– Сине, трябва да се отправя на командировка за половин година, така ще спечеля повече пари, а ти се вслушай в баба Вера – каза майка ми, Мирела.
– Майко, далеч ли ще си отивам? – изплашено попита малкият Тимош, който никога досега не беше оставян без майка, въпреки че на шест години вече се приближаваше към единадесет.
– Ще спечеля достатъчно, за да купим апартамент в града. Далеч е, но времето ще мине бързо. Докато вие двамата с баба живеете заедно, аз ще бъда на връзка – успокояваше го Мирела.
Майка му замина за работа, а Тимош остана да живее с баба Вера. Тримесечетата им в къщата започнаха след смъртта на баща им – оттогава сърцето му беше в болка. Преди това те бяха живели при баба Маша, майка на бащата, но след погребението тя ги изгони от апартамента си.
– Изпразни апартамента ми – измъкна баба Маша към майка им, а Тимош чуваше всяка дума. – Съжалявам, но искам да живея сама, след като синът ми вече не е тук.
– Къде ще отидем? – разплака се майка, сълзите й се стичаха по бузите. – Знаеш, че баба ми е мъртва от години.
– Това са вашите проблеми, нямате право да сте тук – отговори студено баба Маша.
Тимош помни как събраха малкото си имущество, после дойде товарен камион „Газел“, натовариха скромните им вещи и тръгнаха към къщата на баба Вера в село Бояна, недалеч от София.
Вера беше родната сестра на Мирела, живееше сама в къщата си. Тимош я не познаваше – тя беше починала, преди той да се роди, а баба Вера му беше втора баба по кръв.
Три години вече живееха с баба Вера. Животът им, както казваше баба, беше „на вратата на бедата“, но достатъчно, за да се прехранват. Заплатата на майка беше скромна – стигаше за храна, но облеклото им беше простичко.
– Тетко Веро, трябва да отида на командировка за половин година, обещават ми добра заплата, може да купя и малък апартамент в града – каза майка.
– Добре, ще се погрижа, къде да ме намериш. Ти вече си голям, десет години, а Тимош е послушен и тих. Заминавай, Бог да ти даде късмет – отговори баба Вера.
Това означаваше, че баба Вера щеше да се грижи за Тимош – да го храни, да го води до училище и обратно. Той беше в четвърти клас, учеше добре и не създаваше проблеми.
Баба Вера имаше и син Андрей, на четиридесет и три години, живееше сам в едностаен апартамент в София. Беше разведен, винаги пиеше и здравето му беше в зле състояние – жълтеникаво лице, подпухнали очи, наднормено тегло и трудно ходеше.
Тимош съжаляваше за него, защото Андрей беше добър и спокоен човек, но баба Вера постоянно го упрекваше за пиенето. През последните шест месеца Андрей не работеше – беше уволен за прогули. Слънчевал без работа из града, пиеше с приятели, но всяка събота се връщаше в село, за да помага на майка – колел дрова, поправяше калитката, поправяше забори, правеше малки ремонти.
Баба Вера вече не вярваше, че синът й някога ще се ожени отново.
– Стига да се виеш сам, – казваше тя на Андрей, когато той влезе в къщата. – Пети десетина ти е, а ти все си безсмислен. Намери си нормална жена и живей спокойно.
Андрей мълчеше, понякога се усмихваше, после казваше едно и също:
– Къде да намеря нормална жена, която да се вгледа в мен…
– Точно така, – отговаряше баба. – Спри да пиеш, никой не ще се вгледа в такъв човек. Когато станеш истински мъж, ще намериш добра жена.
Събота настъпи и баба Вера печеше блини. Тимош знаеше, че Андрей обича блини, както и той. Всяка събота баба Вера ги угощаваше, а синът й винаги идваше от града.
Тимош седеше на нисък стол до печката, наблюдавайки как баба Вера върти блините, ги поставя на голяма купчина и ги намазва с къс масло. Първият блин беше почти изяден, а когато последният беше готов, тя го намаза с масло и каза:
– Този е твой – Тимош знаеше, че последният блин винаги е за него, защото баба казваше, че е най-вкусен. След това заедно с баба ядоха блини, пиеха чай и чакаха Андрей.
Точно когато баба наля чай за Тимош, в двора започна да лае кучето Рекс, а в калитката удари някой тежко.
–
