Кръст за цял живот
Ако задаваш такива въпроси, по-добре не раждай. И не слушай никого. Аз също по свое време послушах въздъхна майката. Всички тези съветчици после се крият по дупките, а кръстът остава за цял живот.
Сякаш разумен съвет, но в Ивелина всичко се стегна и замръзна отвътре. В гърлото ѝ заседна топка, а очите залъхаха. Осъзна, че ако не прекрати разговора веднага, ще заплаче в телефона. А най-лошото майка ѝ дори нямаше да разбере защо.
Разбрах. Благодаря, мамо. Ще помисля още После ще се обадим, каза Ивелина и затвори разговора.
Притисна възглавницата към себе си и се прегъна. Това не беше просто съвет. Беше небрежно хвърлена истина. Ивелина буквално усети как вратата към миналото ѝ се отваря и всичко си идва на мястото.
В отношенията си с дъщеря си Лачка беше старателна и принципна. Винаги се грижеше за храната на Ивелина и ѝ даваше най-доброто, дори когато сама гладува. Ивелина имаше много играчки и дрехи. Въпреки че майка ѝ я отглеждаше сама, тя посещаваше музикално училище и танци.
С една дума, Ивелина имаше всичко. Освен любов.
Лачка никога не ѝ казваше, че я обича. Не я прегръщаше, не разговаряше с нея откровено, не я похвалваше. Даже не я и казнеше. Лачка сякаш беше напълно безразлична към дъщеря си.
Ивелина добре помнеше как тя и Стефка, съседката ѝ по бюро, получиха двойки на контролно. Стефка тогава много се разтревожи.
Късметлия си. Теб няма да те карат вкъщи. А на мен ще ми направят ад Ако вечер не ти пиша, значи са ми взели телефона и компютъра, въздъхна приятелката ѝ.
Ти си късметлийката. Теб поне те казнят прошепна Ивелина.
Стефка я погледна учудено. Нима някой с разум би искал да му викат и четат морали?
Нагореши ли се? Ако искаш, слушай ги вместо мен, усмихна се Стефка. Аз съм съгласна.
Ивелина просто обърна гръб. Би искала да слуша упреци, но майка ѝ не проверяваше бележника ѝ. Защо? Ивелина беше отличничка. Поне до един момент.
Първоначално мислеше, че ако бъде достатъчно «добра», майка ѝ ще я забелязва. Ще я хвали за успехите в музикалното, за шестиците, ще се възхищава на танцовите ѝ изпълнения. Но не. Майка ѝ реагираше сдържано, сякаш това беше нормално.
Ивелина опита да се престори на болна. Каза, че я боли коремът. Искаше майка ѝ да се притесни, да се погрижи за нея. Да, беше подло, но как иначе да привлече вниманието ѝ?
Частично планът проработи. Лачка наистина започна да отделя повече време за Ивелина. Само че момичето не се зарадва. Майка ѝ я води по болници, докато не ѝ откриха лек гастрит. После даваше лекарствата точно навреме и я хранеше строго по диета. Никакви утешения, съчувствие или притеснение. Само откъсната практичност.
Тогава Ивелина стигна до крайности. Започна да пропуска училище и да получава двойки, изостави танците и музиката, спря да помага вкъщи. Дори грубеше.
Ни-що.
Ако не искаш да учиш, това е твой проблем, спокойно каза ѝ майката един ден. Държа те до осемнадесет, а после се оправяй сама. Само ако те изключат със справка, никой няма да те вземе на работа. Дори продавачките трябва да завършат поне девети клас.
За домашните задължения Лачка обяви, че докато дъщеря ѝ не измие пода и банята, няма да излиза. Ивелина опита да направи сцена, но майка ѝ просто посочи вратата.
Нямам нужда от сълзи и сополи. Театри си прави в стаята, каза Лачка и се затвори в спалнята си.
След това вече нямаше сцени. Ивелина плака половината нощ, чувствайки се изоставена и ненужна. Сякаш за майка ѝ тя беше просто кукла, която трябва да облече и събуе, а не човек с чувства.
Реши да отиде още по-далеч. Един ден отиде на гости при приятелка без да уведоми майка си. Чудеше се дали Лачка ще се притесни или изобщо ще забрави, че има дъщеря. Може би ще въздъхне с облекчение?
Но не. Лачка обзвъни всички, намери Ивелина и я заведе вкъщи. И пак нито вик, нито упреци.
Ако продължиш така, ще те заведат в полицията. Там няма да церемонят, ще кажат, че не се справям, и ще те пратят в детски дом, просто констатира майката.
По-добре беше да чупи чинии, да крещи или дори да вземе колана.
С годините Ивелина не се примири, но свикна. Когато се премести при бъдещия си съпруг, стана по-леко. Връзката й с Калин се разви по-бързо, отколкото трябваше, и след половин година подадоха документи за брак. Ивелина беше толкова гладна за любов и внимание, че загуби главата.
Имаше късмет мъжът наистина беше добър. Сериозен, с планове за бъдещето.
Какво мислиш за деца? попита я още дълго преди сватбата.
И тук Ивелина се обърка. За нея децата бяха логично продължение на брака. Но при мисълта, че тя може да има дете, я обзе ужас. Ами ако е лоша майка? Ами ако детето ѝ се чувства така, както тя в детството си?
Мисля, че още не съм готова, призна честно.
Но не всичко зависи от плановете. Така стана, че Ивелина забременя. Според нея неуместно. Нямаха собствено жилище, а цените растеха по-бързо от заплатите им.
Е, какво пък. Повечето или са с кредит, или нямат нищо. И хората живеят, отглеждат деца, каза ѝ приятелката, след като изслуша притесненията ѝ.
Калин също беше за детето.
Решението не е само мое. Но сме женени и, струва ми се, всичко е наред. Бих искал да стана баща.
Но колкото повече Ивелина слушаше подобни неща, толкова повече се съмняваше. Накрая реши да се посъветва с майка си и чу нещо, което обърна света ѝ с главата надолу. Излизало, че и тя самата е била нежелано дете?
А Лачка го каза без злоба. Просто констатира факт. Простотата е по-лоша от кражбата
Ивелина се затвори в себе си за дни. Отиваше на работа, готвеше вечери, гледаха филми с Калин, но автоматично. Не можеше да се разбере. Нима никога няма да чуе «обичам те» от майка си? А какво да прави с детето?
Не издържа и отиде при свекърва си. Таня Иванова беше строга, но сърдечна, и това привличаше Ивелина. Да, можеше да се заяжда за модерните дрехи на младите или да забелязи праха в хола. Но беше сто пъти по-добре от безразличието.
Ивелина? Защо дойде без да се обадиш? попита Таня, отваряйки вратата.
Просто така, отвърна Ивелина, но гласът ѝ се разтресе.
Таня не я тормози с въпроси. Вкара я, нали чай, сложи хляб с мед.
Имам и заешко с фасул, ако ядеш такова, каза Таня, оглеждайки хладилника. Нямате ли се скарали с Калин?
Не, Ивелина прихапа устна. Просто мама.
И това беше достатъчно. Думите излязоха като прорвана стена. Ивелина разказа за детството си, за разговора с майка си. За двойките, които никого не интересуваха, за мълчаливите вечери, за страха да не те обичат и вечното чувство на вина.
Таня слушаше мълчаливо, намръщена, а накрая отмести чашата и тежко въздъхна. Ивелина се стресна. Може би напразно се е изляла? Може би ще я изгонят?
Знаеш ли, Ивелина, каза Таня след дълга пауза. Видях, че между вас е студено, но не знаех, че е толкова. Но все пак не я мрази, нали? Не мисля, че е от злоба. Може би животът я е смазал толкова, че сърцето ѝ се е втвърдило. Може би просто няма инстинкт. Но има и по-лоши. А Лачка лоша майка е, но добър човек.
Добър? Добрият човек може да не обича децата си?
Може. Страшно е, но е така. Понякога човек дори не обича себе си, камо ли другите Таня въздъхна. А за детето Прави каквото сърцето ти каже.
Ами ако стана като майка ми?
Няма да станеш, Таня изсумтя и махна с ръка. Калин ми разказва как се грижеше за ония котенце. Хората, които не обичат никого, се държат различно.
Детето не е котка. Ами ако не стана?
О, а мислиш ли, че някой е бил перфектен от първия път? Да ти кажа нещо: всички добри майки се страхуват да не са лоши. Няма идеални майки, всички грешим. Аз съм грешила, майка ти е грешила, и ти ще грешиш. И това не е краят на света. Важното е да искаш да обичаш и да се грижиш, дори да не се получава винаги. Леле, казах ти да не слушаш никого, а сама ти изнесох лекция Таня се усмихна топло.
Ивелина се усмихна в отговор. Неуверено, но искрено. Тревогата не изчезна напълно, но стана по-леко. Говорейки с Таня, тя усети топлина, а не обичайния студ. Това само по себе си я успокояваше.
Ивелина накрая реши да запази детето. Бременността беше тежка с токсикоза, страхове и променливо настроение. Но Калин беше до нея. Отиваше по нощите за портокали, гладеше ѝ гърба, търпеше капризите. Таня също помагаше. Водяше я по лекари и я учеше как да се грижи за бебето.
Майка ѝ звънеше рядко. Само питаше дали има нужда от помощ. След раждането дойде с пакет дрехи за бебето, но не и повече.
Минаха години. Дъщерята на Ивелина порасна любознателна, шумна, инатлива. Понякога крещеше, чупеше играчки и правеше сцени. Ивелина се изтощаваше, понякога се ядосваше, но когато детето се разболяваше, седеше до него, гладеше го по главата, четеше му приказки. И не можеше да обясни на малката защо ѝ се плаче в такива моменти.
Беше й срам да си признае, че сега дава на дъщеря си това, което самата е искала да получи.
Отношенията с майка ѝ не станаха по-топли, но се запазиха. Ивелина вече не очакваше невъзможното. Самата тя помагаше на Лачка с пари, носеше ѝ храна, звънеше да я пита за кръвното. Да, Лачка не беше добра майка и баба, но беше там. Може би не знаеше как да обича, но по своя начин се стараеше. А това понякога беше достатъчно.
