Мама от време на време водеше нови съпрузи
Мама от време на време водеше нови съпрузи вкъщи аз помня трима. Но никой от тях не остана задълго, все си тръгваха. Мама плачеше, прегръщаше ме и повтаряше: Спокойно, и на нашата улица ще изгрее слънце някой ден. И после заминаваше на работа.
Последният съпруг издържа две седмици, но когато мама забрани да му купува ракия, той се натъжи и изчезна, взимайки и обеци от мамината кутия. Мама не подаде жалба, само каза че сама си е виновна.
След това настъпи петгодишно затишие. Вече се радвах, че ще живеем спокойно с мама. Но не би. На петнайсет години мама се влюби. Разказваше с блясък в очите колко е добър новият човек и как я обича.
Аз се радвах за мама. Когато го доведе каза се Стефан честно казано, и на мен ми хареса. Около четиридесет, чисто облечен, добро държание. На масата пи само една малка ракия, говорихме на различни теми, а дори се шегуваше остроумно. Отидох си рано в стаята, мислех, че сутринта ще го видя пак, но само след час чух хлопването на вратата Стефан си бе тръгнал.
Сутринта мама отново не спираше да се възхищава на него. Работел в кметството, грижил се за името си и за нейното. Предлагал след сватбата да се преместим при него, но да поживеем година тук, докато аз завърша училище. А дотогава ремонти на и неговия апартамент.
Гледах мама, сякаш бе станала по-млада. На трийсет и шест беше, а напоследък не се грижеше за себе си. Примирила се, че ще остане сама.
***
Стефан и мама се ожениха точно преди учебната година. Аз учех усилено, готвех се за матурите. Стефан питаше дали ми трябва помощ, аз му благодаря, и той се оттегляше. Винаги чукаше преди да влезе в стаята ми много уважителен човек. Постепенно се сприятелихме. Вече не бях толкова срамежлива, на вечеря разказвах тревогите си за училище. Стефан с искрено любопитство разпитваше за всичко.
А мама просто разцъфтяваше. Стефан я глезеше. Скоро в ушите ѝ блестяха нови обеци, после и верижка с медальон.
Годината мина неусетно. Завършиха ремонта и планираха да се местят. Стефан попита и мен: Не искаш ли да дойдеш с нас? Място ще има. Но аз вече бях завършила гимназия, чувствах се голяма, исках да се оправям сама. Финансово не бях напълно независима, но Стефан ми каза, че няма проблем, ако реша да остана. Реших да се запиша в местния техникум, а после Стефан ще ме уреди на хубава работа.
Преди да заминат, Стефан ме потупа по рамото:
Да идваш на гости често, а и ние ще минаваме ту мама, ту аз. Ако има нещо, не се страхувай да попиташ. Ние сме си вече роднини.
Подариха ми за дипломирането красив медальон на верижка. Така ми хареса, че дни наред се въртях пред огледалото.
Докато избираха подаръка, мама се усмихваше леко скептично:
Не е ли рано за такива подаръци?
Но Стефан възрази:
Ами кой ще ѝ подари, ако не ние?
Мама се усмихна топло. Май най-накрая си намери добър човек за себе си.
***
Те се изнесоха, аз останах сама. В началото ми беше тъжно, често ходех при мама. Винаги ме посрещаха радостно. После свикнах, посещенията станаха по-редки. Понякога идваше мама носеше продукти или оставяше малко пари. А друг път просто се срещахме случайно на улицата всеки със свои ангажименти.
Записах се да уча. Много ми харесва студентският живот. През уикендите ходех на гости на мама и Стефан, разказвах новини.
Един път, когато отидох, съобщиха, че Стефан заминава в командировка за година. Естествено, мама ще пътува с него. А аз да не се тревожа щели да ми изпращат пари.
Изпратих ги до влака. Мама се разплака, а аз ѝ се усмихнах:
Мамо, стига де, скоро ставам на седемнадесет, вече съм голяма. Обещавам да не правя глупости.
Всички се засмяха, прегърнаха ме, и мама и Стефан се качиха във вагона.
***
Живеяха надалеч. Дойдоха за Нова година за два дни наточиха ми подаръци, които разопаковах цяла вечер.
Скоро след това, мама се обади: командировката се удължава минимум още две години. Стефан щял да дойде, да вземе вещи, а апартамента да отдаде под наем. Мамо и тя би дошла, но не я пускат от работа.
Върнах се от лекции и чух шум в стаята. Надникнах:
Здравейте, Стефане, вече ли сте тук?
О, Мила, здравей! Освобождавам малко място за вещи.
Стефан ме гледаше разсеяно, сякаш не ме познава. За година бях се променила станах по-женствена, ползвах грим, чувствах се малко по-възрастна.
Ще се преоблека и ще приготвя нещо за хапване.
Стефан, гледайки отражението ми в огледалото в коридора, забеляза меките ми линии. Рязко поклати глава. Мислите му политнаха в нежелана посока.
Вечеряха, поговориха. Аз му постлах легло в старата спалня, а сама отидох в своята стая. Слушах как Стефан се къпе, как влиза в кухнята. Виждах, че е неспокоен… не го оставяше тишината.
Обърнах страница на книгата си, когато видях Стефан гол, само с кърпа да стои на прага.
Искате нещо?
***
Три дни по-късно Стефан замина. Аз въздъхнах с облекчение и се опитах да забравя случилото се. Само три месеца бяха минали, а Стефан отново бе в апартамента ми. Всичко пак се повтори.
Стефан си тръгна. Аз останах с чувство за вина и срам. После осъзнах най-страшното: бях бременна.
Звънях му няколко пъти все обещаваше да се обади обратно. Накрая се обади.
Така си ме търсила, че си решила да ми се метнеш?
Бременна съм.
Кофти. Как така? Това не ми трябва.
Кариерата му бе пред голямо повишение а сега, вместо още заплата можеше да получи проблеми.
Мила, ще ти пратя пари! Прави каквото трябва, само да няма дете и ако някой научи лошо.
Сграбчих си главата с ръце. Какво да правя? Срам. Ще ме изпратят от техникума, всички ще ме одумват. А ако излезе наяве, кой е бащата ще погубя семейството. Мама няма да понесе това.
След седмица Стефан дойде. Даде ми пари и адрес до вилата му триста километра оттук. Каза, че да прекратя бременността ми трябва родителско съгласие иначе полицията ще се занимава.
Живей там за момента. Ама по-добре намери баба знахарка в този край има много. Дай пари и ще те излекува.
Плаках от страх. Стефан ме прегърна:
Знаеш, никой не трябва да разбере. Това няма да донесе на никого лекота, само проблеми.
Стефан си замина. Мама не знаеше къде е. След седмица тръгнах и аз.
***
Отидох в забутано селце. Намерих къщата, която Стефан ми каза. Приспособих се, и се заех да търся знахарка. Една беззъба старица ми посочи една къща до гората. Събрах се и тръгнах натам.
Бабата ме прие нелюбезно:
Защо си дошла, грешнице?
Уплаших се, разплаках се. Бабата омекна, даде ми вода.
Моля ви, помогнете ми…
Не така, чедо. Демонстрирай искаш ли с ръцете на бабата си детето да умориш…
Не…
Е, точно така е!
Изтичах навън, опитвах да избягам от зловещия ѝ смях. Какво да правя? Сам-сама в тоя пуст край.
***
Андрей се върна тук, след като излежа присъда за неволно убийство. Връщал се от тренировка, когато чул вопли из подлеза момиче, около шестнайсет, молела за помощ. Избил двамата нападатели, но вторият паднал зле и се оказал син на някакъв велможа затвор за Андрей.
Селото бе същото, където живееше баба му. Бил често при нея като дете. А след затвора търсеше тишина. Ремонтира къщата, гледа животни, работи в градината. Скоро се сдобива с клиенти купуват натурални продукти. Всички искат прясно живото плава в коритото…
Андрей ходеше за риба рано сутрин любимият момент; реката се виеше край селото, а изгревът все различен. Стоеше с въдицата и гледаше слънцето да се подаде от хълма. А днес лъчите бяха златисти.
Изведнъж вижда момиче, върви по хълма с дете на ръце към скалата. Усети накъде отива и се метна във водата.
Доплува, гмурна се извади бебето.
Аз вече не усещах нищо. Свободна бях. Можех да се върна към стария живот.
Но чух плача на дъщеря си…
Господи, какво направих! Съблякох палтото, ботушите и се хвърлих в реката да я намеря, да я спася!
Андрей вече бе завил бебето в куртка, когато чу втори плясък. Момичето се бореше да намери детето, в паника. Ако не я спре ще се удави и тя, и той с нея. Удари я зашеметяващо, изнесе я на брега, на ръце, бебето върху нея. Моли се да не се събуди преди да стигне къщи.
Издърпа ги до къщата.
Положи момичето на легло, погрижи се за бебето новородено. Кипна малко мляко и го даде с биберон същата, с която баба хранеше агънца.
Малката засмука малко и заспа. Пелени направи от нова чаршаф.
Остана момичето още не бе дошла в съзнание.
Андрей се тревожеше. Свали мокрите ѝ дрехи, зави я и накрая с нашатир я събуди.
Кой сте?
Андрей.
Помисли, сети се нещо.
Трябва ми…
Опита се да стане и падна. Андрей пак я положи и даде бебето. Тя заплака:
Дайте ми я, защо ви е тя…
Андрей се ядоса какво, ще го изкара узурпатор!
Даде момичето, излезе. А аз гледах детето толкова красиво, мъничко. Как можах! Ако не бе Андрей… понесох болка и вина като буря.
Андрей се върна:
Прости ми… съвсем откачих…
А той само кимна. Днес младите… детето от скалата, себе си натам… кой е крив, кой прав…
Коя си ти?
Не съм местна, никога не съм била тук
Няма да те разпитвам, ако искаш разказваш.
Мога ли да остана малко тук? Не знам какво да правя. А навън е страшно.
Андрей се усмихна. Може? Трябва! Едно е да живее без хора, ама съвсем сам не става.
Остани. Утре ще ходя в градчето да купя пелени, дрешки.
Имам пари дадоха ми
Тя замълча, а Андрей разбра, че някой я е пратил тук да се разправи с детето и да се махне.
Каза къде са парите и документите.
Андрей изведе мотора, отиде, намери плика и паспортите. Далечко беше. А момичето още и няма навършени осемнадесет. Ясно бащата е възрастен и проблемен
Купи всичко за бебето, после от аптеката добавки за родилка, ньокси, мазила. Поздравиха го Честито! Мръщеше се леко, но се усмихна.
Взе дрехи и за нея, халат, спортни гащи, тениски.
Върна се по обед. Оксана кърмеше бебето така сладко засмукала, мляко по устенцата. Тя се изчерви.
Андрей се обърна и нареди покупките. После попита:
Може ли?
Заповядай.
Подаде дрехите, аптечния пакет. Тя надникна изчерви се.
Облечи си нещо, не е редно да подскачаш всяка минута като вляза. Аз ще се кача на тавана старите люлки да потърся.
Оксана облече халат, оправи леглото. Главата ѝ се виеше легна до бебето. Беше забелязала, че Андрей е обработил пъпчето ако не беше той… Защо ми е зле? На пипане имаше цицина, вероятно се ударих…
Андрей скоро се върна, люлка носеше стара, от старите филми, висяща от тавана. Реши да я ремонтира отвън чу инструмент, после заспах.
Върна я с крака на лъвчета, шлифовани и светли. Постави я тихо. Кухнята ухаеше на варено за мен, на печено за него.
***
Събудих се, ръцете ми се протягаха за храна, но никой не ми даде. После бебето заплака и се освежих. Смених пелената, дадох гърда, малката засмука радостно.
Апетитът ти не се губи, майко.
Навреме се засити и пак заспа. Влезе Андрей:
Можеш ли да стигнеш масата? Или да донеса при теб?
Идвам.
Търсих чехли, но нямаше. Отидох боса. Главата ми тежеше сигурно и от глад. Бях забравила кога последно съм яла страхувах се да показвам корема си в магазина. Седнах, Андрей ми даде топли чехли.
Обуй ги. Въпреки пролетта, на пода е студено.
Даде ми отварено месо, яйце, чай и хляб.
Не знам какво можеш да ядеш но кърмиш. Започваме по малко, ще видим как реагира бебето.
Говореше, аз слушах, но мисълта ми бе в храната. Вареното беше невероятно вкусно!
След вечерята Андрей искаше да ме разпита, но падах от умора.
Лягай, почивай.
Вие къде? Аз заех леглото ви.
На дивана съм. Утре ще направим креватче за малката, ще решим всичко. Днес всички сме уморени.
Заспах докато стигна леглото. От кога не съм спала сигурно!
На сутринта се захванахме за работа Андрей направи матраче за люлката, аз оправих и сложих детето вътре тя вече се казваше Олеса.
Очарователно стана. После аз перах, Андрей окача перде да оградим моето кътче. Попита:
Главата?
Болка има
Извини ме ти брикаше здравата. Себе си и мен щеше да удавиш
Усмихнах се:
Благодаря ако не беше ти
Мила, така не може дълго. Детето трябва да се регистрира, а ти се появи неизвестно откъде. Трябва решение.
Не знам как…
Сълзи ми се стичат.
Сядай, разкажи. После ще мислим.
Разказвах всичко: нямам как да се върна, срамът, мама, отчимът първо насилие, после се примирих; в знахарския дом, как сама родих, как посегнах на детето, но после скочих след него
Андрей мълча. Много съм преминала.
Първият приоритет: детето. Имаше клиент началник в общината. Кръшкаше с водка, Андрей го спаси веднъж от удавяне; после каза, че винаги ще помага.
Тази вечер се обади, после дойде с жена от гражданска регистрация да издаде акт. Отваря паспорта ми, извежда мъжа на двора, върна се след десет минути.
Андрей, момичето ти е малолетно.
Знам. Какво да се прави?
Без полиция не става.
Не иска тя
Жената каза:
Имам идея. Може да ви оженим, регистрираме бебето като ваше, после се развеждате.
Андрей ме попита:
Ще ми станеш ли жена, хубавице?
Изчервих се:
Толкова грижи ви създадохме
***
Вечерта празнувахме сватбата си. Андрей ми позволи глътка вино, след хранене на дъщеря ми.
Мила, трябва да се обадиш на майка си. Тя сигурно полудява!
Трябва
Обади се.
Какво да ѝ кажа?
Най-доброто омъженa си, имаш дете, ще дойдеш у тях, когато се оправят нещата.
Замислих се, но набрах.
Ало, мамо Здравей…
От другата страна минута мълчание. После вик:
Миличка, къде си?
Не се тревожи всичко е наред. Извинявай, че не звънях по-рано. Омъжих се, ти си баба. Когато малко поотраснем, ще дойдем на гости.
Какво говориш, дъще? Къде си? Дай адрес!
Не е нужно, мамо. Ще дойда сама, когато му дойде моментът
Затворих. Сега вече можех да живея спокойно, докато Андрей не ни изгони. А засега нямаше намерение казваше, че сме му радост, домът се изпълнил с живот.
***
Днес Андрей за първи път от две седмици отиде за риба. Такова вълнение не бе имало скоро. Вчера педиатърката дойде нарече го тате, каза, че дъщеря ми прилича на него. Аз се изчервих, той се засмя.
Аз се захванах със сериозна чистка в дома макар мебели и уреди да бяха нови, все пак си личеше, че го поддържа мъж. Толкова много чорапи накуп няма!
Гледам през прозореца прибира се от риболов, моят мъж. Усмихвам се, мисля за него той е моят татко.
***
Година по-късно решихме да отидем при мама. Притесних се, Андрей ме прегърна. Вече отдавна му признала чувствата си, а той никога не ги криеше. Истинско семейство сме в радост и в болка.
Като стигнахме, още от двора видяхме мама оглеждаше всяка кола, която минава. Спряхме, тя не погледна веднага не се идва от село с джип. Андрей ми помогна да сляза, гушна и Олеса.
Мамо?…
Жената се обърна.
Миличка…
Преживяхме прегръдките.
Стефан така и не можа да ви види, пратиха го изведнъж в командировка. Не знаем още кога ще се върне.
С Андрей се спогледахме молитвата ми бе отчимът да не е там. За Андрей се тревожех, и за себе си ако е той, всичко ще се съсипе. Може би някой ден ще кажа истината на мама но дали ще има смисъл?
Мамо, не сме за дълго вкъщи чакат бол работаВлязохме вътре мама ни наля чай, загледа се в Олеса, после в мен: очите ѝ блестяха със стари сълзи, страшно и щастливо смесени. Усети, че съм спокойна, по-силна нейната дъщеря бе оцеляла, намерила дом, намерила място за любов.
Андрей държеше моята ръка; Олеса играеше с медальона, който някога мама бе подарила. Завърташе го, грееха лампите по стената. Усетих, че всичко най-добро всъщност тепърва предстои.
Мамо, ще останем няколко дни, ако не ти пречим
Пречите? Мама разплака се Не съм била толкова щастлива никога!
Всички се разсмяхме. Животът ни вече не приличаше на старите сенки, а бе истински, цветен. В зала панелна пораснаха три поколения жени, а до мен един мъж, силен, верен, моя стена.
Имаше нови страхове, но вече не бяха непреодолими. Когато Олеса падна и заплака, мама я вдигна, целуна я. Когато аз се разколебаех, Андрей ми стисна ръката под масата.
На края на деня, когато мама вече бе приспала внучката си, седнахме двете на кухнята, докато Андрей поправяше някакъв контакт.
Мамо започнах, но тя ме прегърна и прошепна тихо:
Не е нужно да казваш нищо.
И така беше простено всичко неизречено. Тежестта отпадна, остави място за светлина.
Навън шумоляха листата. Някъде далеч влаковете си отиваха и връщаха, както винаги. Но аз вече знаех: каквото и да се случи, слънцето на нашата улица изгряваше защото го носехме в себе си.
