Сега, години по-късно, когато се озърташе назад, Андрей Петров разбираше колко глупаво и жестоко беше постъпил. Ивелина, жена му, все още не можеше да гледа право в очите Ника, но вече не споменаваше за алергията, която никога не беше имала. А Нели, дъщеря им, вече не плачеше всяка вечер. Но онзи спомен – бензиностанцията на шейсет километра от дома – стоеше в главата му като забит пирон.
Андрей върза Ника за стоманения стълб до контейнера за боклук. Сложи купа с вода до нея, седна в колата и потегли. Не се обърна. Не погледна в огледалото за задно виждане. Пусна радиото по-силно и натисна газта, докато бензиностанцията не се превърна в малка точица и не изчезна зад завоя.
Ника беше немска овчарка, четири години, едра, с тъмна маска на муцуната и светъл подпал на гърдите. Умна, послушна, с родословие и диплом по общ курс на дресировка. Идеално куче. Което вече не беше нужно.
Андрей Петров, на четиридесет и три години, инженер проектант. Жена му Ивелина, дъщеря им Нели – дванайсет години. Тристаен апартамент в ново строителство в покрайнините на Пловдив. Ипотека, кола на кредит, вила, която започнаха да строят миналата година и зарязаха, защото парите свършиха.
Ника я взеха преди четири години, когато всичко беше по-лесно. Нели молеше за куче още от първи клас. Рисуваше овчарки в тетрадките, гледаше видеа за дресировка, лепеше на хладилника обяви от приюти за животни.
Андрей се предаде за рождения ден на дъщеря си. Отиде при развъдника, избра кученцето – най-спокойното от котилото, което седеше в ъгъла и го гледаше с тъмни, сериозни очи. Донесе го вкъщи в картонена кутия. Нели пищеше от щастие, Ивелина се усмихваше, а дори Андрей, който никога не беше искал особено куче, усети нещо топло, когато кученцето се блъсна с нос в дланта му.
Първата година всичко беше наред. Нели разхождаше Ника след училище, учеше я на команди – „седни“, „легни“, „при мен“. Ника схващаше моментално, сякаш знаеше предварително какво се иска от нея. Андрей разхождаше вечер, като се прибереше от работа – по парка, край езерото, покрай детската площадка. Ника тичаше до него без каишка, без да изостава и на крачка. Съседите казваха: „Колко възпитано куче“. Андрей кимаше и усещаше нещо като гордост.
После започна. Не изведнъж, не с грохот, а бавно, като пукнатина в стената, която отначало не забелязваш.
Ивелина загуби работата си. Три месеца търси нова, не намери, стана нервна, раздразнителна. Ипотеката тежеше. Вилата трябваше да замразят. Кредитът за колата изяждаше четвърт от заплатата. А отгоре на всичко и Ника – храна, ваксини, ветеринар. Не огромни суми, но всеки месец, стабилно, като още една сметка.
Ивелина проговори първа.
– Може ли да я дадем на някого? Временно, докато застанем на крака.
Андрей замълча. Нели чу, разплака се, изтича в стаята си. Разговорът свърши без нищо.
Но Ивелина се връщаше към темата отново и отново. Докато вечеряха, преди лягане, в колата. Едни и същи думи в различни комбинации: „Не можем да я издържаме“, „Трябва й нормална храна, а ние пестим от себе си“, „Кихам от космите, започвам да имам алергия“. Алергия нямаше. Андрей го знаеше. Но му беше писнало да спори.
Една вечер, когато Нели беше на рожден ден при приятелка, Ивелина постави ултиматум.
– Или кучето, или аз. Сериозно, Андрей. Не мога повече. Лошо ми е в този апартамент. Косми навсякъде, миризма, вечни разходки. Искам да живея нормално.
Андрей седеше в кухнята и гледаше Ника, която лежеше в краката му и гризеше гумена топка. Топката пищи при всяко стискане. На Ника не й пречеше. Изобщо малко неща й пречеха.
– Добре – каза той.
Това беше единствената дума, която изрече онази вечер.
Не потърси нов дом за нея. Не се обади в приюти. Не написа обява. Защото знаеше: ако започне – ще се размисли. Ако види как Ника гледа непознати хора, как свива уши, как търси с очи него – няма да може.
Затова направи както направи.
В събота сутринта каза на Нели, че отива с Ника на преглед при ветеринар. Нели погали кучето по главата и каза: „Бъди умница“. Ника й лизна ръката.
Андрей качи Ника в колата. Тя сама скочи на задната седалка, както беше свикнала. Легна, сложи муцуна на лапите и гледаше през прозореца. Той кара мълчаливо. Не пусна радио, докато не излезе от града.
На бензиностанцията спря. Слезе, отвори задната врата. Ника скочи, завъртя опашка – мислеше, че е разходка. Той върза каишката за металния стълб до контейнера. Сложи купа. Наля вода. Ника седна и го погледна. Не скимтеше. Чакаше.
Андрей се изправи. Погледна я. Веднъж – дълго, може би пет секунди, може би десет. После се обърна, седна в колата и потегли.
В огледалото не погледна. По-късно си мислеше за това много пъти. Можеше да погледне. Можеше да види как тя се хвърля след него, как каишката се опъва, как тя сяда обратно и продължава да гледа след колата. Но не погледна. Защото се страхуваше.
Вкъщи се върна за обяд. Ивелина попита: „Е, какво?“ Той отговори: „Всичко е наред“. Тя кимна и отиде в спалнята. Нели се прибра вечерта и веднага забеляза.
– Тате, а къде е Ника?
– Аз… намерих й добро семейство. С деца. Къща с голям двор. Там ще й е по-добре.
– Какво семейство?! Ние сме й семейството! Тате, какво направи?!
Тя крещеше, плачеше, тръшваше врати. После се заключи в стаята си и не излезе до сутринта. Ивелина седеше в кухнята и мълчеше. Андрей седеше в другата стая и също мълчеше. Ника лежеше вързана за стълба на шейсет километра и чакаше.
Мина месец. После два. После три.
Апартаментът стана по-чист. Нямаше косми по дивана, по килима, по дрехите. Нямаше миризма. Топката, каишката, купите – всичко беше прибрано в килера, а после Ивелина изнесе чувала на боклука. Андрей видя чувала при сметопровода, когато излизаше от асансьора. Спря. Постоя. Отмина.
Ивелина си намери работа – продавачка в магазин за санитарен фаянс, график два през два. Спре да говори за пари. Купи си нови обувки и отиде на фризьор. Животът, по нейно мнение, се оправяше.
Нели спря да плаче, но спря и да говори с баща си. Не грубееше, не тръшваше врати. Просто отговаряше с кратки фрази – „да“, „не“, „нормално“ – и се прибираше в стаята си. Докато вечеряха, седеше мълчаливо, ровеше с вилица в чинията. Преди лягане не идваше да пожелае лека нощ, както преди. Вратата на стаята й винаги беше затворена.
Андрей забелязваше. Всеки ден забелязваше. И всеки ден усещаше как нещо вътре, под ребрата, дърпа и дърпа. Не го пуска.
Започна да се буди в пет сутринта – по навик, по времето на първата разходка. Лежеше в тъмното и слушаше тишината. Преди по това време Ника вече стоеше до леглото и тихо скимтеше, докосвайки ръката му с нос. Сега беше тихо.
Веднъж, в магазина, мина покрай рафта с кучешка храна и спря. Стоя минута, може би две. После се обърна и отиде на касата. Касиерката попита: „Искате ли плик?“ Той не чу от първия път.
Мислеше за Ника всеки ден. Жива ли е. Намерил ли я е някой на онази бензиностанция. Тази мисъл не го оставяше да спи. Идваше нощем, в три часа, когато цялата къща спи, и сядаше до него, и не си отиваше до разсъмване.
През септември Андрей отиде отново на онази бензиностанция. Защо – не знаеше сам. Може би за да се увери, че кучето го няма. Че някой го е прибрал, откарал, дал му нов живот.
Стълбът си стоеше на мястото. Купа нямаше. Каишка нямаше. Нямаше никой.
Попита служителя на бензиностанцията – младо момче с червено яке.
– Не сте ли виждали куче? Овчарка? Беше вързано тук, през лятото.
Момчето сви рамене.
– Имаше едно, през лятото още. Два-три дни седя, после се отскубна и избяга. Не видях накъде. Смяната ми свърши, на сутринта вече го нямаше.
Три дни. Три дни го чака.
Андрей седна в колата и дълго седя, без да запали двигателя. Ръцете му лежаха на волана. Челото – върху ръцете. Не плачеше. Просто седеше.
Неделя. Дъжд от сутринта – ситен, студен, противен. Андрей излезе за хляб от магазина на ъгъла. Вървеше бързо, смъкнал яката, прескачайки локви.
Пред входа спря. Защото на вратата, право върху мокрия бетон, лежеше куче.
Кльощаво. Мръсно. С гъсталаци от сплъстена козина. Лявото ухо беше скъсано, на хълбока – дълга драскотина, покрита с коричка. Ребрата стърчаха, че можеше да ги преброи. Лапите – мръсни, изтъркани, с напукани възглавнички.
Но муцуната. Тъмна маска, светъл подпал на гърдите. И очите. Същите – тъмни, сериозни, които видя преди четири години при развъдника.
Ника.
Лежеше пред вратата му. Беше изминала шейсет километра – по магистралата, през ниви, през села, през гори, покрай други хора.
И беше дошла тук. При него. При човека, който я върза за стълба и си тръгна.
Андрей стоеше и гледаше. Пликът с хляба падна от ръката му. Не забеляза.
Ника вдигна глава. Видя го. Опашката трепна. Веднъж. После още. И още. Опита да стане, но предните лапи се размъкнаха по мокрия бетон. Замря. Стана. Залюля се, на треперещи крака, тежко премествайки изтърканите лапи, направи две крачки и се блъсна с нос в коляното му. Точно в коляното. Както правеше всяка вечер, когато той се прибереше от работа и стоеше в антрето, събувайки обувките си.
Андрей коленичи, право върху мръсния бетон. Обгърна кучето с ръце. Ника се притисна към него – цялата мръсна, мокра, кльощава, трепереща. Не скимтеше. Просто се притисна и стоеше. И дишаше тежко, хрипливо във врата му.
Той плачеше. Коленичил, в локва, пред очите на целия квартал. Плачеше както не беше плакал дори на погребението на майка си. Сълзите се стичаха без звук, просто се лееха по бузите и капеха върху мръсната козина.
– Прости ми – каза той. – Прости ми. Прости.
Ника го лизна по бузата. С мокър, топъл език.
В асансьора тя се притискаше към крака му и трепереше ситно.
Вратата отвори Ивелина. Видя. Пребледня.
– Андрей, това…
– Това е Ника – каза той. И гласът му беше такъв, че Ивелина отстъпи и не каза нищо повече.
От стаята изтича Нели. Видя кучето. Замря в коридора. После бавно, като насън, седна на пода и протегна ръце.
– Ника… Никушке…
Кучето отиде при нея. Нели я прегърна, зарови лице в мръсната козина и заплака. Силно, навзрид.
Андрей стоеше в антрето и гледаше дъщеря си и кучето. После отиде в кухнята, извади от шкафа тенджера, наля вода, сложи на пода. Ника пи дълго, лакомо, разплисквайки. Той отвори хладилника, намери пилешки гърди, затопли ги, натроши и сложи в чиния. Кучешка купа вкъщи отдавна нямаше.
Ника яде бавно. Внимателно, както винаги. После легна на пода в краката му.
Ивелина стоеше на вратата на кухнята, скръстила ръце, и мълчеше. Устните стиснати, лицето бяло. После тихо каза:
– Тя е цялата болна. Погледни я. Трябва й ветеринар.
– Утре сутринта ще отидем в клиниката. Сега нека да яде и да си почине.
Ивелина помълча. Погледна Ника, която лежеше в краката на Андрей и дишаше тежко. После кимна и отиде в спалнята. Нито дума за косми. Нито дума за миризма. Нито дума за алергия, която никога не беше имала. Може би и тя беше разбрала нещо през тези три месеца. Може би видя какво стана с дъщеря ѝ. Може би видя какво стана с мъжа ѝ. А може би просто погледна кучето в очите и не намери какво да каже.
Нели донесе от стаята си плед. Постла го в ъгъла на антрето. Ника се покатери на пледа и се сви. Нели легна до нея, направо на пода, прегърнала кучето. Андрей ги зави и двете с одеяло.
После излезе на балкона. Дъждът спря. Миришеше на мокра шума и пръст. Октомврийска вечер, тъмна, с жълти лампи покрай двора.
Той извади телефона. Отвори браузъра. Потърси: „ветеринарна клиника денонощна“. Намери номер, запази. После потърси още: „храна за изтощени кучета“. После: „как да обработвам рани на куче у дома“.
От стаята се чу гласът на Нели. Тя разговаряше с Ника. Нещо за училище, за приятелка, за това, че утре ще излязат на разходка, само за малко, за да не се измори. Ника слушаше. Тя винаги знаеше да слуша.
Андрей затвори телефона. Върна се в антрето. Седна на пода до дъщеря си и кучето. Сложи ръка върху Ника. Под дланта – ребра, топла кожа, неравномерно дишане.
– Никога повече – каза той. Не на Нели, не на Ивелина, не на себе си. На Ника. – Чуваш ли? Никога.
Ника отвори очи. Погледна го. Същите очи – тъмни, сериозни, без укор. Завъртя опашка. Веднъж, кратко. И пак затвори очи.
Тя му прости, преди той да беше довършил да говори.
