Радка не беше докосвала храна вече трети ден. Тя премести купата по-близо до радиатора, макар че знаеше – не беше до температурата на храната.
Котката лежеше на перваза в чакалнята, свила лапи. Не спеше. Гледаше през стъклото така, сякаш отвъд мътното стъкло някой стоеше и чакаше. Радка прокара пръст по гърба ѝ, и Райна дръпна ухо, но не се обърна. Козината беше топла и гъста, а под пръстите се усещаха ребра, които преди ги нямаше.
В клиниката миришеше на антисептик и суха котешка храна. Тази миризма беше попила в стените, в престилката, в кожата на ръцете, в косите. Радка отдавна беше спряла да я забелязва, но всяка сутрин, когато отваряше вратата и светваше лампата, първите секунди тя я удряше в носа, сякаш напомняше: тук работиш, а не живееш.
А тя живееше. Преди три години беше взела Райна при себе си, защото никой не дойде да я прибере. Стопанката я остави след прегледа, каза „ще се върна след час“ и не се върна. Нито след час, нито след седмица, нито след месец. Радка чака две седмици, после спря да чака и донесе от вкъщи старо одеяло.
На рафта в складчето още лежеше нашийникът. Стар, от червеникава кожа, с метална плочка, на която едва се четеше телефонен номер. Цифрите бяха почти изтрити, сякаш някой ги беше търкал с пръст отново и отново. Радка никога не се опита да разчете тоя номер. Не искаше. Човекът, който изхвърля живо същество, не заслужава обаждане.
Тя беше свалила нашийника от Райна още първата вечер, когато котката остана да нощува в клиниката, и го прибра на горния рафт, зад кутията с превръзки. Три години той лежеше на едно място, а прахта около него беше легнала на равен сив пръстен.
Радка оправи очилата с верижката, изля остатъците вода от купата с пукнатина на дъното и наля прясна. Купата беше стара, клинична, с избеляло лого на производител на храна. Временна.
Три години Радка смяташе да купи нормална, керамична, с ниски ръбове, както препоръчват за котки с къса муцуна. Но всеки път спираше пред витрината на зоомагазина и отминаваше. Защото нормалната купа би означавала, че Райна е нейна. А Райна беше чужда. Или по-точно – сега ничия.
* * *
Телефонът звънна в половина десети, докато Радка си вареше чай в складчето. Георги, нейният помощник, вдигна пръв, измърмори нещо в брадата си и ѝ го подаде. Каза, че звъни някаква жена.
Радка взе слушалката. Гласът отсреща беше тих, без натиск. Жената се представи като Йорданка, каза, че преди три години оставила котка в тяхната клиника. Трицветна. Райна.
Чаят в чашата изстиваше. Радка гледаше как парата се вдига и се стопява, и слушаше. Йорданка говореше бавно, подбираше думите. Каза, че искала да разбере къде е сега Райна и, ако може, да си я прибере.
Радка не отговори веднага. Пръстите стиснаха слушалката. После попита равно, както се пита диагноза у колега:
– А три години къде бяхте? Котката три години е в клиниката на птичи права.
Йорданка помълча. Не се оправдаваше, не обясняваше. Просто повтори, че може да дойде, ако Радка позволи.
Радка каза, че ще ѝ се обади, и остави слушалката на масата. Екранът още светеше, и от него по мушамата тичаше синя ивица.
Георги стоеше на прага, бършейки ръце в престилка, която миришеше на храна и на нещо кисело – кисело зеле от контейнера, който си затопляше за обяд.
– Тя ли е? Дето заряза котката?
Радка кимна.
Георги се почеса по брадичката. Помълча, после каза, че помни онази жена. Очите ѝ били червени, когато донесла котката. Той тогава го казал на Радка. Помни ли го?
Радка не помнеше. Или не искаше да помни.
Георги сви рамене и измърмори, че при тях така – първо зарязват, а след година си спомнят. И добави:
– Не я пускай. После отиде да измие клетките, и от коридора се чу звън на метални пръчки и плисък на вода.
Радка допи чая, макар че беше съвсем студен. Вкусът на запарката лежеше на езика, лепкав и горчив, като послевкус на разговор, който не е довършен. Райна в чакалнята още гледаше през прозореца. Сухата храна в купата не беше пипната.
Вечерта Радка звънна. Набра номера, вдигнаха след първия сигнал, сякаш чакаха до телефона през всичките тези часове.
Радка каза кратко: Райна живее при тях три години. Здрава е, ваксинирана, има си свой кът, свое одеяло, свои навици. И че не смята за правилно да дава котка на човек, който я е оставил в клиниката без нито една дума.
Мълчанието продължи четири секунди. После Йорданка каза:
– Аз не я зарязах.
Две думи, и в тях нямаше нито обида, нито злоба. Само факт.
Радка искаше да отговори, но гърлото ѝ се стегна, и трябваше да се прокашля. Повтори: не сте дошли за нея, това значи „зарязахте“. Йорданка не спореше. Каза „разбирам“ и затвори. Занитаците тръгнаха равни, дълги, и Радка ги слуша почти минута, преди да прибере телефона в джоба.
Йорданка дойде след два дни. Не се обади, не предупреди. Просто стоеше пред вратата на клиниката.
Радка я видя през матовото стъкло: слаб силует в палто не по размер, ръкавите покриваха пръстите, и раменете бяха вдигнати, сякаш жената мръзнеше, макар навън да беше осемнайсет градуса.
Стоеше без да помръдне, не чукаше. Чакаше. Както се чака в чакални, където номерата се викат по ред и нищо не може да се ускори.
Навън ръмеше дъжд. Малък, топъл, майски. Мирисът на мокър асфалт и тополови листа проникваше през цепнатината под вратата, и въздухът в коридора стана влажен.
На печката в складчето засвири чайникът, и Радка се отдръпна от прозореца, за да го свали от котлона. Ръцете се движеха привично: чайник, чаша, пакетче чай. А в главата едно: да не отваря. Не трябва.
Райна скочи от перваза. За първи път от три дни тя се движеше сама, без подканяне, без да я сваля Радка на ръце. Отиде до вратата и седна, обвила опашка около предните лапи. Гледаше към стъклото. Опашката не мърдаше.
Радка се облегна с гръб на стената. Чайникът пушеше в ръката ѝ. Чакаше силуетът да си отиде. И силуетът си отиде. Бавно се обърна и тръгна нанякъде, прегърбен, като човек, който няма сили да изправи гръб.
Райна остана да седи до вратата до вечерта. Не яде, не пи, не се изми. Когато Радка я взе на ръце и я занесе в складчето, котката се обърна през рамо и погледна към матовото стъкло. В стъклото нямаше нищо. Само дъжд и светлина от уличната лампа.
Георги забеляза и замълча. Измърмори от ъгъла, че ключалката на входната врата заяжда и трябва да се смени. Радка кимна. Ключалката не смени.
Пликът лежеше под вратата сутринта, когато Радка дойде да отвори клиниката. Бял, без марка, без обратен адрес. Само име, написано на ръка: „До Радка“. Буквите бяха дребни, с наклон наляво.
Тя го вдигна с два пръста, сякаш пликът можеше да я изгори. Хартията миришеше на чужди парфюми, на нещо цветно и слабо, като последен дъх на суха лавандула в ленена торбичка. Пликът беше лек, но ръцете усетиха тежестта му, както се усеща тежестта на лоши новини още преди да ги прочетеш.
Вътре лежаха три листа и една снимка.
Първи лист. Извлечение от онкоцентъра, датирано отпреди три години. Диагноза, стадий, протокол на лечение. Радка четеше медицински документи всеки ден, знаеше какво означават тези кодове и съкращения. От редовете, написани със стандартен болничен шрифт, пръстите ѝ леко затрепериха, и тя сложи листа на коленете си, за да не го изпусне.
Втори лист. Справка за приключване на лечението. Дата, подпис на лекуващия лекар, кръгъл печат с герб. Ремисия. Две години устойчива ремисия.
Трети лист. Бележка, написана на ръка. Същият почерк като на плика – дребен, буквите притиснати една до друга, сякаш мястото на хартията е малко, а да се каже трябва много. Само няколко реда.
„Оставих Райна, защото не знаех дали ще се върна. Химиотерапия, после лъчетерапия, после операция. Не бях вкъщи по половин година. Не можех да я взема със себе си и не можех да я оставя сама в празния апартамент. Ветеринарната клиника беше единственото място, където знаех, че ще се погрижат за нея. Звънях всеки месец през първата година. Казваха ми, че котката я е взел лекар. Не смеех да дойда, докато не оздравея. Обещах ѝ да се върна.“
Снимката беше малка, шест на девет, с огънат ъгъл. На нея жена с къса коса след химиотерапия държеше на ръце трицветна котка. Косата тъкмо започваше да пониква, тъмен пух, като на новородено. Котката търкаше муцуна в брадичката ѝ, а жената я притискаше с две ръце, право към гърдите, както се притиска онова, което се страхуваш да загубиш и което вече почти си загубил.
Радка седна на пода право в коридора. Препрочете бележката. После още веднъж.
Райна дойде безшумно и легна до нея. Козината беше топла и мека, както винаги. Три години Радка я гладеше и смяташе Райна за своя. А Райна през всичките три години седеше на перваза и гледаше през прозореца.
Радка звънна на обяд. Гласът не трепереше, но гърлото беше сухо, и думите излизаха къси, като номера на рецепта.
– Йорданка. Елате. Вземете си Райна.
Мълчание. После въпрос:
– Сигурна ли сте?
И Радка отговори „да“, и това „да“ беше най-кратката и най-тежката дума, която беше произнесла за три години.
Йорданка дойде след четиресет минути. Влезе тихо, спря на прага. Палтото беше същото, не по размер, с дълги ръкави. Но очите бяха други – не молещи, не виновни. Благодарни, без нито една дума, само с поглед.
Райна седеше на перваза. Когато Йорданка прекрачи в чакалнята, котката обърна глава. Спомря за секунда, сякаш проверяваше. После скочи и отиде към нея. Не се затича, не скочи. Просто отиде, както се отива при този, когото си чакал дълго и най-накрая си го дочакал.
Радка взе от рафта нашийника. Червеникава кожа, напукана и мека на едно място, плочка с драскотина от нокът. Подаде го на Йорданка и каза само:
– Нейно е.
Йорданка взе нашийника и го закопча на Райна. Пръстите ѝ бяха тънки, и закопчалката не поддаде веднага, трябваше да натисне. Щракването беше тихо и точно, като точка в края на дълго изречение.
Райна вдигна муцуна и бодна Йорданка в китката. Йорданка я покри с длан и секунда стоя така, без да помръдне. После вдигна котката на ръце, и Райна зарови муцуна във врата ѝ, в ямката между ключиците, и затвори очи.
Радка прибра купата с пукнатината от масата. Изми я, избърса я с кърпа, сложи я в шкафа. Георги стоеше на прага на складчето, но не мърмореше и не коментираше.
– Купете ѝ нормална купа – каза Радка, без да се обръща. – Тази беше временна. Три години временна.
Йорданка кимна. Притисна Райна с две ръце към гърдите си и излезе.
Вратата се затвори. В коридора миришеше на дъжд и на чужди цветни парфюми. Радка стоеше до прозореца и гледаше как Йорданка върви към колата, притискайки котката към себе си.
На рафта остана празно място от нашийника. Радка прокара пръст по прашния контур и го изтри. После сложи очилата, светна лампата в чакалнята и отвори вратата за първия пациент.
