Всичко започна като обикновено планиране на летния отпуск. Заедно със съпругата ми, нашият верен SUV Зафир, маршрут от над хиляда километра в едната посока и сладкото усещане на предстоящото пътуване. Винаги сме обичали автомобилните екскурзии усещането за свобода, когато сам си решаваш темпото, спираш, където душа ти поиска, тръгваш по страничните пътища и откриваш нови места. Никакви разписания, крещящи деца из коридорите на влака и отлагани полети.
Но този път направихме съдбоносна грешка разприказвах се за плановете ни.
На едно приятно събиране с приятели, докато въртях шопска салата и наляхме ракия, неволно споделих, че след две седмици се стягаме на юг с колата.
О, а в кои дати тръгвате? веднага подскочи срещу мен двойката от другия край на масата.
Това бяха Светослав и Мария. Не бих ги нарекъл близки приятели, просто се виждахме понякога по компании.
Ми на петнадесети потегляме, отговорих без капка съмнение, че това ще предизвика нещо.
Ей, ама ние сме по същото време в отпуска! Мислехме да вземем влак, ама билетите са свършили, останали само разни накрая, до тоалетната. Дайте с вас? Ще си делим разходите за гориво на две, ще е много по-весело, ние сме кротки, няма да видите грижи.
Погледнах жена ми от погледа ѝ разбрах, че това не ѝ се нрави. Пробвах да се измъкна, че колата е натъпкана, че пътуваме бавно и спираме често.
Айде сега, натисна Светльо. Един куфар за двама имаме само! А колко ще спестим с тези цени на бензина Помогнете, нали сме си познати.
И, разбира се, се съгласихме. Аргументът с икономията ни убеди, а и в очите гледах, че ще стане неудобно, ако откажа. Така обикновената мекушавост, от която се разплащаш после, ни върза ръцете за следващите две седмици.
Няма добро без ядове
Уговорихме се да се чакаме пред блока в пет сутринта. Със съпругата ми бяхме готови навреме. Багажникът прибран: нашите чанти, вода, инструментите, одеяла. Светльо и Мария закъсняха с четиридесет минути.
Таксито не идваше каза Мария, без да се извинява, влачейки куфар с размера на хладилник и няколко плика с леки яденета.
Нали бяхме казали минимум багаж! не издържах.
Тя е жена, трябва да има какво да си облече! подсмихна се Светльо.
Започнахме да преподреждаме багажа истински тетрис.
След около час пътуване започнаха кошмарите. На Мария ѝ стана горещо пуснах климатика. След десет минути Светльо замръзна. Моята музика не им хареса. И започнаха безкрайните молби за спиране: за кафе, за тоалетна, за да изпуши някой една цигара
Моят маршрут, изчислен прецизно, за да избегнем задръствания, беше разбит. Вместо да спираме рядко, карахме като маршрутка.
Най-големият шок дойде на бензиностанция. Заредих догоре, сметката излезе 350 лева. Връщам се до колата Светльо си яде кренвиршка.
Ще направим ли сметка? питам го.
Айде после всичко накуп ще сметнем, да не се занимаваме за дребни суми, махна той с ръка.
Не ми се стори добре, но жена ми тихо прошепна: Недей сега, ще си платят после. Замълчах. Всички пътни такси и магистрали също платих сам дори не питаха колко излиза.
През цялото време хрупаха собствените си сандвичи и трошаха по седалките. На забележката ми реагираха все едно им разказвам вица:
Е, ще минеш с прахосмукачката нищо няма да ѝ стане.
На края пристигнахме в Созопол посред нощ. Не бяхме уморени от пътя, а от компанията.
Нали просто висяхме с вас
На сутринта среща в кухненската стая на къщата за гости. Извадих тефтерчето, където записвах разходите.
Така почнах. Гориво 1200 лева, пътни такси 250. Общо 1450. Половината за вас 725 лева.
Светльо се задави с чая, Мария зяпна като ученичка.
Какви 700? Сериозно ли?
Да! Така се разбрахме на половина.
Светльо остави чашата.
Ама ти така или иначе щеше да пътуваш! И щеше тия пари да ги дадеш с нас или без нас. Машината си е твоя, бензина пак ще плащаш. Просто заехме местата.
Чакай малко вече се изнервих. Уговорката ни беше ясна. Терпях неудобствата, влачих ви багажа, спирах според вас. Просто поискахте част от разходите да се споделят.
Какви неудобства! фръцна се Мария. Беше весело, говорихме си. Ако каза че е проблем, щяхме да намерим някой във фейсбук групите, щеше да е по-евтино.
Другият шофьор щеше да ви свали на отбивката още за първата троха и мрънкане не се сдържа жена ми.
Както и да е посече темата Светльо. Можем да дадем около 100, максимум 150 символично. Да платим половината е абсурд бюджетът ни е на стриктен режим.
Изправих се.
Пари не ми трябват. Все едно съм ви почерпил. Но на обратно ще се оправяте сами.
Какво значи това?! Светльо скочи. Нямаме билети! Разбрахме се за двете посоки!
Разбрахме се за равни разходи. Вие ги нарушихте. Приятна почивка!
Разделен отпуск и връщане към вкъщи
Останалите десет дни се засичахме рядко, макар да бяхме в малко селце. Един-два пъти ги мернах на плажа веднага обърнаха поглед.
В деня преди тръгване ми пристигна съобщение от Светльо: Айде стига се инати! Даваме по 300 за всичко отиване и връщане. Хайде заедно, билетите свършиха, а на Мария ѝ става лошо в автобуса.
Не отговорих.
Ние си събрахме багажа, проверих маслото и тръгнахме призори. Обратният път истинско удоволствие: собствена музика, спираш където искаш, тишина…
По-късно разбрах от други познати, че какъв лош човек съм бил станал. Бил съм ги изоставил на чуждо място за 200-300 лева. Те обикаляли с автобуси и таксита, набързо се изпокарали и сега ме хулят на воля.
Затова пък аз си взех най-ценния урок като някой ми намекне: Между другото, ще ни метнеш ли до Бургас?, просто любезно, но твърдо отказвам: Извинявай, предпочитаме да пътуваме само двамата.Оттогава всяко пътуване си стана наш малък празник наваксахме за пропуснатите километри без чужд шум и чужди дребни тарикатлъци. Седим сами на скалите, гледаме вълните и си спомняме онази луда авантюра с усмивка. А когато някой спомене приятелска услуга, само се споглеждаме и ни стига да се хванем за ръка. Урокът се оказа безценен: пътят е най-сладък, когато го делиш със своите хора. И най-важното в Зафир винаги има място за още приключения но само ако всички сме наистина готови да пътуваме заедно.
