– Ами, какво остана след празника? Трябва да нахраня дъщеря си! – леля Райна оглеждаше масата с алчно безпокойство.
Борис погледна сестрата на майка си и едва се сдържа да не ѝ отвърне рязко. Гостите още седяха, а тя вече беше извадила от чантата си три пластмасови съда.
На голямата чиния бяха останали няколко парчета печено месо, до тях стояха салати и почти цял баница.
– Лельо Райна, още не сме пили чай, – напомни Борис. – Изчакайте поне до края на вечерта.
– Ами аз нали не преча, пийте си чая. Аз малко по малко ще взема, така Гергана да хапне след работа. Тя днес е до девет, горката, даже вечеря да си приготви няма време, нещастното ми момиче.
Гергана беше на двадесет и девет години. Живееше отделно и изкарваше добра заплата.
Леля Райна посегна към месото, но Стоян Петров бутна блюдото към гостите.
– Хората още ядат. Като се разотидат всички, тогава ще видим какво ще остане.
– Стояне, на тебе парче месо ли ти е жал? – обиди се лелята.
Борис забеляза как майка му отмести поглед. Мария винаги се стараеше да не забелязва навиците на по-малката си сестра.
Щом някой от семейството се възмутеше, тя веднага ги молеше да не скъпчат и да не развалят отношенията заради храна.
Това се случваше почти на всеки семеен празник. Леля Райна идваше с евтина кутия бонбони или съвсем с празни ръце, но първа сядаше на масата. Избираше най-хубавите парчета, искаше да ѝ подават салатите, а след вечеря вадеше контейнерите.
Веднъж лелята задигна половината баница още преди домакините да са я нарязали. Друг път поиска да ѝ опаковат четири порции топло – ами, дъщеря Гергана искала да почерпи приятелките си.
Стоян Петров тогава много се разсърди, но жена му бързо го дръпна в кухнята.
– Стояне, не почвай пред гости, за бога! Райна ще се обиди, пак цял месец няма да звъни.
– Ами да мълчи цяла година! Защо ние трябва да храним и нейната пораснала дъщеря?
– Ох, стига де, все едно храната ще остане! Жал ли ти е? Нека да вземе.
Борис мълчеше само заради майка си. По-малкият му брат Асен също се пазеше да не се меси, макар че след всеки семеен обяд мърмореше, че лелята прибира в чантата си повече, отколкото трима гости заедно изяждат.
Наближаваше шестдесетият рожден ден на майка им. Борис реши да ѝ подари нещо наистина стойностно – събираше пари от няколко месеца.
В бижутерията избра златни обеци с нежни светли камъни. Асен видя снимката в телефона и пламна: откри в каталога колие от същата серия.
Докато тя с треперещи пръсти слагаше обеците, Асен поднесе колието. Като видя, че е комплект, майката съвсем се развълнува, прегърна децата и започна по навик да ги мъмри, че са похарчили прекалено много.
– Я да видя, – леля Райна безцеремонно грабна кутиите. Дълго разглежда клеймото, чоплеше с нокът затварянето. – Сигурно цяло състояние сте дали? Камъните поне не са ли стъкла?
– Злато е, на етикета всичко си личи, – отряза Борис. – Важното е, че на мама ѝ харесва.
Лелята премести поглед към сестра си, после с лека усмивка се обърна към племенника:
– Така, Борисе. След три месеца е моят юбилей. Очаквам същия комплект. Само камъните да са зелени, смарагди нещо! Та ще ми отиват на очите.
На масата настъпи тишина. Борис първо помисли, че е глупава шега, но лелята съвсем сериозно въртеше чуждата кутия в ръце.
– Откъде накъде аз трябва да ви купувам злато? – попита той направо.
– Как “откъде накъде”? – леля Райна вдигна учудено вежди. – Аз съм родна сестра на майка ти! И на мен ми трябват скъпи подаръци.
Борис наум превъртя детските си празници. От леля си обикновено получаваше чорапи, халба или пакет обикновени бисквити “Захарни”.
За пълнолетието му тя изобщо дойде с празна картичка, а после го помоли да я закара до другия край на София – бензинът тогава излезе по-скъп от нейното “поздравление”. Ала сега говореше с такъв апломб, сякаш е спонсорирала образованието му.
– Вие не сте ми майка, – изрече спокойно Борис. – Подаръците за вас нека ги избират вашите близки.
– На Гергана ѝ е трудно в момента, – веднага намери оправдание лелята. – Аз няма да искам злато от момичето. Ама ти си момче с пари, би могъл да проявиш уважение към по-възрастните.
Майката се опита да смекчи нещата, макар по лицето ѝ да личеше колко ѝ е неудобно:
– Райне, стига си се шегувала. Да поръчаме чай, носят тортата.
– Какви шеги, Марий? На майката значи злато, а родната леля си я оставил? Чакам комплекта за рождения ден! И Асен да се включи, щом сте толкова богати.
Асен остави вилицата и подсмръкна:
– Откъде накъде ние трябва да спонсорираме вашите желания?
– Оттам, че роднините трябва да се отнасят еднакво към всички! Марий – и обеци, и колие! Ами ако не искате да дарите, тогава аз ще взема колието! Марий, на тебе ти стигат само обеците!
Леля Райна безцеремонно бръкна с ръка право към шията на сестра си. Майката се дръпна. Борис кипна – цялото недоволство, което трупаше с години, изби наведнъж.
– Вие сериозно ли се опитвате да свалите подаръка от мама? – Борис хвана ръката на лелята. – Вие сами на нея подарявали ли сте нещо по-скъпо от тези кухненски кърпи?
– Не ме дебелосвай! – озъби се леля Райна. – Доходите ми са други. И изобщо, важното е вниманието!
– За сметка на това чуждите пари броите майсторски. Идвате на всеки празник с празни ръце, първа се тъпчете, а после изнасяте храна в контейнери!
– И вечно се оправдавате с Гергана, която е вече голяма кобила и може сама да си купи вечеря!
Лицето на лелята пламна на петна. Трясна стола и се обърна към сестра си:
– Марий! Чуваш ли как твойто сополанче ми говори? Сложи му ред! Че те опозорява пред всички!
Майката объркано местеше поглед от сина към сестра си. Борис замря, очаквайки познатото:
– Борисе, стига, не се заяждай…
Но тогава проговори бащата.
– Борис е прав, – каза тежко той. – Аз мълчах само заради Мария. Ти идваш при нас не като при роднини, а като в безплатна столова за вкъщи.
– Ах, така ли? Сговорили сте се? – лелята се обърна към по-малкия племенник. – И ти ли ще почнеш да броиш колко парчета съм изяла?
– Мога да ви припомня как задигнахте храна от рождения ми ден още преди гостите да седнат, – измърмори Асен. – А после се нацупихте, че не ви дали цялата торта за вкъщи.
– Неблагодарници! – изпищя лелята. – Марий, кого си отгледала? Никакво уважение към по-възрастните!
Тя рязко дръпна чантата си, извади пластмасовите съдове и започна яростно да гребе в тях мезето.
– Щом ви преча, поне на Гергана да занеса храна! Тя няма вина!
Борис спокойно пристъпи, пресече ръката ѝ и изсипа наденицата обратно в чинията.
– Днес е юбилеят на мама, а не пункт за раздаване на помощите! Нищо оттук няма да изнесете.
– Върни, нещастнико! – изкрещя леля Райна. – Унижихте ме, подарък не ми дадохте, а сега и с глад искате да ме оставите? Върни месото, за Гергана го бях отделила!
Гостите на масата седяха замръзнали, някой открито се давеше от смях. Борис погледна майка си – страхуваше се да не се разплаче.
Но майката бавно разкопча закопчалката на шията си, прибра внимателно колието в кадифената кутийка и вдигна очи към сестра си.
– Знаеш ли, Райне… Уморих се. Уморих се всеки празник да изчислявам колко храна си успяла да напъхаш в джобовете.
– Уморих се да шипя на мъжа и синовете си да търпят номерата ти, за да не се скараме. Борис е прав! Ти прие добротата ни за слабост.
Лелята заекна. Такава съпротива от вечно отстъпчивата си сестра явно не очакваше.
– Ти… ти заставаш на тяхна страна? Аз съм ти родна сестра!
– Те не са ми чужди, Райне. Това са мъжът и децата ми! Събирай си нещата и върви.
– Тогава дайте топлото за детето! – по-тихо, но все още злобно поиска лелята.
Бащата мълком извади телефона, поръча такси, после бутна към нея чантата и пакета с кърпи.
– Вземи си чантата и тези парцали обратно. Останалото си остава на масата.
– Краката ми няма да прекрачат прага ви! Скръндзи! – изплю лелята и грабна нещата си.
Вратата на ресторанта се хлопна с трясък. Майката още няколко секунди гледа към изхода, тежко въздъхна.
– Мамо, извинявай, – тихо каза Борис, сядайки до нея. – Не исках да ти развалям празника. Ами, ама, спука ми се търпението.
– Нищо не си развалил, синко, – тя се усмихна слабо и го погали по ръката. – Аз бях наивна, трябваше по-рано да ѝ сложа граници.
…След няколко дни лелята се появи, като че ли нищо не се случило. Борис седеше в кухнята, когато на майката звънна телефонът и от слушалката се чу високо:
– Марий, здравей! Има ли останала храна от юбилея?
Майката затвори очи, издиша, но този път гласът ѝ дори не трепна.
– Райне, дори и да е останала – на теб няма да дам. На гости ще дойдеш само когато се научиш да уважаваш домакините, а не да гледаш дома ни като безплатен ресторант.
За рождения ден на леля си Борис просто ѝ прати обикновена SMS-ка сутринта. Никакво злато, разбира се, никой не изпрати.
Леля Райна дълго чакаше да я поканят на поредния семеен сабантуй, но майката просто я задраска от списъка с гости. И, изглежда, това ще е за дълго…
Как мислите, правилно ли постъпиха роднините? Оставете мненията си в коментарите, сложете лайк!
