— Как ми липсваш, — прошепна Божана, дръпвайки се от звука на собствения си глас в мълчанието на стаята.
Палците й се задържаха над стария фотоалбум. На избледнялата снимка Асен се усмихваше, вдигайки на раменете си малкия Андре.
Божана нежно провери изображението с върховете на пръстите. Девет години са минали, но болката е остава остра като нож.
Навън бушуваше снежна вятърна буря, хвърляйки кристали върху прозореца. Тя се изправи и се приближи до прозореца, където стоеше чиния с горяща свещ – годишнина. В такива нощи липсата му тежи още повече.
— Справям се, чувам ли? — каза тя към празнотата. — Андре почти е по-висок от теб. А Лъки… той е толкова подобен на теб.
В ъгъла потрискаваше камината. Божана се уви в старо одеяло и се спусна в креслото. Дървената къща се клати под поривите на вятъра.
Тя не забеляза как задрямва. Може би минути или часове, но три силни удари вратата разтърсаха тишината.
Божана се изтръпна, събудена мигновено. Сърцето й биеше като лудо. Кой можеше да дойде в такава метел? Най-близките съседи са на километър разстояние.
Ударът се повтори – три ясни тупка, като някой настояваше.
Божана се придвижи по коридора, нащръх стените в тъмното. Очите й се спряха върху кухненски нож, лежащ върху масичката. Хванала го, стиска плътно дръжката.
— Кой е там? — гласът й дребна.
Тишина. После отново – три удари, по-настойчиви.
Божана притисна ножа до бедрото и с другата ръка завъртя ключалката. Студеният въздух нахлу в стаята, заедно със завихрена снежна вълна, а на прага…
— Божо, това съм аз. Върнах се.
Асен. Нейният Асен. Този, който изчезна преди девет години. Пухкава брада, уморени очи, позната усмивка.
Ножът се изплъзна от изтръпналите пръсти. Божана се опря за прага, едва задържайки се.
— Не… — задъхваше се тя. — Ти вече не си.
— Тук съм, — той направи крачка напред и я прегърна.
Топлина, истинска, мирисеща на студ и пръст. Божана се захвана за якето му, притисна лицето си до рамо, и сълзите излязоха като река. Краката й предаде, и двамата паднаха на пода в коридора.
— Как? — успя да измисли тя.
— Знам, че не разбирате, — Асен галеше косата й. — Ще обясня всичко. Първо затворете вратата – студено е.
Той й помогна да се изправи. Не пускаше ръка от нея, като се страхуваше да не изчезне отново.
— Момчетата? — попита той, оглеждайки се.
— Спят, — отговори Божана, без да отведе поглед от лицето му. — Пораснаха.
— Знам, — усмихна се леко тъжно.
— Как е възможно? — докосна бузата му с треперещи пръсти. — Ти… ти вече не… бях там.
— Хайде, — той взе ръката й. — Трябва да поговорим. Нямаме много време.
Влязоха в стаята. Божана запали още една керосинова лампа. Асен седна на ръба на масата, оглеждайки всеки ъгъл, сякаш се опитваше да запомни всичко.
— Ти пазиш къщата с грижа, — каза той топло.
— За какво говориш? — умоля се Божана. — Къде беше? Защо сега?
Асен вдиша дълбоко и я погледна в очите.
— Ще разкажа всичко. Седни, моля.
Божана подхвърли няколко парчета дърва в камината. Пламъкът се разпали ярко, разпръсквайки оранжево‑жълто светлина и странни сенки.
Тя се задържа миг, после отиде към стария буфет и извади чашка – тъмносиня, с отрязан ръб. Девет години тази чашка стоеше непокътната, сякаш чакаше собственика.
— Не очаквах да я запазиш, — изненада се Асен, докато взе чашата с горещ чай.
Божана я погледна жадно, страхувайки се да пропусне детайл. Очите й скочиха по познатите белези: бръчка между веждите, белег по брадичката от детството. Ръката й се протегна към него – пръстите докоснаха китката, раменете, брада, сякаш проверяваха дали не е илюзия.
— Истински си, — прошепна тя със сухи устни. И едва след това поднесе шепнало: — Разкажи… къде беше цялото време?
Асен мълчеше, гледайки огъня, преди да започне.
— След като… заминах, не стигнах там, където обикновено отиват, — каза той. — Заблудих се, не достигнах целта.
Той глътна чай и продължи:
— Първо беше нещо като тъмно, гъсто пространство. Как мъгла, но плътна, почти осезаема. Бродих там дълго, без да знам дали съм жив или вече не съм.
Божана слушаше, задържайки дъха. Тя стискаше ръката му толкова силно, че пръстите й започнаха да мързела.
— После се озовах в място, наричано Лимбо. Това е… — той се запъна, подбирайки думи. — Като безкрайна гара, където никой не знае къде тръгват влаковете. Няма тела – само усещания.
Асен постави чашата и гледаше правото в очите й.
— Не можеш да си представиш колко са там като мен. Изгубени. Търсещи нещо да поправят или върнат. Никой не знае как.
— А ти? — попита Божана. — Какво искаше?
— Да ви видя отново, — отговори просто. — През всичките тези години само си спомнях вашите смехове, ароматите на косата на Лъки, ръцете на Андре, когато за пръв път взе чук.
Той замълча. Навън продължаваше да вее вятърът, но за Божана светът се стесни до тази стая.
— Виждам как дървото падна върху теб, — каза тя внезапно. — Получих обаждане за работа, хвърлих се навън, през цялото село, в училищната униформа.
Лицето й се изкриви от болка.
— Не можеш да разбереш колко страдах след това. Чудех се защо точно ти, защо ни остави, когато беше най-тежко.
Тя отиде до комода, отвори горния чекмедже и извади износена бележка.
— Виждаш ли? Това е касовата бележка от ломбард. Продавах сребърен медальон, за да осигуря храна за момчетата. Андре се разболя, а пари нямаше за лечение.
Асен се изправи и я прегърна отзад. Тя почувства топлината му и затреперя.
— Божо, прости ми за всичко.
— За какво? — се обръща тя. — За това, че не си повече? За това, че ни остави?
— За това, че остана сама, — той я притисна по-близо. — За това, че трябваше да бъдеш силна за нас и да правиш вид, че всичко е наред, докато вътре е празно.
Божана заплака тихо, без кихане. Сълзите течеха по лицето й.
— Всяка годишнина поставях пай на прозореца, както ме учеше баба. И цяла нощ чаках нещо… не знам какво.
Те стояха мълчаливо дълго. После Божана вдигна глава и попита:
— Ще останеш ли с нас?
Той не отговори, само я прегърна по-силно.
— Сашо? — прошепна тя.
— Не знам, — най-накрая каза той. — Не знам правилата. Просто… се озовах тук.
Божана усети умора, краката й предадоха, а Асен я подкрепи и я отведе до креслото. Тя се притисна към рамо, вдишвайки познатия аромат на дърво и сняг.
— Не тръгвай, докато заспя, — помоли тя, затваряйки очите.
— Не ще тръгна, — обеща той, галейки косите й.
В полудреме чуваше шепота му:
— И аз не знаех как да бъда без теб…
Божана се събуди от първите слънчеви лъчи, пробиващи завесите. Седеше все още в креслото, увита в одеяло. Асен беше пред нея, поглеждайки с нежност, каквато беше преди.
— Добро утро, — усмихна се той меко. — Спа само два часа.
Тя се изправи, стряха се от сънливостта. Сутринта означаваше, че не е сън. Той наистина се бе върнал.
— Момчетата ще се събудят скоро, — рече тя, вълнението й се издигна. — Не ще повярват очите си. Ти нямаш представа колко са им липсвали. Особено Андре.
Той взе ръката й.
— Божо, — започна тихо, — трябва да ти кажа нещо.
Нейният свят се спря.
— Не мога да остана.
— Какво? — изрече тя, изтегляйки ръка. — Защо? Ти си тук! Чувам те, виждам те!
Той я грабна за рамо, опитвайки се да задържи истината.
— Това е… разрешение, — промълви той бавно. — Едно нощно пътуване. Не знам как работи.
С всеки нов слънчев лъч, пронизващ завесите, той се разпадаше. Зората го отнасяше обратно, там, откъдето не се връщат.
— Не, не, не! — викна Божа, но гласът й се задуши, когато погледна към детските стаи. — Само сега, когато те намерих. Не сега!
Асен я прегърна плътно.
— Слушай ме. Дойдох, за да знаеш – винаги съм бил до теб, всяка минута.
Когато плачеше нощем в възглавницата, за да не чуят момчетата. Когато Лъки се разболя от пневмония и ти не спеше три нощи. Когато Андре се биеше в училище, защитавайки честта ви.
Божана го удари с юмруци в гърдите.
— Ако беше до нас, защо не помогна? Защо само гледаше?
— Не можех, — гласът му се разтрепери. — Бях като сянка, наблюдател.
От коридора прозвуча сънлив глас:
— Мамо? С кого говориш?
В прага стоеше Лъки – косите му късо изкосени от сън, пижамата висяше като вешка.
— Татко? — прошепна той.
Божана се обърна към сина, сълзите й се стичаха по лицето.
— Да, Лъки! Татко се завърна! — каза тя, но спря, забелязвайки странния израз на лицето му.
— Мамо, с кого говориш? — Лъки направи крачка напред, погледът му пробягаше през Асен, сякаш той беше невидим. — Още не спа цяла нощ?
Асен започна да избледнява, очертанията му се размиваха.
— Той не те вижда, — прошепна тя.
— Не трябва да го виждат, — тихо отговори Асен. — Само ти. Това е моят подарък за теб.
— Лъки, бягай и събуди Андре, — се опита Божа спокойно. — По-бързо, моля!
Момчето се колеба, после се обърна и побърза към братовата стая.
— Асен, остани, — молеше тя. — Само за ден, за час. Нека те видят!
Той клати глава. Тялото му се превръщаше в полупрозрачен силует, като сутрешна м
