Българска адаптация:
В ето време, когато слънцето вече клонеше към запад, Иван и Радка седяха мирно на вечеря, когато вратата се отвори рязко и в къщата влезе небрежно обляна жена. Тя хвърли стария си чанта в ъгъла и прошепна:
Е, здрасти, тате! после отвори ръце за прегръдка.
Иван се задави от изпнената си супа и започна да кашля яростно. Радка се наведе напред, очите й сякаш искряха от гняв:
Коя си ти? И какъв ти е този тате?
Жената прекоси поглед:
Ти, лельо, дръж си устата на задник. Аз не съм до теб, а до баща си. На-а, тате, забрави ли ме? Аз съм, твоята Марийка. Колко години минаха, а аз пак не мога да си намеря покой. Как е моят татенце, не боледува ли? Да не би да е паднал, не да се случи! изви Марийка, преструвайки се на разплакана.
Иван най-после прошепна, кашлицата все още го гъделичкаше:
Защо?… Защо си пристигнала?
Ами за подаръка, тате. За кукла-та, която ми се закле да ще ми донесeш преди двайсет години. Марийка се усмихна лукаво.
Мома й остана без майка, когато беше на седем. Баща й издгържа само половин година, след което доведе нова майка Радка. А с нея и двама сина. Първото нещо, което новата майка направи, бе да изхърли Марийка от стаята й и да я настани в общата. Момчетата имат по-голяма нужда, обясни баща й, избегнал поглед. По-големи и по-палави, те постоянно идраха тетрадките на първокласницата, а тя седeше нощем, размазвайки сълзите при светлината на луната, и преписваше домашните си. Радка й забраняваше да пазe светлината, за да не разхищават тока.
А когато Марийка навърши осем години точно в рождения й ден баща й я заведе в сиропиталището. Марийчо, това е временно. Скоро ще те взема обратно. Ще идвам всяка събота и ще ти донеса голяма кукла. Помниш ли, онази от витрината? Такава ще ти донеса!
Марийка чакаше. Дълго. Но той така и не дойде.
Безцеремонно седна на масата и заповяда:
Лельо, налей ми малко чорба. Умирам от глад, даже няма къде да пренощувам! и се засмя на своята шега. Радка мълчешком намери чиния и пълна в нея с една черпака. Марийка покласи глава:
Ето, колко години минаха, а ти, лельо, не си се променила. Пак се скъпиш за мене? Наливай повече, какво ми се правиш на скрипец?
След това обърна поглед към баща си:
Е, тате, вашата скривалица? Да пишнем по едно за срещата! изсмя се Марийка. Той погледна Радка. Тя прошепна през зъби:
Ние не пием.
Марийка си плясна по коляното:
Така си и мислех. Ама нищо, аз за разлика от баща си не ходя с празни ръце. Лельо, хъртай ми дай чантата.
Радка се накипчи:
Ако ти трябва, си я вземи!
Марийка вдигна вежда и каза спокойно, но с нотка на заплаха:
Лельо, не разбра. Аз не съм дошла само за малко. Ще живея тук. Ама какво? Ти ме изгонише някога, изхвърли ме в сиропиталище. Нали? Сега е твой момент. Махай се, или ако се навиеш да си кротка, може и да ти разреша да останеш.
Радка избухна:
Иван, какво стоиш като дърво? Дъщеря ти ме обижда, а ти си мълчиш?
Той се надуши на стола и прошепна:
Марийке, хайде, не бий Радка. Тя си е господарка тук.
Марийка поклати глава:
Ох, колко си я докатосала. Браво, лельо, успя да му преметнеш сапун. И виждам, че доста здраво. Не се плаши, тате, аз с тая тетка ще се разбера. Веднъж ме прати да се махам ще я пратя пак, но по-далеч!
Радка изпищна:
Сега ще звънна на сина ми! Той ще те изхвърли, мръсница!
На Юркана? Марийка се подсмихна. Да, той по-скоро ще те изгони от тук заради една бутилка. Ама не ти се отърваше, лельо, с децата си. Големият твой разбираш ли се, изчезна, нали? Говореше се, че не можеше да устои на ракията. И малкият ще свърши също. Марийка стана бавно, отиде до прозореца и погледна навън към потъмняващия двор. Слънцето беше изчезнало зад хълма, оставяйки само червеникав отблясък по стрехите. Ти никога не ми донесе куклата, тате, каза тихо, без да се обръща. Аз пък дойдох да ти върна всичко всяка лъжа, всеки поглед, който отклони, всяка неделя, която не дойде. Иван не проговори. Радка се сви на стола, сякаш вятър я бе сграбчил. Марийка седна отново, взе лъжицата и започна да яде чорбата. Бавно. Като че времето най-после беше свършило своето.
