В деня на погребението на мъжа ми, неговият кон счупи капака на ковчега. Всички мислеха, че се е побъркал от мъка, но това, което присъстващите видяха вътре, остави всички в истински шок.
Беше денят, в който трябваше да предадем мъжа ми на земята. Бяхме живели заедно над двадесет години, и почти през цялото това време до него беше Явор конят, когото той беше спасил отдавна.
От тогава те бяха неразделни, като двама стари приятели, които се разбират без думи.
Кортежът се движеше бавно към гробището. Вървях зад ковчега, стискайки кърпичката толкова силно, че пръстите ми побеляха. Едва различавах лицата само мокрия асфалт и бавните стъпки пред мен.
Изведнъж зад гърба ми се чу цвъртене на копита. Все по-силно, докато не разкъса мълчанието на траура. Хората започнаха да се обръщат.
Беше Явор. Очите му блестяха, дъхът му излизаше в облаци пара. Тячеше право към нас, игнорирайки виковете.
Преди някой да го спре, конят се изправи на задните си крака и удря капака на ковчега с копитата си. Един, два, три удара Дървото се счупи.
Всички бяха убедени, че животното се е побъркало от скръб. Но истината беше друга. Когато хората се приближиха, опитаха се да го успокоят и го отдръпнаха от ковчега, замръзнаха от ужас, видяли какво има вътре
Когато дъските на капака паднаха, от ковчега се чу слаб стон. Първо си помислих, че ми се привижда нерви, умора, болка. Но мъжът до мен пребледня и прошепна:
Той диша.
Всички замръзнаха. Един човек скочи напред, вдигна счупените дъски и, навеждайки се над тялото, потвъ
