Милена бавно вървеше покрай езерото, приближавайки се до мястото на срещата. Беше сигурна, че той няма да дойде, но в сърцето ѝ все пак теплееше надежда за чудо.
Студеният, пронизващ вятър се опитваше да ѝ попречи. Нахлуваше под палтото и проникваше до кости, като я подтикваше да се вразуми и да се върне в топлия апартамент.
Да, шансовете за среща, уговорена от десетгодишния Валчо точно преди двайсет години, бяха много слаби. Твърде много вода беше изтекла оттогава.
Но ако не беше забравил?
Мислите ѝ отново се върнаха в далечното минало. Пред очите ѝ преминаваха най-ярките спомени от детството. Картината беше толкова ясна, сякаш всичко това беше вчера.
Ежедневните надбягвания “от мостчето до островчето”, гоненица, криеница, бодливите репейници, закачили се за роклята ѝ, вечно разбитите коленки на Валчо…
Нейният луд приятел успяваше да събира толкова синини и рани, че понякога Милена си мислеше, че го прави нарочно. Толкова доволно изглеждаше лицето му, когато тя внимателно му лекуваше нараняванията.
Един ден Милена седеше на брега на езерото срещу живописното островче, на което без никаква причина беше израснало дърво, и гледаше как Валчо се лута. Той скачаше, прави глупости и накрая, подхлъзнал се, плюсна във водата.
Интересно какъв ще станеш след двайсет години? покача глава Милена. Ще поумнееш или ще си останеш същия балък?
Не знам, ще видим безгрижно махна с ръка Валчо, изкачвайки се на брега. Но с теб е ясно. Ти ще станеш лекар. Много добър лекар.
Ще видим сви рамене Милена. Още не съм се замисляла за това…
Тогава в главата на Валчо му дойде една брилянтна идея.
Да се срещнем след двайсет години на същото място! извика той с широко усмихнато лице. Запомни времето и мястото: двадесети април две хиляди двадесет и втора година, петнадесет часа, срещу островчето. Тогава ще видим какво сме станали.
Добре засмя се Милена. Уговорка. Само да не променяме мястото и времето, че ще се объркаме!
Оттогава те имаха своя тайна. На шега си проверяваха дали другият помни уговорката. Датата на бъдещата среща беше запечатана в паметта и на двамата завинаги.
Минаха години. Детското приятелство постепенно започна да се превръща в нещо повече. Все по-често Милена усещаше погледа на Валчо, в който вместо обичайното му шеговито настроение имаше нещо замислено и зряло.
И когато завършиха девети клас, бащата на Валчо, военен инженер, внезапно беше изпратен на далечен обект в Русия, където дори нямаше връзки. Така Валчо и Милена се разделиха.
При последната им среща и двамата мълчаха повечето време. Разстроен, Валчо се колебаеше, опитвайки се да каже нещо важно, но накрая само се усмихна тъжно и изсипа неловка шега:
Не забравяй за две хиляди двадесет и втора година. Мястото на срещата не може да се промени.
Първото време Милена чувстваше празнота. Животът ѝ изглеждаше сив и безсмислен. За да излезе от това тежко състояние, вместо да завърши гимназия, тя отиде в медицински колеж.
Защо точно медицински? Тя и сама не знаеше. Може би защото Валчо беше го предсказал. Но това вече нямаше значение.
Новата среда и новите познати я върнаха към живота. Погълната от учене, тя усърдно изучаваше медицината.
Колеж, университет, специализация… всичко отне около десет години. И вече трета година тя успешно работеше в частна клиника. Предсказанието на Валчо се сбъдна.
Успешен лекар с неуреден личен живот помисли си Милена, свивайки се от студ, и погледна часовника. Петнадесет часа без пет. Тя ще пристигне навреме.
Макар и да знаеше, че вероятно я очаква разочарование, в сърцето ѝ трептеше нещо. И колкото повече се приближаваше до мястото, толкова по-силно се вълнуваше.
Ето го и островчето с дървото. По алеята край езерото вървяха само няколко издръжливи собственици на кучета. Кой друг би излезъл навън при такова време?
Изведнъж сърцето ѝ прескочи и започна да бие бешено. На брега седеше мъж в камуфлажна униформа и военна шапка, който с интерес гледаше към островчето.
Валчо? прошепна едва чутимо Милена.
Военният се обърна рязко и скочи на крака. Не, това не беше Валчо, а непознат млад мъж.
В гърдите ѝ всичко се скъса, сърцето ѝ падна някъде дълбоко.
Вие сте Милена? усмихна се военният.
Тя мълчаливо кимна.
Съжалявам, Валери не можа да дойде започна да обяснява мъжът. Той е на далечна служба. Поиска да ви кажа, че през всичките години помнеше за срещата. Щом се върне, ще ви намери.
Сърцето на Милена отново заби
