Той се наведе към стария овчарски пес. Тя го погледна с онзи уморен поглед и се обърна настрани. Отдавна бе престанала да се надява. Познаваше твърде добре хората
На улицата ги наричаха просто кучешката шайка. Но човекът, който живееше в една от къщите в квартала, все поправяше: Не е банда, това са пет кучета, които се държат заедно, за да оцелеят.
Главна сред тях беше старата овчарка София, явно някога домашна. Най-вероятно предишните ѝ стопани я бяха изоставили заминали без да се обърнат назад. Именно тя събираше останалите около себе си, пазеше ги, водеше ги и не позволяваше на това малко улично семейство да се разпадне.
Човекът Георги Иванов ги хранеше всеки ден. Сутрин на път за работа, вечер щом се връщаше. Всеки път, щом се появеше, пет опашки кой на кръгче, кой наведена се завъртаха като перки. В очите им имаше такава радост, че сърцето се свиваше. Подскачаха, докосваха с мокрите си носове длани, близаха ръцете му. В тези погледи имаше всичко благодарност, доверие, надежда.
На какво може да се надява куче, което веднъж е било захвърлено да умре самотно на улицата? И все пак, те продължаваха да вярват. Продължаваха да обичат. Затова Георги никога не излизаше при тях с празни ръце те чакаха. И винаги го дочакваха.
Но онази сутрин до краката му се приближиха само четири. Те стенеха, тревожно се обръщаха към другия край на улицата. Георги веднага разбра: случила се е беда.
Тежко въздъхна, обади се на работа и каза, че ще закъснее.
На края на дългата улица, в жилищния квартал на покрайнините на София, под храстите лежеше старата овчарка София. Ударена от кола. Там имаше завой, а редките шофьори често минаваха с висока скорост. Този път София нямаше късмет.
Четирите кучета жалостиво виеха, гледаха Георги в очите само на него се доверяваха.
Той се наведе към овчарката, погледите им се срещнаха в неговите имаше загриженост, а в нейните сълзи. Тя пак се обърна настрани. Надеждата бе оставила сърцето ѝ отдавна. Познаваше хората твърде добре. Някой друг се тревожеше какво ще стане с четирите, за които беше отговорна?
Така ли… Боли ли? тихо попита Георги и извади телефона.
След като се уговори за почивка, докара автомобила и внимателно премести София на задната седалка. Четирите нейни другарчета скачаха наоколо, докосваха го с муцуните си сякаш казваха благодаря.
Във ветеринарната клиника лекарят прегледа София, поклати глава и въздъхна:
По-добре да я приспим Твърде много счупвания. Шансът за оцеляване е малък, лечението е скъпо над двеста лева
Но шанс има ли? прекъсна Георги.
Шанс винаги има призна лекарят. Но ще страда много. Дали има смисъл?
Има категорично отвърна Георги. За мен има. Значи и за нея. А освен това четири кучета я чакат. Как после ще ги погледна в очите?
Докторът го гледа внимателно и кимна:
Добре, започваме.
След седмица Георги прибра София от клиниката. Четирите нейни приятели не се отделяха от дома му през всичките дни. Щом се събраха отново, радостният им лай беше толкова силен, че дори ранената овчарка се оживи и се помъчи да оближе другарите си.
Георги я занесе в двора, после излезе и се обърна към останалите. Изнесе цяла реч за това как домът е отговорност. И че вече много от навиците им на улицата не са позволени.
Кучетата го гледаха внимателно и слушаха. В един миг той спря, погледна ги и се усмихна:
Е, какво чакате? Влизайте!
И отвори портата.
София се възстановяваше учудващо бързо. Постоянно се опитваше да стане и да иде при другарите си, а Георги зорко следеше да не се натоварва прекалено. Щом костите ѝ се срастнаха и тя се изправи уверено на крака, той ѝ сложи специален нашийник позлатен, с малко звънче.
Сега Георги излизаше за работа по-рано. Вървеше по дългата празна улица, водейки пет кучета на повод: четири малки, забавни, с опашки като гевречета, и старата овчарка София с нашийник и звънче.
Трябваше да видите как се оглеждат сега. Вече имат дом. А тя нашийник със звънче. София върви с вдигната глава и горда стойка.
Малко хора разбират ако никога не си имал нашийник със звънче. Но за всяко куче това е знак: това е уважаваният.
Така вървят човекът, който не пренебрегна съдбата, и пет кучета, които не забравиха да вярват и да обичат, дори след човешкото предателство.
Продължават напред и се радват на какво, не знам. Може би един на друг. Може би на слънчевия ден. Може би на това, че в този свят все още има място за любовта.
Когато погледнеш в очите им, разбираш: докато има такива погледи нищо не е изгубено.
