В навечерието на Нова година особено ти се иска да вярваш в чудеса. Искам днес да споделя с вас една история с истински мистичен край.
В квартирата-студио, където живее Васил Петров, мирише на евтини инстантни юфка и на застояла самота.
Стопанинът седи до прозореца в единственото оцеляло кресло и гледа празната улица.
— А сега какво? — мърмори сам на себе си. — С какво ще живееш?
Работа няма от шест месеца. Жена му Светла го напусна преди месец и отиде при съседа. Взе всичко, дори котката Мурка, която бяха прибрали миналата пролет.
— Не искам да те гледам — каза тя на тръгване. — От теб и сутринта мирише на водка.
А какво друго да каже? Така си е.
Днес Васил дори не докосва бутилката — просто няма пари. Последните двадесет лева похарчи за проклетата юфка.
Изведнъж в стълбището се чува жално мяукане.
— Пак съседската котка — махва с ръка Васил.
Но мяукането не спира. Напротив, става все по-настойчиво.
Васил става, отива до вратата, ослушва се.
— И какво искаш? — промърморва, докато отваря вратата.
На площадката седи сив котарак. Мокър, разрошен, с мръсна козина. На шията виси изтъркан нашийник.
Котаракът вдига глава и гледа Васил право в очите.
— Махай се — уморено махва с ръка Васил. — И аз нямам какво да ям.
Но котаракът не си отива. Приближава се, търка се в краката му.
Васил се навежда и оглежда нашийника. На малкото изтъркано табелче е издраскано: „БОРИС”.
— Борис? — учудва се Васил. — Странно име за котарак.
А котаракът в отговор измяуква силно, сякаш потвърждава.
Първите два дни Васил се опитва да прогони неканения гост. Но Борис не се предава. Седи пред вратата, мяука, драска. А когато Васил излиза до магазина, котаракът го следва по петите.
— Ти какво, привърза ли се към мен? — пита Васил на третия ден, гледайки сивите очи.
Борис промърморва в отговор.
— Добре, влизай. Но само временно. Докато намерим стопанина ти.
В квартирата котаракът се държи странно. Не изследва територията, както обикновено правят животните. Веднага отива до прозореца, скача на перваза и замръзва, гледайки към улицата.
— Какво търсиш? — интересува се Васил.
Борис не отговаря. Просто седи и гледа в далечината.
След една седмица животът на Васил започва да се променя.
Първо се случва невероятното — звънят от старата му работа.
— Васил Петров? — чува той познатия глас на началника. — Аз съм, Игор Семенов. Имам разговор.
Васил изстива. Сигурно искат да съдят за щетите от онзи злополучен ден, когато дойде пиян на работа.
— Слушам — отговаря той с прегракнал глас.
— Накратко. Уволних майстора Петров. Безотговорен се оказа. А утре идва комисия, трябва да предам обекта. Ще помогнеш ли?
— Игор Семенович, мислех, че сте ми ядосан.
— Какъв яд! Добър мъж си, просто животът те беше притиснал тогава. Ще излезеш ли утре?
Васил поглежда Борис. Котаракът седи на перваза и мърка, без да се обръща.
— Ще изляза — казва твърдо Васил.
Работата върви като по вода. Ръцете помнят всяко движение, окото улавя най-малките несъвършенства. До вечерта обектът е готов.
— Еха! — възхищава се Игор Семенов. — За един ден направи това, което Петров цяла седмица мъчи.
— Опит — скромно отвръща Васил.
— Опитът е хубаво нещо. Върни се на работа. Само условие – нито капка в устата на работното място.
— Разбрах.
У дома Васил веднага отива при Борис.
— Е, приятелю, как си? Намерих работа. Сега ще те храня.
Котаракът се обръща и гледа Васил. В жълтите очи проблясва нещо като одобрение.
А след още една седмица се случва поредното чудо.
Васил се прибира от работа, когато вижда позната фигура пред входа. Светла. Стои с куфар и плаче.
— Какво стана? — приближава се той.
— Васе — хлипа тя. — Може ли при теб? Сергей ме изгони. Каза, че му е дошло до гуша.
Васил гледа плачещата си жена. Преди месец би коленичил да я моли да се върне. Сега чувства само съжаление.
— Влез — казва тихо той. — Ще пиеш ли чай?
— Ще пия. А чий е тоя котарак? — учудва се Светла, като вижда Борис на перваза.
— Мой сега. Казва се Борис.
— Помниш ли Мурка? Закарах я при мама. Сергей не обича котки.
— Ясно.
Седи в кухнята и пият чай. Светла разказва за живота със Сергей, извинява се, моли за прошка. Васил слуша и си мисли колко е странно – гняв няма. Има само умора.
— Васе, да започнем отначало? — казва тя. — Разбирам, че бях глупава. Но някога се обичахме.
Васил поглежда Борис. Котаракът стои в същата поза и гледа през прозореца.
— Знаеш ли, Светла — бавно произнася Васил, — прощавам ти. Дори те разбирам. Наистина бях пияница тогава. Но не мога да върна всичко.
— Защо? — Светла го гледа учудено.
— Защото станах различен. И ти си друга. Вече сме непознати.
Светла заплаква още по-силно.
— Но ще те оставя да пренощуваш — добавя Васил. — А утре ще ти помогнем да намериш квартира. Вече имам работа, ще помогна с пари за известно време.
Тази нощ спят в различни стаи. Борис цяла нощ не се отделя от Васил, лежи до него и мърка.
Сутринта, когато Светла се приготвя да си тръгва, спира на вратата.
— Васе, наистина си се променил. Станал си по-силен.
— Може би.
Още един месец по-късно Игор Семенов предлага на Васил да стане бригадир.
— Виждаш как момчетата те уважават. И с теб работят по-добре.
— Ще помисля — отговаря Васил.
У дома отива при Борис.
— Какво ще кажеш, приятелю? Да се съглася ли?
Котаракът се обръща и го поглежда. В очите има някаква тъга.
— Какво ти е? — тревожи се Васил. — Болен ли си?
Борис измяуква тихо, по особен начин. Не както преди.
Тази нощ Васил се събужда от странно чувство. Котаракът лежи до него на възглавницата и го гледа право в лицето.
— Какво ти е, Борисе?
Котаракът протяга лапа и нежно докосва бузата на Васил.
— Борисе, плашиш ме.
Сутринта Васил се събужда сам.
Борис е изчезнал.
Васил претърсва цялата квартира, цялото стълбище, двора. Залепва обяви със снимка на Борис, обажда се във всички приюти. Котарак няма.
— Не може да бъде! — крещи той, обикаляйки улиците. — Прозорците бяха затворени! Вратата заключена!
Но Борис сякаш се е изпарил, сякаш никога не го е имало.
Три дни Васил не може да яде. Седи до прозореца и чака. Може би ще се върне?
На четвъртия ден звъни телефонът. Жена казва, че ще говори за котарака само при среща.
След час тя вече стои на прага:
— Васил Петров? Казвам се Нина Борисова. Аз съм по обявата. За котарака.
— Виждали ли сте Борис? — оживява се Васил.
— Може ли да вляза? Трудно ми е да стоя дълго.
Васил пуска жената в стаята. Тя сяда в креслото, поема тежко въздух.
— Млади човече, разкажете ми как изглеждаше вашият котарак.
Васил описва Борис – сив, с жълти очи, нашийник с табелка с име.
Нина Борисова кимва.
— А кога дойде при вас?
— Преди два месеца. В дъжда. Мокър, гладен.
— Разбирам — жената замълчава. — Кажете, промени ли се животът ви след появата му?
— Промени се — честно отговаря Васил. — Много. Намерих работа, оправих се с жената. Сякаш всичко се нареди.
Нина Борисова се усмихва тъжно.
— Знаете ли, млади човече. Борис беше моят котарак. Умря преди шест месеца. От старост. Четиринадесет години живя.
Васил застива.
— Какво говорите?
— Винаги беше особен. Откакто беше малък. Усещаше хората. Не съм луда, ако си мислите. Просто понякога се случват неща, които не могат да се обяснят.
— Но как, защо…
— Борис често бягаше от вкъщи, докато беше жив. Намирах го на най-неочаквани места. Сякаш знаеше къде е нужна помощ. Идваше при самотни хора, при болни. Помагаше им да се справят с бедата. После се връщаше у дома.
Васил слуша, без да вярва на ушите си.
— След смъртта му често си мислех – защо не можеше да остане? Толкова хора още се нуждаят от помощ.
— И смятате, че той, че това наистина беше той?
— А вие смятате, че не е? — Нина Борисова го гледа внимателно. — Обикновените котки не се държат така. Обикновените котки не изчезват от заключени квартири.
Васил отива до прозореца.
— Какво да правя сега? — пита тихо.
— Да живееш — просто отговаря Нина Борисова. — Да живееш добре. Борис те научи отново да вярваш в себе си. Това беше неговият дар.
— Ами ако пак се предам? Започна да пия?
— Няма да започнеш — казва жената. — Сега вече знаеш, че можеш да бъдеш различен.
След като Нина Борисова си тръгва, Васил дълго седи до прозореца. Слънцето залязва, оцветявайки небето в червено.
— Благодаря ти, приятелю — прошепва той в празното.
И изведнъж му се струва – лек ветрец помръдва завесата. Сякаш някой невидим измяуква в отговор.
А след една седмица Васил приема предложението да стане бригадир. Още след месец се запознава с жена в автобуса – тя води за лечение бездомна котка.
— Красива — казва Васил, гледайки трицветната котка.
— Да, но няма стопани — тъжно отговаря жената. — Аз съм Анна, между другото.
— Васил. Ами ако аз стана стопанин?
— Вие?
— Е, ако нямате нищо против.
Анна се смее.
— Нямам нищо против. А как ще я кръстите?
Васил поглежда в жълтите очи на котката.
— Борислава. В памет на един добър котарак.
Някъде високо в небето сив котарак на име Борис мърка доволно. Неговата работа е свършена.
Васил отново повярва в живота. И в това, че чудеса се случват с онези, които са готови да ги приемат.
А това, струва ми се, е най-истинската магия.
Ще кажете – така не бива? Може би. Но аз ви желая все пак в трудни моменти да срещнете своя „Борис“.







