Аз не съм ви безплатен стол! заяви майката, докато посрещаше децата на прага.
Галина Стефанова се готвеше в събота за екскурзия. За първи път от две години насам.
Приятелката ѝ Татяна Николова беше открила някаква автобусна обиколка до Копривщица, взеха билети предварително, а Галина дори си купи нова шапка синя, с пухкав пискюл, която според огледалото в коридора ѝ стоеше страхотно.
В осем сутринта тя си пиеше чая, когато звънецът иззвъня на вратата.
Галина застина с чашата в ръка.
“Само не това”, каза си тя. Звъннаха пак.
После пак. И след малко се чу глас:
Мамо, отвори, и двете ни ръце заети!
Пред вратата стоеше Огнян с жена си Цветелина, двама им синове, на седем и девет, и четири торби багаж. Все едно се нанасяха не “само за два дни”, а за през зимата.
Мамо, спряха ни водата, съобщи Огнян с изражение на личност, оповестяваща национална катастрофа. Оставаме за два дни, нали нямаш против?
Галина погледна торбите. После децата.
Влизайте, въздъхна тя.
Какво да каже, човек?
Докато децата събличаха якетата в коридора, внуците веднага усилиха телевизора на макс. Галина се отправи към кухнята. Ръцете ѝ по навик отвориха хладилника. Вадят яйца, кисело мляко, лук. Главата още мислеше за автобуса, който тръгва в десет, и за пищната синя шапка, която така или иначе днес няма да излезе от коридора.
В десет и петнадесет се обади Татяна Николова:
Гале, липсваш! Автобусът потегля след пет минути!
Тони, няма да стане. Децата дойдоха.
Пауза.
Пак ли?
Пак.
Татяна въздъхна така, че чак и шофьорът на автобуса чу.
В десет и половина пак се звънна. Този път беше дъщерята Ивелина. На трийсет и седем, разведена, с пътна чанта на рамо и онзи познат паметен поглед: Дошла съм за мама, за хубав миш-маш и някой съвет, ама само за малко, ей така, да мине времето.
Влизай, каза Галина.
И отиде да пържи кюфтета.
Да отбележим, че това не ѝ се случва за първи път. Нито за втори. Даже и за пети не брои вече.
Огнян идва горе-долу по два повода или токът им, или водата е спряна, или между другото с жена му малко са се скарали и трябва да отмине бурята. Ивелина пристига и без причина. Просто някак веднъж влезе в метрото и излезе право в майчината кухня.
Галина го знае. Но пак влиза в кухнята.
Има такъв тип хора краката им отиват директно до печката. Галина Стефанова беше точно такава. Четиридесет години в училищна столова оставят рефлекс, по-нервен и от този на Павловия куче. Ако има хора ще ги нахраниш. Ако няма скоро ще дойдат. Ръцете вече чистят картофи, докато умът още не е решил дали си струва.
За обяд на котлоните бълбукаха три тенджери и тиган.
Картофи. Кюфтета. И супа от каквото се намери в хладилника.
Внуците вече се бяха преместили на килима, а върху него се изсипа цялата лего-колекция. Огнян говореше по телефона, метнал се от стая в стая като министър между две заседания. Жена му Цветелина дремеше на леглото с книга. Ивелина седеше в кухнята и правеше анализ на последните съобщения от бившия, този, заради когото се разведе и с когото никога не приключва темата.
Представяш ли си, мамо, пак ми писа вчера! Втори път този месец! Какво иска, кажи ми?! Писал, че му липсвам… Мам, слушаш ли ме?
Слушам си аз, върти Галина черпака в тенджерата с борш.
И слуша. В някаква степен.
Мамо, какво мислиш да му отговоря ли?
Не знам, Иве.
Ех, мамо! Все така. Аз питам, а ти : не знам.
Галина нищо не каза. Обираше пяната от бульона. Това си беше изкуство на спокойствието.
В три Огнян се появи пак на прага.
Мам, кюфтенцата скоро ли ще станат?
Пържат се.
Щото не сме яли от сутринта, в колата само кафе.
Галина кимна.
Обядът премина шумно. Внуците се цупят на супата, искат само кюфтета. Без лук! Ивелина е на диета без хляб. Огнян си поиска двойна порция. Цветелина се появи, погледна и заяви, че не е гладна, но хайде едно кюфте може.
След обяда Огнян хоп, на дивана. Ивелина изчезна в банята да мие косата. Внуците пак разпиляха легото, този път в другата стая.
Галина миеше чинии и поглеждаше през прозореца. На скамейката отпред седеше съседката й Валя Николова, тази, с която всяка сряда ходят на “скандинавско ходене”. Валя си топлеше лицето на слънце. Просто така. Без кюфтета и купчина чинии.
Галина въздъхна и пое следващата тенджера.
Късния следобед, когато супата беше изядена, чиниите измити, подът на кухнята избърсан след внуците, а Галина седеше на табуретката за минутка отдих, Огнян пак надникна в кухнята.
Беше блажено сит, негладко облечен в мачкана тениска.
Мам, останаха ли още кюфтета? Още мога!
Галина го погледна.
Имаше още три, под капака на чинията. Галина ги беше оставила настрана нито една не беше хапнала още, все покрай печката.
Но синът гледаше сърцераздирателно. И точно тогава нещо в нея се щракна.
Галина Стефанова гледаше Огнян, мислеше за синята шапка с пискюла, за Копривщица, която няма да види, автобуса, който замина в десет без нея, и за Татяна Николова, която сега вероятно обикаля възрожденските къщи и яде нещо сладко в някое местно кафене.
Мислеше за това и за кюфтетата.
Мам? повтори Огнян. Чуваш ли ме?
Галина остави чашата на масата.
Свали престилката.
Грижливо я сгъна и я сложи върху облегалката на стола.
По това време Ивелина чатеше на телефона си. От хола кънтеше телевизор внуците бяха пуснали анимация докрай, и някакъв герой с пълни дробове се изсмиваше в цялата квартира. Цветелина мина през кухнята към банята, изпусна кърпа и въобще не й направи впечатление.
Кърпата остана на пода в коридора.
Мам? Огнян се размърда притеснено. Какво стана?
Тук Галина Стефанова каза.
С равния тон на човек, който отдавна е решил, но все е отлагал и вече няма накъде да отлага.
Аз не съм ви безплатен стол. Ни хотел.
В кухнята стана тишина. Даже злодеят от анимацията заглъхна.
Ивелина отклони очи от телефона.
Огнян отвори уста.
Днес сутринта, каза Галина, щях да ходя на екскурзия. До Копривщица. С Татяна Николова и Вера Илиева. Билети взехме още февруари. Имам синя шапка с пискюл. Виси на закачалката, ако не вярвате. Автобусът тръгна в десет. В осем и половина звънна вратата. Ти, Огняне, с фамилията. В единайсет пристигна Ивелина.
Нямаше реакция.
Не отидох никъде, продължи Галина. Станах на печката. Както винаги. Щото внуците искат кюфтета. Щото Цветелина уж не яде, ама и тя си взима. Щото всеки трябва да хапне.
Пауза.
А и аз имам живот, каза Галина Стефанова. Не ви упреквам. Навик ви е станало. Аз сама ви накарах. Но днес няма да стане.
Как няма? попита тихо Ивелина.
Да готвя. Да обслужвам.
Огнян гледаше майка си, като човек, чийто свят тъкмо се разклаща. Процесът вървеше мудно, като шкаф върху стар паркет.
Мам, не е нарочно.
Знам, че не е нарочно това е още по-зле, Огняне. Ако беше гадно, поне е съзнателно. А вие по навик. Като към хладилника: отваряш винаги има нещо. Затваряш продължаваш.
В хола внуците още гледаха мультиците. Героят пак се изсмя, после вероятно го надвиха, че стана по-тихо.
Галина Стефанова взе чантата, онази, с която щеше да тръгва сутринта. Палтото от закачалката. Синята шапка с пискюла.
Къде отиваш? Огнян стоеше, само гледаше.
При Татяна Николова. Звънна ми прибрали се, пият чай, разглеждат снимки, викат ме.
А вечерята? каза Огнян. И явно моментално осъзна колко глупаво звучи.
Галина го изгледа. Дълго. С онзи майчински поглед, от който и четиридесетгодишните внезапно се усещат петокласници.
В хладилника има яйца, макарони, сирене, каза тя. Хлябът е в хлебницата. Ръце имате. Печката не е от НАСА ще се справите.
Облече си палтото. Закопча си копчетата. Сложи шапката.
Оправи пискюла. И излезе.
В апартамента останаха четирима възрастни, две деца, тиганът непокътнат и три кюфтета под похлупак, които Галина си беше оставила за обяд.
Кърпата си лежеше на пода.
Огнян я погледа.
После се наведе и я вдигна.
Галина Стефанова се прибра към единайсет.
У Татяна беше хубаво: чай с мента, бисквити от Копривщица, снимки на телефона ето го белият манастир, там търговската чаршия, ей я Вера Илиева, пие боза и твърди, че е сок. Галина гледаше и си мислеше, че другия път непременно ще иде. Татяна вече беше уредила следващия тур.
Синята шапка с пискюла лежеше до нея на дивана. Поне да я разходи някъде.
Ключът се завъртя безшумно.
В коридора всичко беше подредено. Ботушките на внуците, които сутринта се въргаляха, сега стояха на ред. Кърпата я нямаше.
Галина съблече палтото. Мина по коридора.
В кухнята светеше.
Спря на прага.
Огнян миеше тенджера. Внимателно, с концентриран израз, като човек, който го прави първи път, но решен да мине теста. На котлона тенджерка: после Галина ще види, че са сварили макарони леко сгъчкани, но все пак макарони. На масата чинии, измити. На куп.
Ивелина си седеше кротко там също.
Внуците май вече спяха.
Огнян чу, че влиза, и се обърна.
Замълча.
Мамо, не сме знаели, че ти е толкова тежко каза.
Галина погледна към тенджерата в ръцете му. Към подредените чинии. Към Ивелина.
Нищо особено.
Но Галина Стефанова, дето четирийсет години е хранила света и ни грам благодаря не е чакала, изведнъж усети, че и се насълзяват очите. Глупаво уж. Заради тенджера.
Сядай, мамо, каза Ивелина. Оставихме ти.
На ъгъла на масата стоеше чиния. Покрита. За нея.
Галина седна.
Вдигна капака. Макарони със сирене. Малко слепнали, малко изстинали. Сиренето настъргано едро и явно набързо.
Посегна с вилицата.
И честно казано, това бяха най-вкусните макарони през последните години. Макар че кой да предположи?
