Всеки вечер на балкона ми се качваше рижа котка. Мяучеше така, сякаш молеше за помощ – не ми даваше мира нито на мен, нито на съвестта. Почвах да звъня в службата за улов, но щом отварях вратата, тя изведнъж скачаше настрани. Право насреща на това, от което толкова се страхувах.
Пак ли си ти?
Дръпнах пердето и погледнах към балкона. Рижата котка седеше на перилата и ме гледаше право в очите. Очите ѝ светеха в вечерния полумрак, а от гърлото ѝ се изтръгваше продължително, почти човешко мяукане.
Махай се, – махнах с ръка и пак дръпнах пердето.
Пета вечер подред всичко се повтаряше до смешно: само вляза вкъщи от работа – пак тази котка. Пак на моя балкон на четвъртия етаж! Как се качваше там, за мен си оставаше загадка, но ето я – пак е тук.
Работех като счетоводител в малка фирма и последните месеци бяха особено тежки. Предаване на тримесечни отчети, проверки, постоянни обаждания. Вкъщи идвах съвсем без сили. Всичко, от което се нуждаех, беше тишина, горещ чай и любимият сериал. Ами сега и тази котка с концертите си.
Слушай, може просто да я нахраниш? – предложи колежката ми Света на следващия ден. – Ще яде и ще се махне.
Нямам намерение да опитомявам улични животни, – отрязах я. – И без това ми стигат проблемите.
И беше истина. След развода преди три години си бях подредила живота така, както ми харесва. Без зависимости, без задължения. Апартаментът беше моята крепост, в която царуваха ред и предвидимост. Животните не влизаха в тези планове.
Но котката, изглежда, мислеше другояче. На шестата вечер мяукаше толкова силно и настойчиво, че долната съседка позвъни на вратата.
Елена, не бихте ли могли да направите нещо с тази котка? – попита тя. – Главата ми се пръска от този вой.
Извинете, Мария Степановна, – промърморих аз. – Ще се оправя веднага.
Да се оправям изобщо не ми се искаше. Мислех да звънна в службата за улов, но после си спомних какво правят с бездомните животни и някак не можах.
Какво ти трябва?
Отворих балконската врата и излязох навън. Котката спря да мяука и ме погледна внимателно. Беше слаба, козината ѝ беше сплъстена на кичури, но очите ѝ бяха напълно здрави и умни. Много умни.
Хайде, казвай, какво ти трябва? Храна?
Протегнах ръка да я погаля, но котката отскочи, слезе по пожарната стълба няколко стъпала надолу и спря. Обърна се. Погледна ме. Пак мяуна.
Искаш да те последвам? – недоверчиво попитах.
Котката слезе още по-надолу и пак се обърна.
Любопитството е удивително нещо. То ме тласка към действие – иначе не мога да го опиша. Сграбчих ръкава на якето, набързо пъхнах краката си в маратонките, без дори да мисля за удобство, и стъпих в коридора. Котката, сякаш знаеше всичко предварително, вече беше настанила се до вратата. Като ме видя – веднага хукна надолу по стълбите, без да се обръща. Почти беззвучна сянка се плъзна напред. Оставаше ми само да я последвам.
Слязохме на първия етаж, но котката не спря. Тръгна към вратата на мазето, която никога не бях отваряла. Вратата беше полуотворена, вътре зееше черна празнина.
Искаш да вляза там?
Погледнах котката.
Дори и да мечтаеш.
Но котката се промъкна вътре и след секунда пак се появи. Седна на прага. Погледна ме с необикновените си очи.
И тогава чух. Тънък, едва доловим писък. Няколко гласа наведнъж.
Котета? – прошепнах.
Извадих телефона, включих фенерчето и внимателно влязох в мазето. Миришеше на влага и плесен. Котката вървеше отпред, от време на време се обръщаше да провери дали я следвам.
В далечния ъгъл на мазето, зад стари тръби, ги видях. Четири мънички котета лежаха върху парче мръсен парцал. Бяха толкова малки, че още не бяха отворили очи. Писъкът им беше отчаян, гладен.
Господи.
Клекнах до тях.
Как се озовахте тук?
Котката се приближи до котетата, легна до тях и те веднага се залепиха за нея. Но виждах – самата тя беше изтощена, млякото явно не стигаше. А температурата в мазето беше не повече от десет градуса. Нощем можеше да стане още по-студено.
За помощ идваше, – казах на котката не като въпрос, а като твърдение. – Търсеше някой да помогне на децата ти.
Котката ме погледна и тихо мяуна. В погледа ѝ имаше благодарност.
Извадих телефона и звъннах на Света. Тя вдигна не веднага.
Елена, какво звъниш? Вече десет часът.
Трябва ми помощ. Спешно. Имам ситуация.
Света дойде след двайсет минути с кашон, топло одеяло и шише за хранене на котета. Тя имаше опит – преди година беше отгледала изоставено кученце.
Внушително, – командва тя, като оцени обстановката. – Котетата взимаме вкъщи веднага. Майката също. Утре сутринта при ветеринаря. Ще ми трябва помощ с храненето, те са твърде малки.
Ще помогна, – тихо казах.
Внимателно преместихме котетата в кашона. Котката първо се разтревожи, но после разбра, че нищо не ги заплашва, и спокойно скочи след тях.
Вкъщи им направих място в банята – там беше най-топло. Света показа как най-добре да храня котетата от шишето, ако майката не се справя. Котката ядеше лакомо, за пръв път от много дни, навярно.
Знаеш ли, – каза Света, докато ме гледаше, – винаги съм си мислила, че си твърде затворена за света след развода. Страхуваш се пак на някого да се довериш, дори на животни.
Може би.
Погадих рижата глава.
Но тази котка ми показа какво е истинско чувство на преданост. Можеше просто да изостави котетата и да търси храна за себе си. Но тя търсеше помощ за тях.
Ветеринарят на следващия ден каза, че котетата ще оцелеят, но се нуждаят от грижовна грижа. Майката-котка се нуждаеше от витамини и усилено хранене.
„Рядко се среща такъв силен майчин инстинкт”, – говореше лекарят, сякаш размишляваше на глас. – Обикновено уличните котки крият потомството си в скришни места. А тази намери начин да поиска помощ.
Следващите три седмици живях по график на хранене. Будилникът звънеше на всеки три часа, денем и нощем. Света ми помагаше, когато бях на работа. Котетата укрепнаха, отвориха очи, започнаха да пълзят.
Между другото, забравих да кажа – на работа всички си мислеха, че съм родила бебе. Толкова тъмни кръгове под очите имах от недоспиване. Колегите питаха дали съм добре, дали не съм болна. А аз се шегувах, казвам – безсъние ме мъчи.
Елена, разбираш ли, че в твоя едностаен апартамент не могат да живеят пет котки? – внимателно попита Света.
Разбирам, – кимнах.
Пуснах обява за осиновяване на котетата в добри ръце. Желаещи имаше много, но аз внимателно подбирах бъдещите стопани, проверявах условията, в които ще живеят малките.
След два месеца и четирите котета си намериха дом. Едното го взе съседката Мария Степановна – същата, която се оплакваше от мяукането.
Внуците ще дойдат, ще се зарадват, – усмихна се тя. – А аз отдавна исках да си взема котка, ама все не се решавах.
Рижата котка остана при мен. Кръстих я Ръжена – просто и без излишъци. Тя се оказа удивително умна и благодарна. Спи на възглавницата ми, посреща ме от работа, мърка вечер, настанена на коленете ми.
Знаеш ли, Ръжена, – казах ѝ един вечер, – ти ме научи на много. Мислех, че не искам да нося отговорност за никого. Изведнъж ми стана ясно – когато даваш топлина на друг, собственият ти живот става по-богат.
Ръжена ме погледна с умните си очи и положи глава върху ръката ми.
След половин година Света ми каза, че котетата са пораснали здрави и щастливи. Мария Степановна е без ума си по своя питомец. А аз имам традиция – всяка вечер отварям балконската врата и пускам Ръжена да диша свеж въздух.
Понякога милосърдието идва при нас в най-неочакван вид. Под формата на настойчива улична котка, която не се предаде и намери начин да спаси децата си. Майчината любов не познава граници – нито у хората, нито у животните. А човешкото сърце може да се разтопи дори след много години самота, ако в него се пробуди състрадание.
А вие забелязвали ли сте бездомните животни? Може би някой от тях също моли за помощ. Споделете своята история в коментарите.
източник.
