Срещнахме се, но не се разбрахме – Няма ли да закъснееш? В колко часа тръгваш, Данчо?! Данчо… – Алина разтърси съпруга си за рамото, а той се преструваше, че спи, махвайки с ръка, сякаш иска да каже, че не смята да става и че няма да закъснее. Алина погледна телефона – беше едва седем сутринта. „Защо изобщо станах толкова рано в събота?! Нямам нищо за правене, приготвих му чантата още вчера…“ – помисли си тя и се изкуши да се върне под топлото одеяло, но изведнъж… Открийте още Вестник Хранителни стоки Дневник Семейни игри Внезапно я обзема онова странно чувство на тревога, което все по-често я навестяваше напоследък. Изглеждаше, че няма причина да се притеснява – съпругът до нея, апартамент в центъра, реновиран с вкус, дизайнерски мебели, луксозни уреди. Съпругът й имаше кола, Алина – друга. Наскоро купиха и къща в модерен комплекс в полите на Витоша. Имат всичко, с една дума. Мнозина дори не могат да мечтаят за такъв живот. Опитай да живееш под наем, да работиш на две места, вечер да помагаш на децата с уроците, да приготвиш вечеря за всички, да плащаш сметки, да даваш пари за училище… Едва си затвориш очите, и пак звъни алармата, а всичко започва отначало. Ах, да имах аз твоите проблеми! Какво лошо предчувствие те гони?! Какво точно?! Да, точно това чувство! Алина вече се бе научила да го разпознава. Необяснима тревога, бодеж в гърдите, предчувствие за нещо лошо и усещане, че изпуска нещо важно. Появяваше се внезапно и си отиваше по същия начин. Оставяше я на мира за малко, после пак се връщаше. И тази сутрин неприятното усещане отново нахлу в сърцето на Алина без никакво предупреждение. Тя стана от леглото, погледна още веднъж спящия си мъж и отиде в кухнята. Данчо пак щеше да пътува в командировка. Как я тормозеха тези командировки напоследък! Преди година и половина дойде нов началник, заплатата скочи значително, фирмата, в която работеше Данчо, беше голяма и обещаваща. Той бе сред най-добрите служители – ръководител на отдел. Но работата му отнемаше твърде много време! А сега го пращаха в командировки дори през уикенда. Алина приготви закуска и се върна в спалнята, за да събуди съпруга си. – Данчо, хайде, ще ставаш ли най-после?! Мърдай, иначе ще закъснееш за командировката. Каза, че тръгвате следобед, нали? – Да. След… – обади се още сънен Данчо и най-после се изправи. – Хайде, направила съм ти закуска. – Мда. – промърмори той полузаспал и я последва в кухнята. На масата той веднага се захлупи в телефона. Алина забеляза, че напоследък почти не си говореха и се бяха отдалечили. Не, не се караха. Всичко беше уж перфектно – той понякога носеше цветя, понякога тя успяваше да го убеди да отидат на ресторант, и Данчо се съгласяваше. Можеха да се разходят в Борисовата, да идат у приятели или на кино, но нищо не беше вече както преди. Открийте още Хранителни стоки Дневник Семейни игри Вестник – Данчо, ще ме вземеш ли с теб в командировката? – попита неочаквано Алина. – Мда. – отвърна той, без да сваля очи от екрана. – Хайде де, какво толкова? Ще сте в хотел, нали? През деня си с колегите, вечер с мен. – Какво?! А, не! Как “с мен”?! – стресна се Данчо, разбрал какво е казала жена му. – Защо не, Данчо? Какво толкова? С кола тръгваш, нали? – Да, с колата. Но какво ще правиш ти там? Уикенд е, почини си вкъщи. Аз ще се върна понеделник или вторник. – Ами? Никога не съм била в този град. Ще се разходя, ще посетя магазините… може и музей някой… – Е, моля те! Един забутан град, нищо интересно! Нямаме ли си магазини тук?! На всеки ъгъл са! – Данчо, скучно ми е вече тук! Няма да те притеснявам… – измоли Алина. – Алинче, не! Искаш почивка – купи си билет и замини! – отвърна раздразнено той. – Сама? Аз искам с теб! Все пак сме съпруг и съпруга, ако си забравил! – Алина, пак започваш?! Казах ти сто пъти, че сега е страшно напрегнат период! Началникът е звяр! Аз каква вина имам, че ме праща през уикендите?! – Стига, само теб ли пращат?! Миналата седмица видях Роман от твоя отдел с жена му и децата в МОЛ-а. А ти, видиш ли, пак работеше! – Алина не искаше да се карат, особено преди да тръгне, но не можа да се сдържи. – Айде сега да броим кой къде е бил! Мерси за закуската! – тросна се Данчо и отиде в банята. Алина разчисти, докато Данчо гледаше телевизия. После приготви за път сандвичи и чай в термос. – Алина, къде е чантата? – провикна се той от коридора. – На шкафа. – отвърна спокойно тя. – Добре, аз тръгвам. Недей да се сърдиш, наистина няма какво да се прави там. – Няма нищо, не се сърдя. Чао. Данчо излезе, а Алина остана сама. Беше събота, можеше да звънне на някоя приятелка да излязат навън, да седнат в някое уютно ресторантче и да си поговорят. Открийте още Хранителни стоки Дневник Семейни игри Вестник Но на кого да се обади? Юлия имаше съпруг и две деца – изключено да излиза! Мария си купи къща на село и сега живее там – и тя няма да дойде в София. Катя замина да “покорява” столицата – не се бе обаждала отдавна! Всички имаха свои грижи, деца, проблеми… Алина беше почти на тридесет и осем, а с Данчо нямаха деца. Поради една грешка от младостта – нескопосан аборт. Тогава тъкмо бяха заживели заедно, под наем. Като млади хора, работеха на ниски заплати. Алина остана… Няколко години по-късно Алина и Леонид празнуваха годишнина, а малката Катерина, вече тийнейджърка, вдигна тост за своята мащеха и с насълзени очи каза: „Благодаря ти, мамо, че дойде в живота ни и ни направи отново истинско семейство.“

Няма ли да закъснееш? В колко часа тръгваш, Димо?! Димо Ваня разтърсва съпруга си за рамото, а той се преструва, че спи, махайки с ръка сякаш казва, че няма да става и че няма да закъснее. Ваня поглежда телефона едва е седем сутринта.
“И защо се събудих толкова рано в събота?! Нямам нищо за вършене, чантата му я приготвих вчера…” мисли си Ваня, решава да се мушне обратно под топлото одеяло, но изведнъж…
Онзи познат, неприятен гъдел на тревожност започва отново да я дразни напоследък се случва все по-често. Няма от какво да се оплаква: съпругът ѝ е до нея, апартаментът в центъра на София е реновиран с вкус, мебелите са дизайнерски, техниката скъпа. Димо има кола, Ваня също. Скоро си купиха и къща в затворен комплекс край града. Буквално всичко имат.
Много хора само могат да мечтаят за такъв живот. Наеми, автобуси за работа, вечер домашни с децата, после вечеря за всички, вноски, пари за училище… Едва си легнеш и алармата пак звъни същият ритъм отново. Нека аз имам твоите проблеми! Какво пък е това предчувствие? Какво не е наред?!
Да, точно този усещане! Ваня вече го разпознава безпричинна тревога, натиск в гърдите, предчувствие за нещо лошо и усещането, че нещо важно ѝ убягва. Появява се от нищото и изчезва също тъй. Оставя я на мира за малко и пак се връща.
И в тази съботна сутрин, онзи глас отново нахлува в сърцето ѝ. Тя става, хвърля още един поглед към спящия Димо, и отива в кухнята. Днес Димо пак заминава в командировка. Все по-често ги правят такива откакто преди година и половина му се смени шефът и заплатата му скочи значително. Фирмата, в която работи една от най-големите в София, перспективна. Димо е един от най-добрите служители, ръководител на отдел. Но тази работа поглъща почти цялото му време! Дори уикендите често е далеч.
Ваня приготвя закуска и се връща да събуди мъжа си.
Димо, айде, ще ставаш ли или не?! Бързай, иначе ще закъснееш за командировката. Как каза, че тръгвате следобед?
Да… След… изръмжава Димо сънено и най-накрая се надига.
Хайде, направих ти закуска.
Ммм… промърморва пак сънен и я следва към кухнята.
Докато закусват, мъжът веднага се е залепил за телефона си. Ваня все по-често забелязва как тя и съпругът ѝ почти не разговарят и стават все по-далечни. Не се карат напротив, всичко изглежда перфектно: понякога той носи цветя, от време на време Ваня успява да го измъкне на ресторант, рядко се разхождат, ходят на кино или при приятели. Но вече не е като преди.
Димо, вземи ме и мен с теб в командировката? изтърсва Ваня неочаквано.
Мм-хм… казва Димо, без да вдигне поглед от екрана.
Сериозно, какво толкова? В хотел ще сте, нали? През деня си на работа, вечер сме заедно.
Какво?! Не, не! Какво значи “заедно”?! стряска се Димо, проумявайки думите ѝ.
Защо не, Димо? Какво ти пречи? С колата си тръгваш, нали?
Да, с колата съм. Но ти какво ще правиш там? Почивай си у дома, уикенд е. Аз ще се върна в понеделник или вторник.
Ама аз никога не съм била в този град. Ще се поразходя, ще разгледам магазините може би и музей
Моля те! Село е, няма нищо интересно! Магазини тук на всеки ъгъл!
Димо, омръзна ми тук! Няма да ти преча казва тъжно Ваня.
Ване, не! Ако искаш да пътуваш, вземи си билети и тръгвай! избухва Димо.
Сама? Аз искам с теб! Нали сме семейство, ако не си забравил!
Ваня, пак започваш? Сто пъти казах, че сега е адски натоварено! Шефът е ужасен! Какво можех да направя, като ме пращат уикендите?!
Ама само теб ли?! Миналата седмица видях твоя колега Красимир с жена си и децата в мола. Ти, обаче, уж работеше! Ваня не желае да се карат преди заминаването, но не се сдържа.
Айде сега кой, къде, кога! Благодаря за закуската! изправя се Димо и влиза в банята.
Ваня оправя и чисти, докато Димо гледа телевизия. После му приготвя сандвичи и чай в термос за път.
Ване, къде е чантата? чува се гласът му от коридора.
На скрина, спокойно отговаря Ваня.
Добре, тръгвам. Недей да се ядосваш, наистина няма нищо интересно там.
Нищо, не съм ядосана. Чао.
Димо излиза, а Ваня остава сама. Събота е, може да звънне на някоя приятелка, да излязат вечерта, да поседят в хубав ресторант, да си поговорят.
Но на кого? Илияна с мъж и две деца, няма шанс! Мария се премести в къща на село и тя няма да дойде в София. Катя замина за Пловдив отдавна не се е обаждала! Всички са заети, с грижи и деца…
Ваня наближава 38 години, а с Димо нямат деца. Причината е една грешка от младостта зле направен аборт. Тогава едва се бяха събрали, живееха под наем. Като млади специалисти заплатите им не стигаха.
След няколко години Ваня и Леонид празнуват годишнината от брака си, а малката Катерина, вече тийнейджърка, вдига тост за своята мащеха, казвайки със сълзи на очи: Благодаря ти, мамо, че дойде в живота ни и ни направи отново цяло семейство.Ваня стои в тишината, опитвайки да си налее кафе. Забелязва отражението си в прозореца: позната чуждестранна жена с добре поддържана коса, без някогашния пламък в очите. Усеща как стягането в гърдите се засилва като възел този неприятен гъдел, стар приятел, никога не я напуска докрай.
Навън градът се събужда, а тя решава спонтанно: облича палтото, взема ключовете и слиза на улицата. Където и да върви няма значение. Днес ще се движи. Без план, без списък със задачи, само собствените си стъпки.
Докато се разхожда из сънливите софийски улици, усеща как всеки дъх я връща повече към себе си, отколкото към удобния, ала празен апартамент. В крайна сметка, разбира, никое богатство или дизайнерска мебел не може да запълни празното пространство между двама души, които са се превърнали в познати. И никой друг не би променил това само тя.
Точно в този миг телефонът ѝ звънва. Познатият глас на Димо уморен, но нежен.
Ване Закъснях. Забравих си сандвичите и термоса в антрето И млъква за момент може ли да се върна да те видя? Може ли да поговорим, ей така, както едно време?
Ваня усеща сълза да се стича по бузата ѝ, но този път тревожността не пареща а топла, човешка. Поглежда към кредита и къщата, към празните приятелства и пропуснатите възможности и си дава сметка, че всичко, което ѝ трябва, е вече тук: в желанието някой да се върне за нея. Днес е събота. Всичко може да започне отначало.
Ела си, Димо. Чакам те казва просто.
Докато се прибира към дома, Ваня си мисли, че може би това е денят, в който животът им отново започва.