя очите ѝ светеха. Каза: Ще се оженим, този път всичко ще е различно! Но Виктор изчезна заедно с всичките ѝ спестявания.
Тъй се роди Велислава, моето тъмнооко слънце.
Но Яна не спря с търсенето на щастието. Нов приятел, после друг. Напразно гонеше нещо, което не идваше. В една от търговските си обиколки срещна чужденец. Замина с него за чужбина. От тогава Велислава остана само с мен.
Велислава се събуди, изтръпна и рече:
Бабо, защо си тук, защо винаги се бъркаш? Никой не ми трябва, аз на никого не трябвам. Всички ме изоставиха, на никого не вярвам! и пак затвори очи.
Но аз не съм те изоставила!
Не си. Но и ти само искаш да съм нормална, както другите. Не те интересуват мислите ми!
Мило мое дете, всичко ми е важно всеки твой миг! Цялата си сила бих ти дала, собствения си живот пак хванах ръката ѝ, повярвай ми.
Велислава ме изгледа недоверчиво:
Така казват всички. Но никой не е готов да си даде живота за друг.
Стиснах още по-силно ръката ѝ. Никога не съм обичала някого така. Наистина усещах как последната ми жизнена сила може да я подпре, да я измъкне. Моята роля тук се изчерпа, но ако мога да ѝ дам последното от мен нека бъде.
За миг сякаш нещо приятно разтопи въздуха бузите ѝ поруменяха, в очите ѝ се върна топлина. Сви се като изтощено дете и се унесе в спокоен сън на човек, който оздравява.
Едва се прибрах у дома, чувствайки как желанието да ѝ дам всичко ме е изцедило. Сутринта не можах да стана нямах нито капка сили.
Велиславка я изписаха след ден. Оправи се рязко. Пред болницата я чакаха приятели:
Абе, ти май се върна към живота! Кога отново ще сме заедно? Как така се оправи толкова бързо?
Баба си даде живота за мен подхвърли Велислава, уж на шега. Отивам да се измия, че болничната смрад ме гони, а довечера съм в клуба!
Весела, пляскайки камъчета, стигна до блока ни, изкачи стълбите и позвъни. Никой не отвори. Натисна пак, почука:
Бабо, върнах се!
С лек тласък вратата се открехна, не беше заключена странно
Още от вратата мрачен страх я лъхна. Влиза, а мен ме вижда на дивана, неподвижна. Парализата на ужаса. Та нима баба ѝ може да я няма?
Върви бавно:
Бабо?
Леко се размърдах, отворих очи:
Радвам се, детето ми, само това исках да си добре
Бабо! хвана ме за ръка бабо, аз съм до теб! След миг вече набираше Бърза помощ.
Дойдоха светкавично, откараха ме в болницата. За първи път Велислава остана сама.
Приятелите звъняха до късно, но на никого не отговаряше. Тогава внучката ми разбра, че наистина може да изгуби единствения, който я обича. Банално, но ѝ се разтрепери.
Вече идваше да ме вижда всеки ден. Не вярвах на очите си беше започнала да учи, отказа се от старите компании и дори отново започна да пее. Гласът ѝ плътен и красив, напомня нещо и от баща си все пак, макар никога да не го позна.
След седмица ме прибра вкъщи животът ни сякаш започна отначало.
Велислава учеше, работеше, въртеше дома, и вземаше частни уроци по пеене. Аз се чудех на това чудо може би отчаяната ми вяра и абсурдната готовност да се жертвам са сторили нещо.
Тъкмо тогава неочаквано се обади Яна. Риданията ѝ се чуваха през телефона, не можех да разбера какво става.
Оказва се, решила да се венчае за човека, с когото живя в чужбина. Преди това отишла на изповед. Започнала да говори, та не могла да спре една истина закачала друга. Свещеникът ѝ заръчал да се моли за всички грехове на рода си твърде много тежест носи.
Съдба, може би. Силното желание за жертва, просветлението на дъщеря ми всичко се преплете.
Никога не е късно да промениш съдбата и да помогнеш на близките си. Докато си жив не е свършено.
Яна се върна със съпруга си, заселиха се до нас. Велислава още живее тук с мен, завършва колеж по задочна форма, работи. И аз вече съм напълно сигурен не спирай да се бориш, дори когато всичко изглежда обречено. Във всеки от нас е останала частица от силата на рода, която може да смени посоката на живота ни.
