Седя сама в тясната ни кухня в София, прегърнала чаша вече изстинал чай, докато гневни сълзи ме задушават. С Калин, съпруга ми, си мислехме, че сме създали уютно семейство малък апартамент, стара Лада, сигурна заплата. Но щастието ни се пропуква, защото неговият син от първия му брак, Петър, на седемнайсет години, живее вече при нас. Той дели времето си между майка си и нашия дом, но все по-често нощува у нас, превърнал битието ми в кошмар.
Петър е като трън в сърцето ми. Държи се с мен като със слугиня, разхвърля дрехите си навсякъде, оставя чиниите мръсни, а на молбите ми за помощ отвръща единствено със свиване на рамене. Най-страшното е, че се държи ужасно с моя четиригодишен син, Марин. Гледах го как му плясна по тила само защото момчето докосна телефона му. Дъщеря ми Весела спи при нас, защото нямаме място за легло в малката ни спалня. Ако Петър си тръгнеше при майка си, най-сетне децата ми щяха да имат отделна стая.
Но той не иска да си замине. Гимназията му е на две крачки, предпочита да живее с баща си. По цял ден виси пред компютъра, крещи слушалките, гласът му кънти по стените и не дава покой на Марин да заспи. Аз се задушавам от умора готвя, чистя, гледам децата… а Петър не помага за нищо. Присъствието му е като надвиснал буреносен облак, задушаващ всяка искра на радост у дома.
Говорила съм с Калин, умолявах го да убеди Петър да се върне при майка си Невена, която живее сама в просторен тристаен апартамент. А ние се тъпчем четирима в кухня с крещяща тяснота. Това справедливо ли е? Ако поне се разбираше с децата ми, но ги тормози. Марин започва да му подражава, да става дързък, капризен. Боя се, че ще израсне същият безчувствен, самодоволен.
Калин отказва да направи нещо. Той ми е син, не мога да го изхвърля на улицата, повтаря отново и отново, сляп за мъката ми. Караме се за Петър почти всяка вечер. Чувствам се като изнемощял кон, влачещ сам тежестта на дома, докато Калин си затваря очите за злото, което сина му причинява. Омръзна ми от оправданията, от тази слепота по едно момче, което руши нашето семейство.
Един ден чашата преля. Петър отново нахока Марин, този път за разлята капка сок, и аз избухнах:
Стига вече! Тук не си в хотел! Ако не ти харесва при майка си върви!
Петър само се ухили подигравателно.
