Подарък от непознат Съобщение в общия чат изскочи над отчетите и спешните имейли като шарена играчка в чекмедже с документи: “Колеги, организираме таен Дядо Коледа! Анонимен обмен на подаръци на фирменото парти. Бюджет до 50 лв. Линк към формата по-долу.” Димо прочете още веднъж и машинално погледна ъгъла на екрана, където часовникът тиктакаше. До края на годината оставаха десет работни дни, до приключване на тримесечието — две седмици, до вноската по жилищния кредит — три дни. Отдавна главата му мереше в такива отсечи. В чата вече заваляха реакции. Някой пусна гиф с елен, други въздъхнаха: “Пак ли?”, трети пита за бюджета. HR-ът Мария побърза да допълни: “Участието не е задължително, но е препоръчително. Създаваме коледно настроение.” Димо допи изстиналото си кафе и кликна върху линка. Формата питаше за име, отдел, съгласие за данни. Отдолу мигаше бутон “Участвам”. Секунда помисли, представяйки си как поредната безполезна свещичка или чаша ще се озове върху и без това претрупаното му бюро. После си представи как до фамилията му в списъка с участници ще стои празно място. Натисна. — И ти ли се върза на тази лотария? — обади се Жоро от съседния отдел, надничайки в неговия кубикъл. — Надявам се да ми се падне някой със чувство за хумор. Вече измислих — ще подаря на шефа книга за управление на времето. — Анонимно е, да знаеш — напомни му Димо. — Така е още по-интересно! Представяш ли си — отваря и… — Жоро се нацупи театрално и се разсмя. Димо му се усмихна от учтивост и се върна към отчетите. Цифрите се сливаха в сив поток. Някъде до тях обсъждаха подаръчните комплекти за партньори, спореха дали да заложат на скъпи бонбони или да икономисат. В сутрешната кафе-пауза въртели темата за бонусите: ще има ли, ще ги намалят ли, ще са “в натура” — като комплекти. Всичко беше фон като вечния коледен декор: корпоративната елха във фоайето, пластмасови топки, безлични картички “Уважаеми партньори, честита Коледа и успешна Нова година…”. Задачите на Димо тази година бяха две. Първата — да стигне до бонуса при изпълнен план. Втората — да не избухва заради сина за училище. И двете му се виждаха еднакво трудни. Вечерта пристигна мейл с тема “Твоят човек в Secret Santa”. Отвори го в метрото, притиснат между якета и раници. “Здравей, Димо! Твоят подопечен: Димо Василев, отдел Анализи.” Прочете го пак. После още веднъж. Влакът се раздруса, някой го бутна по рамото. В чата валяха скрийншоти: “Грешка ли е това?” “И на мен аз сам се паднах!” “Колеги, това е ново ниво себепознание.” Мария бързо реагира: “Да, колеги, системата даде грешка. Да сменим вече няма време, ИТ казват, че всичко се връзва с ID-тата. Предлагам да го приемем за експеримент. Подаръците носим, правим се, че нищо не знаем — важното е интригата и настроението!” “Каква изненада, като знам, че съм си аз?” написа някой. “Представи си, че си непознат, който те усеща много добре” — върна Мария с емоджи елхичка. Димо затвори чата и прибра телефона. Във вагона някой говореше по високоговорител как “затваря годината”. Димо гледаше отражението си в черното стъкло. Четирийсет и един. Косата още държи, но край слепоочията вече са светли ивици. Лице — изморено, но не старо. Сакото от мола, часовник на изплащане, телефон, като на началника. Подарък за себе си от непознат, — помисли той. — Какво би ми подарил този непознат? Отговор нямаше. На следващия ден в пушалнята се говореше само за това. — Според мен трябва да се отмени, — казваше юристът Павел с цигара. — Нарушава се идеята — Дядо Коледа не може да е не таен! — А мен ме кефи, — възрази Биляна от маркетинга. — Най-после ще си подаря нещо свястно. А не още един шал с елени. — Ти и без това си купуваш всичко, — отбелязаха. — Не всичко. Има неща, за които ти е жал за пари, — усмихна се Биляна. — Ето това е интересно. Димо мълчеше. През главата му минаваха варианти: слушалки, външна батерия, нова мишка. Всичко това можеше да си вземе и без Дядо Коледа, просто на излизане от работа. И всичко това не беше истински подарък, а просто пореден офис аксесоар. — А ти, какво ще си подариш? — попита го Жоро към асансьора. — Не знам, — призна Димо. — Бах ти. Аз бих си взел PlayStation, ама бюджетът не позволява, — изсмя се Жоро. — Ще си взема крафт бира и ще си пиша “от Дядо Коледа”. А аз? — мислеше Димо, връщайки се към бюрото. — Какво бих искал, ако някой ме виждаше? Не като служител, не като длъжник към банката, не като баща, когото все гонят, че кисне в работа, а като… какъв? Като човек? Хвана се, че не може да формулира думата. Вечерта влезе в мола. Навсякъде светеха лампички, звучеше музика. Магазините рекламираха “идеални подаръци”, “комплекти за него”, “подаръци за успели мъже”. На витрините навсякъде се усмихваха мъже с палта и самоуверен вид. На тези хора нямаше умора под очите и кредити за плащане. Влезе в магазин за техника. На стенда — безжични слушалки, бокс “най-продавано”. Консултант обясняваше на момче кое е по-добро. Ето ги слушалките. Практично. Може музика, подкасти. Все едно се грижиш за себе си, — разсъждаваше Димо. Взе кутията, огледа, бюджетът стига — ако не взема топ модела. Но пак, сам си го купувам. Какъв е смисълът? И без това все си купувам неща, които “един мъж на възраст и статут” трябва да има. Телефон, часовник, прилични обувки, нещо що-годе прилично от мола. Това ли е подарък? Остави кутията и излезе. В книжарницата беше по-уютно. Отпред се трупаха мотивационни книги: “Стани по-доброто си аз”, “Планирай щастието”, “Как да успееш във всичко”. По навик разлиства една, познати думи за “зона на комфорт” и “ефективност”, почувства умора. Навътре — рафт с художествена литература. Прекара пръст по гръбчетата, разпозна познати имена. Преди четеше много. В университета за една нощ поглъщаше роман, после със зачервени очи на лекции. После работа, заем, дете — и четенето остана точка “някога трябва”. Може би книга? — помисли той. — Но коя? И ще си направя ли време, или този въображаем непознат ще ми подарява книга, дето все няма кога да отворя? Излезе с празни ръце. В главата му кънтеше рекламен брум. Вкъщи жена му пита: — Мрачен ли си? — Не, нормално, — отговори той събувайки обувките. — На работа ще си правим някаква тайна размяна. Подаръци. — Пак свещички и чаши? — усмихна се тя. — Този път всеки си подарява на себе си. Понеже системата се бъгна. — Това е супер! — сложи му чиния с макарони. — Купи си нещо, за което обикновено ти е жал парите. — Като какво? — Ти по-добре знаеш. Замълча. Синът му разлистваше учебника, уж готвейки се за контролно. — Е? — тя го погледна по-внимателно. — Обикновено искаш нещо. Нов телефон, часовник, раница. Любиш всякакви джаджи. — Всичко това и без това си го купувам, — каза той. — Ако се наложи. — Може би нещо различно от предмет? — предложи тя. — Сертификат? На масаж или за един почивен ден… — За почивен ден не ми трябва сертификат, — прекъсна я. — Искам шеф, който не пише и неделята. Тя се усмихна. — Ето. Поръчай си такъв от Дядо Коледа. — Това не е по бюджета, — пошегува се той. Цяла нощ се въртя. В главата му изскачаха кадри от магазините, реклами, чужди пожелания: “процъфтяване”, “постижения”, “финансов просперитет”. Всичко това важно, но някак външно, като гирлянда, дето я прибираш през януари. Какъв подарък бих искал, ако никой не ме оценява — нито колеги, нито жена, нито дете, нито родители, нито банка? Пак нямаше отговор. Седмица преди фирменото — офисът зажужа двойно. По бюрата се появиха първите пакетчета. Някои ги криеха, други подреждаха на показ. В чата обсъждаха дрескод, меню, конкурси. Мария написа, че ще има водещ, диджей и “специален миг с таен Дядо Коледа”. Димо все още нямаше подарък. — Какво чакаш? — пита го Жоро. — После все кофти неща ще останат. — Мисля още, — каза Димо. — Кво му мислиш? — Жоро сви рамене. — Вземи нещо полезно. Аз взех грил комплект — отдавна исках, ама все не стигаха парите. На обяд слезе в кафето на партера. Опашката — докъм касата, народът обсъжда отчети, деца, задръствания. По екрана над бара — “Поглези се! Комплекти за празника”. Седна прозореца с табла и извади телефона. Пусна онлайн магазин. “Подарък за мъж на 40”. Излязоха светкавично: часовници, портфейли, джаджи, уиски, сертификати за барбершоп. Всичко това е за това, как трябва да изглеждам, — помисли той. — Не за това, как се чувствам. Затвори страницата и отвори личната поща. Имаше от всевъзможни услуги — “Отдавна не сте били при нас”, “Очаква ви отстъпка”, “Започнете нова година с ново аз”. Сред тях просветваше писмо от онлайн платформа — някога се бе абонирал. “Нов поток по фотография. Запишете се до петък.” Фотография. Сети се за стария си DSLR фотоапарат, който беше купил преди десетина години — тогава още без дете и жилищен кредит на хоризонта. Съботите бродил с него из София — заснемал сгради, хора, витрини. После апаратът залежал в шкафа. Първоначално — от липса на време, после — на сили, накрая — защото било несериозно. Банално, — обади се вътрешният глас. — Мъж на 40 си спомня, че някога е снимал. Айде сега ще ставаш артист. Смехория. Отмести таблата. Нещо го сви вътре — като от внезапна неловкост. Не искам да ставам артист. Просто… Мисълта не стигна до край. Телефонът завибрира. Шефът: “Трябват цифрите за Q3, до вечерта”. Димо въздъхна и стана. Вечерта изрови чантата със стария апарат. Камерата — тежка, студена. Включи, но батерията паднала. В дълбокото на бюрото откри зарядно. Жена му го погледна изненадано: — Фотоапарата!? — Просто да видя дали работи, — каза той. Като позареди, излезе на балкона и щракна няколко кадъра. Нищо особено — коли, прозорци, сняг, лампи. Но докато гледаше през визьора, шумът в главата утихна. Не изчезна, но отстъпи. Усети, че диша по-спокойно. Това ли е подаръкът? — помисли той. — Не камерата, а позволението да си отделя време. Час седмично. Или два. Без да се чувствам, че губя време. Мисълта беше проста и плашеща. Вътрешният критик се подигра: Аха, запиши си курс по фотография. Голяма работа! Но друг, по-тих глас каза: А защо не? Все пак харчиш пари за неща, които ще забравиш след година. А това — е нещо, което някога ти е носело радост. Върна се на компютъра и отвори писмото от курса. Модули — композиция, светлина, градски пейзаж, вечерни онлайн занятия по два пъти седмично. Цената се вписваше в лимита на Дядо Коледа, без разширен пакет. Подарък за себе си от непознат, — помисли той. — Непознат, който помни какво обичам, и не ми се подиграва. Натисна “Плати”. Оставаше формалност — да го опакова като подарък от Дядо Коледа. По правилата — трябва нещо физическо за връчване. Не можеше просто да каже: “Платих си курс”. Нужно беше да има нещо за в ръка. Купи обикновена тъмносиня тетрадка и плик. Разпечата потвърждението от курса и го сложи вътре. На първата страница написа: “За снимки, които още не си направил”. Почеркът — неравен, но четлив. След няколко неуспешни опита довърши бележка: “На Димо. Понякога си струва да си припомниш, че не си просто отчети и имейли. Нека имаш малко време да гледаш света без таблички. Дано го използваш. Твоят Дядо Коледа.” Прочете го. Сви го в гърдите. Не защото беше патетично, а защото звучеше хем чуждо, хем крайно нужно. “Коледата” му беше малко по-внимателен, отколкото той сам със себе си. Сложи разпечатката в плика, плика в тетрадката, опакова с проста кафява хартия и червена панделка. Подаръкът изглеждаше скромен. Нямаше нито логотипи, нито лозунги. Корпоративът беше в ресторанта на приземния етаж на бизнес сградата. Маси с бели покривки, гирлянди, диджей с банални хитове. Хората идваха кой с бляскава рокля, кой с офисната си риза, само без бадж. Подаръците бяха събрани на отделна маса. Всеки със стикер с име. Димо сложи своя и огледа купчината. Имаше цветни торбички с магазински лога, кутии с панделки, странни форми във фолио. — Готов ли си за самонамиране? — намигна му Мария, минавайки. — Дотолкова, доколкото е възможно, — отвърна той. В разгара на партито водещият обяви “специалния момент”. Музиката стиши, светлината приглушиха. Кой вече весел, кой се шегуваше край бара. — Приятели, — започна водещият, — тази година нашият Дядо Коледа е наистина таен. Всеки стана собствен си магьосник. Но правим се, че не знаем, нали? През залата премина смях. — Сега един по един ще си вземете подаръка с вашето име и ще го отворите тук, пред всички. Помнете, най-ценното е не какво има вътре, а какво ще откриете за себе си. Още един с празни послания, — си помисли Димо. Когато дойде редът му, усети необяснимо вълнение. Взе пакета си, седна обратно. — Какво имаш? — надникна Жоро. — Дано не са чорапи. Димо разтвори панделката, отвори пакета. Тетрадка и плик, на плика — неговото име. Ръцете му леко трепнаха. — А, определено не е грил сет, — отбеляза Жоро. Димо отвори плика и разтвори листа. Около него други вече се радваха на спа-ваучери, показваха настолни игри. По краищата видя счетоводителката Светла да забърсва очи край книга по йога, а Мария се смееше със служебна чаша “Най-добър служител”. Димо прочете бележката. После пак. Думите му, написани снощи, сега звучаха така, сякаш някой наистина се бе обърнал към него. “Ти не си само отчети и имейли.” Неудобство го парна. Като че някой беше го видял в слаб момент. И едновременно — облекчение, че “някой” не го съди. — Какво пише? — попита Жоро. — Курс, — преглътна Димо. — По фотография. И тетрадка. — Уау, — Жоро подсвирна. — Това май е някой от креативните. А нали не е редно да разбираме кой е? — Не е, — отвърна Димо. — Все тая, — Жоро вече си тестваше грил аксесоарите. — Поне ще правиш снимките от корпоративите. Ще ти влезе в употреба. Димо затвори тетрадката. Водещият шегуваше нещо от сцената, вече се танцуваше. В глъчката вътре му поутихна. Погледна телефона — жена му бе писала “Как сте там?”. Върна: “Добре е. Подаръците са забавни. Подарих си курс” — и после изтри последната фраза, замествайки с “Ще разкажа после”. Прибра се след полунощ. Входът — тих, някъде хлопна врата. В кухнята топла светлина и миризма на мандарини. Жена му — с книга, синът вече спи. — Какво ти подариха? — попита тя. Сложи тетрадката и плика на масата. — Само това ли? — Вътре има още нещо, — отвори плика. Тя прочете бележката и го погледна: — Сам си го написа? — Да, — призна. — И платих за курса. Фотография. Кимна, нито се усмихна, нито се подигра. — Готин подарък. Обичаше това. — Отдавна беше. — Отдавна не означава, че е минало. Сви рамене, но вътре нещо се размести, като мебели, които най-сетне се осмеляваш да преместиш. — Ще видим, — каза той. На първи януари се събуди без аларма. Навън — сива утрин, дворът със спрени коли, тук-таме — неразтопен сняг. Главата тежка, но не трещи. Жена и син още снощи заминаха при тъщата, ще ги догони утре. В апартамента — непривично тихо. Сложи си кафе, седна и отвори тетрадката. На първа страница още се четеше “За снимките, които още не си направил”. Пусна лаптопа, намери достъпа до курса. Първото занятие е след седмица, но имаше въвеждащ модул. Пусна. Гласът на преподавателя говореше не за “развитие” и “ефективност”, а за това колко е важно да видиш светлината и сенките. Улови се, че не проверява работната поща. Телефонът беше в другата стая и не искаше да го пипа. След първото видео извади камерата и излезе навън. Хладно, но не студено. Съседи изхвърляха отпадъците от празника, някой разхождаше куче. На детската площадка лежеше празна пиратка. Вдигна апарата и погледна през визьора. В кадъра влязоха клони, кабели, балкони. Нищо особено. Но като натисна копчето, му се стори, че прави нещо малко и важно. Не за отчет, не за KPI, не за презентация. Само за себе си. Щракна още няколко кадъра, прибра се, прехвърли ги на компа. Някои очевадно не ставаха, други — скучни. Но имаше една снимка — отражение на отсрещен блок върху стъклото на кола — която го заинтригува. Увеличи, вглеждайки се в детайлите. В отражението разпозна смътно силуета си с камера. Подарък от непознат, — помисли. — Който съм самият аз. И май е напълно ОК. Затвори снимката и допи кафе. Навън го чакаше работния ден, отворените задачи, имейли, колове. И курсът, който скоро започваше. И един час в графика, който ще се опита да запази за себе си. Взе тетрадката, отвори празна страница и написа дата. После просто: “Двор, сутрин, отражение”. Скромно, но истинско. Остави химикала и разбра, че за пръв път от много време гледа към бъдещето не единствено през графика на плащанията и отчетите. Там, в бъдещето, имаше малко местенце, където можеше просто да гледа и да решава какво иска. Малко беше. Но стигаше, за да се диша по-леко. Сипа си още кафе и отвори календара с програмата на курса. Долу имаше поле за бележки. Написа: “Да не отлагам заради работа”. Подсмихна се, разбирайки, че животът все ще промени нещо. Но вече имаше поне правото да опита. И това също беше подарък.