– Разбираш, че на майка ѝ е тежко, нали? – Петър подхвърли ключовете на колата в дланта си, без дори да погледне към мен. – Цяло лято отглежда разсад. Толкова ли е трудно да помогнеш три дни? Все едно и също започва.
Стоях до отворения багажник и гледах трите огромни чанти, които сама бях стегнала. В едната – дрехи на децата, в другата – топли пуловери за вечер, в третата – спално бельо, защото свекърва ми се гнусеше да ни дава нейното от скрина.
Петгодишната ни Гергана вече се въртеше на задната седалка, притискайки плюшения заек, а Борис, който току-що бе станал на осем, отегчено прелистваше комикс. Пред мен се простираше поредният уикенд, който трябваше да бъде законна почивка след четиридесетчасова работна седмица в счетоводството, но вместо това обещаваше да се превърне в доброволна каторга.
– Три дни помощ – това е когато идваме, печем скара и вечер полеем две лехи, Петре – гласът ми прозвуча спокойно. – А когато от сутрин до вечер стоя прегъната над ягодите, докато Радка инспектира всеки храст, това се нарича другояче.
Съпругът ми раздразнено отвори вратата на шофьора и седна зад волана.
– Добре, тръгваме вече. Там ще се оправим. На място всичко винаги изглежда по-просто.
Седнах на предната седалка, закопчах колана и се вторачих в пътя. Колата потегли, оставяйки зад нас тихия ни жилищен квартал в София. Предстоят два часа по разбития път извън града, жега и чувството, че отново предавам позициите си без бой.
Девет години брак ме бяха научили, че да споря с Петър за родителите му е като да се опитваш да спреш влак в движение. По-лесно е да се съгласиш, да изтърпиш два дни, а после три дни да се съвземаш в градския апартамент. Но този път нещо вътре упорито се съпротивляваше, сякаш тънка нишка се опъна до краен предел.
Пътят се точеше безкрайно. Децата отзад започнаха да хленчат към средата на пътуването. Борис се оплакваше от задух, Гергана изпусна заека между седалките и тихо пищеше. Петър се ядосваше, усилваше радиото, където въртяха някакви стари поп хитове, и непрекъснато изпреварваше камиони, рязко престроявайки се.
– Задължително ли беше да вземаме толкова багаж? – подхвърли той, като стрелна с очи огледалото за обратно виждане. – Майка ми каза, че има стари дрехи за градината. Защо влачиш тези чували?
– Защото старите дрехи на майка ти са омазнени престилки от 54 размер, в които ми е неудобно да ходя – опитах се да говоря спокойно. – И на децата им трябва чиста смяна.
– Айде, стига, не започвай. Вечно търсиш проблеми там, където ги няма. Мама те чака, опекла е баници с лапад, а ти вече се возиш с такова изражение, сякаш те водят на клада.
Мълчах. Не ми се спореше, нямаше и смисъл. Петър смяташе, че пътуването до вилата на родителите му е най-хубавото нещо, което може да ни се случи през уикенда. За него това беше връщане в детството – да ходи с стари шорти, да пие прясно мляко от съседската крава и да не носи отговорност за нищо.
За мен обаче това се превръщаше в безкраен изпит за званието „идеална снаха“, който провалях отново и отново, колкото и усилия да полагах.
Когато колата сви по селския път, покрит с чакъл, окачването глухо затрака. Отстрани замятаха сиви огради, храсти от морски зърнастец и еднакви панелни къщички. Нашата вила – по-точно вилата на свекърва ми – се открояваше с боядисаната в зелено ограда и голямата оранжерия, която се издигаше като футуристичен купол.
Радка вече стоеше до вратата. Беше облечена в синя престилка на точки, а в ръцете държеше градински ножици. На ниската пейка под ябълката седеше свекърът, Васил, и бавно поправяше стар транзисторен приемник.
– Най-после пристигнахте! – свекърва ми отвори вратата, без дори да изчака Петър да изключи двигателя. – Издържахте ли задръстванията? Давайте по-бързо да изтоварвате, обядът изстива. Румяне, миличка, бледа си. Съвсем са ви изморили там, в София. Нищо, тук въздухът е чист, бързо ще влезеш във форма.
Тя се усмихваше, но погледът ѝ вече оценъчно се плъзгаше по памучната ми тениска и светлите дънки. Познавах този поглед. Сега ще започне сканирането: колко струват дрехите, защо са светли, защо съм се гримирала за вилата.
***
Обядът премина под диктовката на Радка. Тя сипваше супа с кюфтета в чиниите и междувременно даваше инструкции за вечерта. Петър ядеше с апетит, смучеше и кимаше на майка си.
– Петре, ще трябва да подпреш оградата при малините, че се накланя – свекърва ми внимателно попи устни със салфетка. – А ние с Румяна ще се заемем с лехите. Плевелите след дъждовете са нахлули – ужас. Ако не окопаем днес, утре няма да можем да доближим лука.
– Мамо, аз всъщност мислех да отидем с децата на реката – плахо подхвърли Петър, посягайки за втора баница. – Толкова е горещо, нека се изкъпят.
– Реката няма да избяга – отсече Радка. – Водата е още студена, ще простудиш децата. Ще успеете. Първо работа, после почивка. Румяне, свърши ли? Донеси чиниите в мивката и да тръгваме. Приготвила съм ти инструменти.
Погледнах съпруга си, надявайки се на подкрепа. Но Петър усилено изучаваше шарката на чашата си с чай. Винаги правеше така – оттегляше се в сянка, оставяйки ме сама да се оправям с майка му.
Само след половин час вече стоях на четири крака между дългите лехи с лук. Слънцето печеше неуморно, теме ме напичаше дори през шапката. Земята беше суха, на бучки, плевелите се вкопчваха здраво, късаха се още в основата. До мен, на пластмасово столче, се беше настанила Радка. Самата тя не копаеше – лекарите ѝ забраниха да се навежда поради кръвно – но осъществяваше бдително ръководство.
– Вземай по-дълбоко, Румяне, по-дълбоко. Корените трябва да се изтръгват с месо, а ти само връхчетата отскубваш. След три дни пак всичко ще обрасне. И не бързай, работи на съвест. Ние за себе си отглеждаме, за внуците. Нали и ти искаш децата да ядат свои витамини, без химия?
Мълчаливо изтръгнах голям храст глухарче. Пръстите ми се напълниха с пръст. Маникюрът ми, направен в четвъртък вечерта за немалко левове, престана да съществува още в първите десет минути. В гърдите бавно кипваше гняв. Не към свекървата – тя беше винаги такава, не може да се промени. Към съпруга. Към себе си. Че отново седя тук, в този прах, изпълнявайки чужда воля, докато моите собствени планове за уикенда отиват по дяволите.
– Мамо, може ли вода? – Гергана дотича до лехата, зачервена от жегата. Опитваше се да играе с местното куче, но то лениво спеше на сянка и не й обръщаше внимание.
– Вземи от къщи, на масата има кана – казах, бършейки потта от челото с опакото на ръката.
– Няма да тичаш из къщата да мърсиш – намеси се Радка. – Петре! Донеси на дъщеря си вода от кладенеца. И на Румяна вземи, виж, лицето ѝ вече е като домат.
Петър, който в този момент мързеливо заковаваше дъска на оградата, остави чука и отиде до кладенеца. Движенията му бяха толкова бавни, че ми се прииска да го замерям с мотиката.
Към вечерта на събота гърбът ми не се изправяше. Мускулите виеха от непривичното натоварване, дланите горяха. Прекосихме лехите с моркови, които изискваха ювелирно окопаване – малките фиданки лесно се бъркаха с плевелите.
– Ама кой така копае, Господи – Радка стана от столчето си и се приближи, взирайки се в резултата от труда ми. – Ти половината моркови изтръгна, Румяне! Виж, тук е празно, и тук е празно. Молих те да внимаваш повече. Мислите ти другаде ли се разхождат?
Застинах, стискайки в ръце поредния сноп трева. Вътре нещо щракна. Спокойно, помислих си, просто спокойно. Това е просто възрастен човек. Мисли, че помага.
– Радке, старая се да го прав внимателно. Фиданките са много малки, трудно се виждат.
– Щом не се виждат, трябва да си сложиш очила – рязко отвърна свекърва ми. – Моят Петър винаги идеално копаеше тези моркови, когато беше малък. А ти – възрастна жена, а елементарни неща не можеш да направиш. От вас, модерните моми, никаква полза в домакинството. Само пари знаете да харчите за салоните си.
Отзад се приближи Петър. Току-що се беше върнал от строителния магазин, където бе ходил с баща си за някакви дъски. В ръцете си държеше сладолед. Един. Вече го дояждаше, облизвайки белите капки от пръстите си. На децата беше донесъл по един чупа-чупс. За мен, разбира се, никой не се сети.
– Мамо, защо вдигаш шум? – лениво промълви той, сядайки на стълбите. – Румяна си върши работата. Просто не е свикнала.
– Точно така – не е свикнала! – поде Радка, ободрена от подкрепата на сина си. – И трябва да се приучва. Че идва, сяда с книга на шезлонга и си мисли, че е в хотел. А тук трябва да се работи. Ние с баща ѝ държим този имот тридесет години, всяка педя със собствени ръце сме обработвали. А на нея ѝ е тежко да наведе гръб.
Бавно се изправих от колене. Отръсках панталоните си от полепналата пръст. Гръбнакът ме прониза с остра болка, но дори не се сбръчках. Погледнах свекървата – лицето ѝ с искрено възмущение. Погледнах Петър – той седеше на стъпалата, дояждаше вафления стакан и гледаше в екрана на телефона, напълно изключен от случващото се. За него този разговор беше познат фон.
– Свърших – казах тихо.
– Какво значи свърших? – свекървата разпери ръце. – А още три лехи кой ще направи? Обещаха дъжд за през нощта, утре всичко ще обрасне!
– Вие ще ги направите, Радке. Или синът ви. А аз повече на тези лехи няма да се появя. Никога.
Обърнах се и тръгнах към къщи. Крачките ми бяха тежки, краката сякаш бяха налети с олово, но отвътре растеше странно, непознато досега чувство на освобождение. Сякаш дълго време бях носила тежък, чужд куфар без дръжка и изведнъж просто разтворих пръсти.
В къщи веднага отидох в стаята, където нощувахме. Извадих чантите изпод леглото и започнах да прибирам вещите. Детски тениски, шорти, спално бельо – всичко летеше в чувалите безразборно, на куп.
На вратата се появи Петър. Имаше объркано, дори леко уплашено лице.
– Румяне, какво правиш? Мама там пие валидол. Защо ѝ се скара? Тя е възрастен човек, боли я сърцето.
– Майка ти е пълна със сили, Петре – закопчах ципа на първата чанта. – Тя ще прекопае тази градина и нас ще надживее. А на мен гърбът се къса. Събирай децата. Тръгваме.
– Къде тръгваме? Събота, вечер! Влизането в града е кошмар. Полудяла ли си? Заради някакви моркови да вдигаш цирк?
– Не вдигам цирк. Тръгвам си у дома. Ако искаш, остани тук с майка си и морковите. Колата е моя, ключовете са у мен. Децата ги вземам.
Петър се опита да ми препречи пътя, застана на вратата.
– Няма да отидеш никъде. Стига истерии. Успокой се, сега ще вечеряме, ще пием чай и всичко ще се оправи. Мама ще изстине, тя е отходчива.
Погледнах Петър. Спокойно, без паниката, която обикновено ме обземаше по време на кавгите ни. И си спомних думите на Ленка, приятелката ми: „Той никога няма да застане на твоя страна.“ За него аз винаги ще бъда на второ място: майката е главна, а аз трябва да търпя и да се съобразявам.
– Пусни ме, Петре.
Взех две тежки чанти и излязох в коридора. Децата седяха на дивана в голямата стая, притихнали, усещайки, че се случва нещо необичайно.
– Борисе, Гергане, обувайте се. Тръгваме си у дома, в София.
– Ура! – Борис скочи от дивана, без дори да се опита да скрие радостта. И на него му беше омръзнал вилният живот под вечния надзор на баба, която му забраняваше да тича по тревата и да къса плодове без разрешение.
Радка стоеше на верандата, стиснала устни. Васил зад нея мълчаливо пушеше, гледайки някъде към дърветата. Никой не ни задържаше, никой не ни убеждаваше да останем.
Петър вървеше след мен до самата кола. Още се опитваше да ме спре.
– Правиш голяма глупост, Румяне – каза тихо, докато товарех багажа в багажника. – Майка ми няма да забрави. Разваляш отношенията заради дреболия.
– Знаеш ли какво, на теб не ти пука за чувствата ми, Петре – затворих багажника и се обърнах към него. – Повече няма да идвам на вилата на родителите ти никога. Това решение е окончателно. Искаш да ги посещаваш – моля, дори всеки уикенд. Децата можеш да взимаш, ако сами искат. Но без мен. Стига ми.
Седнах зад волана, запалих двигателя. Петър стоеше до оградата, с ръце в джобовете. Приличаше на объркано момче, на което са отнели любимата играчка. Не се качи в колата. Остана на вилата, до майка си, която вече му говореше нещо от верандата, активно жестикулирайки.
Излязохме през портата. В огледалото за обратно виждане виждах как фигурата на съпруга ми намалява заедно със зелената ограда и голямата оранжерия. В гърдите леко ме стягаше от осъзнаването, че тази вечер промени всичко.
Бракът ни няма да се разпадне утре, ще продължим някак да живеем. Но онази предишна Румяна, която беше готова да търпи всякакви унижения заради призрачен мир в семейството, вече не съществуваше.
Натиснах газта и колата потегли по чакълестия път, отнасяйки ни далеч от чуждата вила, където твърде дълго се опитвах да живея по чужди правила.
– Мамо, а ние повече няма да ходим при баба? – тихо попита Гергана от задната седалка, отвличайки вниманието ми от пътя.
Погледнах в огледалото за обратно виждане. Дъщеря ми притискаше заека, а Борис внимателно чакаше какво ще кажа.
– При баба и дядо вие с татко ще ходите, ако искате – превключих скоростта и изкарах колата на асфалтовото шосе. – А аз за уикендите вече имам други планове.
Отпред се показаха светлините на бензиностанция. Свих там, за да купя на децата сок и да изпия спокойно кафе. Предстоеше ми да измина още сто километра до вкъщи и този път смятах да го направя без излишна бързина.
