Вспышка Гръмващ удар Тъмнина Тъмнина
Найнакрая светлината се разпръсна. Чух се гласове:
Гергана Петровна, това е спасителят, нещо се е пръснало там.
Сквоз болката усетих ръка, която се докосна до шията ми. Опитах се да отворя клепачите успях едвамалки. Пред очите ми се появи малко колелобисер с гравирани знаци на зодиака Очите на жената в бяла роба
В операционната! прозвучи глас отстранено.
Родителите се върнаха от работа. Майка мигновено се втурна в кухнята, погледна в стаята, където синът правеше домашни. Димитър, влизайки, веднага усети, че внукът му не е в добро настроение.
Тодор, какво се случи? разчупи бащата му главата.
Нищо, пробурчаше четвъртокласникът.
Добре, говори!
Скоро е 8ми март. Учителката ни задържа и каза, че трябва да направим подаръци за момичетата.
И какъв е проблемът? усмихна се бащата.
Имаме мъже и жени еднакво. Тя разпредели кой какво да дари, Тодор вдиша дълбоко. Получих непривлекателната, Ралица Димитрова.
Всички искат подарък за 8ми март, дори и непривлекателните, опита бащата да говори с него като с възрастен. А как тя ги разпредели? По азбучен ред? Не, по зодиаци?
Какво? Димитър се усмихна отново.
По съвместимост. Ралица е Дева, а найподходящият знак за Дева е Телец. А аз съм точно Телец.
Това е чудесно казва бащата. Може би ще я обичаш.
Аз?! На Ралица Димитрова?!
Баща се разсмя. Вратата се разтвориха от майката:
Какво става?
Лена, дай се в кухнята, стана строг погледът на бащата. Имаме сериозен разговор.
Когато майка се оттегли, Тодор тихо попита:
Татко, какво да правя сега?
Да подготвиш подарък!
Какъв?
Утре в работа ще направя подаръка за избраната ти.
Татко, какво подарък? Ти работиш в завод.
Да! Аз съм в отдел Галваника. Правим всички видове метални покрития.
Не разбирам.
Утре ще видиш!
***
На следващия ден бащата донесе колие на верижка правоъгълник, който изглеждаше златист. На едната страна бяха гравирани два знака: Телец и Дева, а на другата малко, но изящно изписано:
За моя съученик Ралица, 8ми март! Тодор.
Колелото блестеше като слънце, а когато майка го постави в прозрачна кутия, изглеждаше още повпечатляващо.
***
8ми март настъпи. Учителката не искаше да води урок, а първо получи подаръците от учениците. Тя благодареше дълго, после обяви, че момчетата трябва да подарят подаръци на момичетата.
Тогава всички мъже се хвърлиха към избраните си. Тодор се приближи до Ралица Димитрова и изрече, както батята му го учеше:
Ралица, честит празник! Надявам се съдбата някой ден да съчетае Телец и Дева.
След като изрече учебната фраза, Тодор се върна на мястото си, не осъзнавайки, че сърцето му вече е заела тази, по неговото мнение, непривлекателна, девойка.
Скоро родители на Ралица се преместиха в друг район, а Ралица от пети клас премина в друга гимназия.
***
Атанас се събуди в болничната палата. Бялото таванче над него, болничната маса под него. Опита се да се движи с ръце и крака само лявата ръка реагираше.
Къде съм? попита неясно.
Чу се скърцане и до леглото се приближи старец в инвалидна количка, прегърна го и попита:
Ставаш ли? В спешното отделение си.
Ръцете и краката ми са цели? прошепна Атанас.
Също така, всичко е на място, съобщи той радостно. Само си обвъркан заранено от глава до крака.
Това е добро, ако всичко е цялостно.
Медицинската сестра се приближи и учтиво попита:
Как се чувстваш?
Какво се случва с мен? отвърна Атанас.
Ти си жив каза тя, докато извади телефон. Мамата ти иска да ти звъне, щом се събудиш.
Синко, прозвуча гласът на майка между сълзи.
Мамо, всичко е наред, се опита той да звучи бодро. Казаха, че само малки рани ще останат. Скоро ще ме изпишат.
Не мога да остана с теб през нощта. Сега ще дойда.
Мамо, не се притеснявай! Поставих телефона до себе си, се усмихнах на сестрата: Благодаря!
Скоро ще те изпишат, усмихна се сестрата. Три седмици ще се възстановиш. Това е сигурно!
Съседи в палатата попита:
Какво се случи? когато сестрата излезе.
Атанас започна да разказва:
Аз съм спасител. На завода се разтърси голям ред балони, едни от тях избухнаха Извикаха ни, влязохме в горещото помещение, тримата ранените бяха вътре. Балоните се разцепиха, навсякъде пламъци Излязох последен Вратата се затвори и още един балон избухна Не помня повече.
Това ти се случи, каза медсестрата, викайки името му. Колега от работа е тук.
Влезе приятел, вдигна се към леглото:
Здравей, Тодоре! Как си?
Ръцете и краката са цели! кимна Атанас. Но мога да поздравя само с лявата ръка!
Е, не се тревожи!
Какво стана след това?
Излязохме, когато избухна. Отидохме обратно, изтеглихме те си пръснах кръвта лекарите бяха до нас
Благодаря!
Тодоре, за какво говориш?! изненада приятелят, но след това се усмихна. Смятат да ни представят за медали.
Тогава ще ме изпишат.
Ляво, ще имаш обход. Медицинската сестра каза, че ще е бързо.
Точно тогава вратата се отвори и влезе лекар, на около четиридесет години:
Как е, герой? се приседна до леглото.
Добре.
Ако говориш, значи ще живееш. Позволи ми да те прегледам!
Заспах ли? попита Атанас. Не, Героина Петровна, тя ще дойде следващия ден.
***
Два дни по-късно Атанас се опитваше да става. Болката в краката беше силна, дясната ръка още разтегната, а по тялото имаше множество наранявания. Две от тях бяха на лицето, след избухването, но успя да постави дясната ръка напред. Огледа се в огледалото лицето все още беше подпухнало.
Днес обходът щеше да прави същият лекар, който го шеше в операционната пет часа поред. Атанас се нервираше малко.
Тогава влезе млада, стройна врачка в очила, бяла рокля й стоеше чудесно. Атанас беше 27годишен, женен, но се разводи след шест месеца различни характери, заплатата на бившата му съпруга спасател не му харесваше.
Добър ден! поздрави лекарят и се приближи.
Добър ден! Вие ме оперирахте?
Да, какво има?
Всичко е наред! Благодаря!
Позволете ми да ви прегледам!
Тя се наклони над него, а пред очите му се появи колие със зодиаци, което се завъртя около шията:
Ралица Димитрова!!! възкликна той.
Тя го погледна, без да разпознае лицето.
Извинете! каза, докато не разбра, че той е Тодор Гончаров. Ти още ме помниш?
Ами, Ралице? с треперещ глас той постави лентата на ръката ѝ.
Съжалявам! извади шалче и избърса сълзите. Никога не мислех, че ще се срещнем отново.
***
От онзи ден Ралица почти не посещаваше палата. Атанас осъзна, че и двамата имат график ден, нощ и два уикенда. Не искаше да се появи пред нея безсилен. През следващия ден се мъчеше да се движи, опирайки се за леглата, понякога за стената, излязоха в коридора.
Вечерта дежурният лекар от дневната смяна замина, а новата екипа се усети по разговора в коридора. Точно тогава се чуха крила и бързи стъпки донесоха нов пациент. Десет часа след това медсестра изключи светлината в палата, но не можеше да заспи. След полунощ чухт тихи стъпки в коридора, след което настъпи тишина и Атанас чу сълзи. Той се изправи и внимателно излезе.
На дежурния стол седеше бившата му съученичка Ралица, с глава в ръце, плачеше. Той й постави здравата си ръка на рамото:
Ти, Ралице!
Тя се прилепи към него:
Оператирах жена, падна под кола направих всичко възможно. Сега е в реанимация, но няма шанс. Двамата й деца мъжът й е в палата
Успокой се, Ралице!
Три години съм хирург и не мога да се свикна, че хора умират.
Той се усмихна и отговори:
И аз съм преживял толкова смърти но спасихме и много животи.
Затова и жена ми ме остави казваше, че не мога да се прибера вкъщи и парите са малко.
Аз съм същото, каза тя. Семейството ме гледа като на лудо.
Не се тревожи, на 27те години имаме цял живот пред нас.
Но вече сме по 27.
Ралице, пулсът ти пада, викна сърдечна сестра.
Тя се вбегна в реанимацията.
Тази нощ Атанас не успя да заспи. Сутринта медсестрата му направи масаж.
Жената, на която я оперираха тази нощ, е жива? попита той изненадващо. Да, но състоянието й е критично.
***
Три седмици по-късно раните на Атанас заздравяха. Срещаше се с Ралица по време на нейни смени и усещаше все посилно привличане. Но спешното отделение не беше място за лични разговори.
По време на един от утринните обходи лекармъж обяви:
Днес ви изписвам, усмихна се и добави. От болницата ще отидете в поликлиниката, където ще решат колко още ще останете тук.
Може да се приготвя!
Да, не се бързайте. Ще получите предписанието скоро.
Когато лекарят излезе, Атанас се бръсна. Пред огледалото отбеляза, че две малки шрамчета не вредят на лицето, а само добавят мъжественост.
Той разбра, че истинското щастие се крие не в подаръците нито в миналото, а в смелостта да прегърне настоящето и да вярва в собствената способност да обича и бъде обичан.
