**НЕ Е КЪСНО**
Към десет часа сутринта мартенските облаци се разкъсаха, слънцето изгря над Бургас. Морето светна в синьо, вълните ласкаха брега, а въздухът беше чист и прозрачен.
Седенето в стаята в такова хубаво утро не беше вариант, и Борис остави вестника, който четеше след закуска. Пръмна, стана от креслото и започна да се облича. В хола на хотела беше пусто дори малките компании гости бяха излезли навън, изоставяйки удобните дивани.
Борис вървеше по кейа. Под дебелите подметки на обувките хрупаха камъчета. Чайки крещяха радостно в небето. Морският въздух проникваше в белите му дробове и го съживяваше.
След като мина покрай последните хотели, се изкачи по полегатия склон и тръгна през изсъхналата миналата година трева, от която вече пробиваха млади издънки. Отдалеч забеляза, че единствената пейка на брега е заета. Винаги се е чудил защо не са поставили повече толкова е хубаво да седиш и да гледаш морето. Идваше тук често, когато пролетното време позволяваше.
Помисли да се върне, но после реши, че пейката не е частна собственост. Освен това, с някой до теб морето изглежда още по-хубаво. Приближил се, разбра, че на пейката седи жена. При стъпките му тя леко обърна глава и го огледа с равнодушен поглед.
Борис прецени, че е на негова възраст, може би малко по-млада. Носеше спортни панталони, тъмновиолетов пуловер и маратонки. Сивата ѝ коса беше късо подстригана, а чертите на лицето изящни. *”В младостта сигурно е била красавица. Да и сега не е зле”*, мина му през ума.
Хубаво утро, нали? каза той вместо поздрава.
Жената не отговори, само леко повдигна вежда.
Не преча ли? попита той и без да чака отговор, заобиколи пейката и седна на другия край. Не виждам ви тук преди. Наскоро ли сте пристигнали?
От два дни, отговори тя изненадващо.
Гласът ѝ беше нисък, с дрезгав оттенък.
Аз съм тук от седмица. Морето може да се гледа цял живот. Успокоява.
А вие се тревожите ли? Тя обърна глава, погледна го набързо и пак се обърна към водата.
Как? А, не. Просто си говоря. Макар че в нашите неспокойни времена има защо да се нервничи. Борис вече съжаляваше, че е започнал разговора. Думите му пречеха да се наслаждава на гледката.
И какво ви тревожи? Жената сякаш не беше против да продължи.
Така, веднага да ви разправям? просмърча той.
А защо не? Все пак затова седнахте до мен. На непознат по-лесно се разкриваш.
Прав сте. Борис замълча за миг. Преди повече от тридесет години дойдох тук след развода си. Беше ми тежко. Като луд страдах от самота. Приятелите ми се опитаха да ме спасят, изпратиха ме на морето. Той се усмихна. Тогава бях млад, небето беше по-синьо, морето по-желано, слънцето по-ярко. Беше ранна есен. Някои дори се къпаха. И аз опитах веднъж. Пейка тук нямаше, обичах да седя по-далеч, на онези камъни. Един ден забелязах ново лице на кейа. Помните ли как започва “Дамата с кученцето”?
Е, и аз веднага забелязах млада жена, която сама разхождаше брега. Усмивката ѝ беше лека, само по ъглите на устните. Усетих родствена душа и се запознах. Казваха ѝ Е, имената са излишни.
Разхождахме се, говорехме. Беше омъжена. Мъжът ѝ беше по-стар и смъртно болен. Повикал сестра си, а я убедил да почине край морето. Тя за пръв път от години се отдръпна от грижи и се усмихваше постоянно.
На следващия ден се уговорихме да се видим. И тя дойде! Не се разделяхме нито денем, нито нощем. Прекарахме заедно няколко щастливи дни. Тя не беше леконравна, напротив Борис търсеше подходящи думи, но не намери и замълча.
Аз се ожених по любов. Но с времето спряхме да се разбираме. Дори в леглото жена ми мислеше не за нас, а какво да купи на сина ни тротинетка или нови маратонки. Не, не я обвинявам. Винаги са виновни и двамата. А тук Това беше подарък за измъчена, неудовлетворена душа.
Тя ме обичаше самозабравно, с отчаяние, сякаш беше осъдена на смърт. Но времето си тече. Дойде денят на заминаването ми. Тя ме изпрати до летището. Усмихваше се и махаше, а по бузите ѝ се стичаха сълзи. А аз Даже не ми мина през ума да остана още няколко дни.
И не се видяхте повече? попита жената с дрезгав глас.
Слушаше го внимателно, гледайки морето. На Борис дори му се стори, че беше напрегната.
Не. Поисках адреса ѝ. Тогава нямаше мобилни. Да и не бих й звънял, за да не я излагам. Отначало ми беше много тежко. Отлагах пътуването. После реших, че е лоша идея. Защо? Мъжът ѝ умира, а аз ще се явя Да я мъча и себе си. Щеше да лъже, да се оправдава Грижите ѝ бяха достатъчни. И нищо хубаво нямаше да излезе. Така реших. После Адресът се изгуби някъде. Борис замълча, а жената също не продума.
Изплаших се. Знаете ли, лошият опит в любовта разваля самочувствието. Започваш да се ровиш в себе си, ставаш нере
