Телефонът прозвъна Валя в пет сутринта непознат номер.
Да, сухо отговори тя.
Валюша? гласът се вдигна, топъл и радостен. Ти ли съм?
Аз, отговори Валя без емоция.
А аз съм аз, продължи жената. Разпозна ли ме?
Разпознах, каза Валя учтиво, за да не обиди, макар и да нямаше представа кой е на другия край.
Знаех, че веднага ще ме разпознаеш, влъкла се жената. Как хубаво, че те хванах. Можеш ли да говориш?
Мога.
Перфектно. Ние с мъжа, децата и аз вече сме на гарата. Слязохме от влака преди час. Чуваш ли ме ясно?
Чувам.
Гласът ти е малко тих. Сигурна ли си, че всичко е наред, Валюша?
Всичко е наред.
Радвам се за теб. Първо искахме да се настаним в хотел. Мислехме, че нямаме роднини в София, но после си споменахме, че ти живееш тук. Разбираш ли?
Разбирам.
Колко е хубаво, че си в мислите ни. Не можеш да си представиш колко се радваме, особено децата.
Мога да си представя.
Мъжът ми веднага каза: Обади се на Валентина. Тя никога не ни подведе.
Той беше прав аз няма да те подведа.
Значи ще ни приютиш? Разбрах ли правилно?
Правилно. Ще ви приюдя.
Ще бъдем само за кратко, продължи жената с лъчезарна усмивка. Само за две седмици да разгледаме града, после ще се върнем. У дома има куп работа, а както се казва в гости е приятно, а у дома е най-добре. Съгласна ли си?
Съгласна съм.
Така мислехме и аз, особено мъжът ми. Той веднага каза, че не може да е така, че Валюша не ни приеме. В крайна сметка ние сме роднини дори и далечни, дори ако последно се видяхме преди десет години. Това е вярно?
Да.
Живееш сама сега?
Само.
В тристаен апартамент?
Да.
Значи вие се прибирате при мен?
Елате.
Ще бъдем там след час. Още живееш ли там?
Още.
Тогава чакай. Ще сме почти тук.
Чакам, отвърна Валя.
Валентина изключи телефона, постави го върху нощното шкафче, наведе се, покри се с одеяло и заспа, без да се тревожи кой точно беше отзад в линията.
След час се чуха настъпващи стъпки пред вратата. Валентина погледна часовника, затвори очи и се обърна. Телефонът се затъна отново. Валя сънеше.
Няколко минути по-късно чу се подраскване. Валя остана безучастна. Отново телефонът пръска.
Да, каза Валентина, без да отваря очи.
Валюшка? извика радостно същата жена.
Да.
Това сме ние. Пристигнахме. Звъняме и стучаме, а ти не отваряш.
Обаждате ли се?
Да.
Защо не те чувам?
Не знам.
Обади се пак.
Отново прозвъна в стаята.
Звъним, каза жената.
Не, отвърна Валя. Не те чувам. Стискай се по-силно.
Стукна вратата още по-ясно.
Стукваме, заяви жената.
Не, отговори Валентина, не чувам.
Изглежда съм се объркала, заяви тя.
Какво? попита Валя.
Къде си, Валюшка?
Какво имаш предвид? У дома.
Къде у дома?
В Пловдив, измисли Валентина първото, което й дойде на ум. Къде и да е друго?
Как в Пловдив? Защо не в София?
Премествaх се пред девет години, веднага след развода.
Защо?
Защо се разведох?
Защо се преместих?
Стихна ми във въздуха в София, имаше твърде много болезнени спомени.
Подобре в Пловдив?
Разбира се. Много подобре.
Какво е подобре?
Всичко каквото и да правя. Няма нищо лошо. Какво да ви разказвам? Дойдете и вижте сами. Колко сте?
Четири аз, мъжът ми и двете деца. По-големият е Павел, а малкият Андрей. Андрей иска да се запише трети път в университета тази година.
Тогава идвайте всички четирима. При нас има отличен университет.
Кога да дойдете?
Дори сега.
Сега не е удобно. Има ми работа в София. Андрей иска да учи в София. А ние дойдохме тук, за да се установим. Планирахме да живеем с теб година, но как върви нещата.
Та, днес ли няма да дойдете?
Не.
Съжалявам. Вече се настроих.
Съжаляваме и ние. Не можеш да си представиш.
Мога си представя.
Не, не можеш. Когато мисля за това, което ни очаква, нямам желание да живея.
Валентина реши, че е време да затвори разговора.
Добре, каза тя, ако не можете сега, елате, когато можете. Винаги се радвам да ви видя. Когато се установите в София, ми изпратете адреса си. Ще дойда в гости за няколко седмици. После ще видим. В края на краищата, в София сега нямам никой, освен теб. Съгласихме се? Ще ми пратите адреса?
Но телефонът изреза внезапно, без отговор.
