В детския дом му не беше приятно, затова, когато дойде леля Зоя сестра на таткото и обяви, че ще го вземе при себе си, Димитър се усмихна. Тя беше малко позната дошла само три пъти, винаги се оплакваше, че брат й е замине далеч, но при всеки визит донесе куп подаръци, чете му приказки, играе настолни игри и се опитваше да му нарисува Мики макар че Димитър никога не успя да направи мускулите на ушите. От всичко това се разбираше, че тя го обича, затова момчето остана изненадано, когато отслужващата от социалната служба заяви, че никой роднина не може да го приеме. Полугодишно той прекара в детския дом, всеки ден мечтаейки: Скоро ще дойде леля Зоя и ще ме вземе. И дойде.
Майка му нямаше. Когато беше късметлия, татко разказваше, че тя замина далечедалече. Димитър сега разбираше, че тези думи означават умря. Таткото му загина в катастрофа. Беше скръбно вечер, когато той отишъл до магазина за мляко последното, което имаше за закуска, бяха шоколадови топчета с мляко. Пътят беше мокър и мразовит, а колата се луташе с бързината си. Таткото падна, а Димитър изчака до прозореца, с мокри бузи притиснат към студения стъклен лист, гледайки вечерната мъгла, чакайки кога ще се появи. Часовникът вече беше изтекъл, но вратата се отвори и влезе не татко, а леля Любо съседка, която се смее над неуместните му вицове. На бузите й имаше черни следи, а очите червени като огън. Тя му каза, че Димитър ще прекара нощта при нея, защото таткото трябва спешно да отиде на работа. Той знаеше, че таткото било пианист и не би работил нощем, но леля Любо просто не можеше да му каже истината че таткото вече не е сред живите.
Това лъжа бе тежко удар. На следващия ден чужда жена от социална служба взела Димитъра, а леля Зоя се извиняваше: Не можах да дойда порано, не се ядосвай. Момчето само разведе рамене какво да се ядоса? Полугодишните разкази му научиха, че дори найблизките могат да бъдат полоши от враговете. Само фактът, че го взеха, бе достатъчно добро.
Тръгвайки с чичо Васил мъдрият, къс, със сина, който работеше шофьор в спешна помощ от влаковата гара, Димитър се почувства необичайно. Нито едно ръце му не бяха гладка, както у таткото му, но лявата ръка на чичо Васил бе твърда и груба, а прегръдката странна за едно момче, което досега не бе получавало ръка от възрастен. Първите дни чичо Васил, като громогласен комар, се опитваше да го наведе на лов, на хокей, а Димитър, макар да се чувстваш неудобно, отговаряше не никога не е харесвал спорт и не искаше да убива живи създания, дори риби. Лелята му, обаче, настояваше чичо Васил да остави момчето на мира и продължи да му чете книги, а той наричаше книгите женаки и настояваше, че истински мъж трябва да играе футбол или хокей.
С леля Зоя Димитър се чувстваше добре. Нямаше майка, и понякога му беше завистно към другите деца, но с татко никога не му беше тъжно. Лелята беше също толкова весела, колкото и таткото обичаше музика, книги и шеги. Тя работеше от вкъщи, а заедно ходеха в парка, в магазина и приготвяха вечеря за чичо Васил, който след дълъг дежурен във спешната помощ се прибираше уморен и гладен.
Един ден в магазина ги пресече висока жена с кестеняви коси:
Зойка, колко време не се виждаме! А това е твоят малък? Мислех, че нямаш деца
Димитър се замръзна, но жената го прегърна и прошепна:
Мой, който още.
Топлина като чай с малинов джем прелети в сърцето му.
Есенното училище му се стори привлекателно учението беше интересно, макар четенето да бе скучно за мнозина. Само той и Наталия (момиче, което носеше име, което почти никой друг в България не използва) четяха добре, а учителката им даваше двойни книги, за да не сядат без работа. Тяхното приятелство растеше, докато другите ги наричаха булка и годеник. С настъпването на зимата те станаха неразделни, а чичо Васил ги прозви нашата булка.
Подготовката за Нова година обаче ги разцепи. Причина бе Рита Иванова момиче, което взе на парти, но където носеше мръсни дрехи и постоянно късаше носа. Чичо Васил сподели, че бащата й е в реанимацията, защото самият той го беше превозвал със спешната помощ. Димитър, който знаеше как е да загубиш татко, се предложи да танцува със Рита, защото в класа имаше едно място повече за момичетата. Наталия, обиждана, се отдръпна. След това Димитър стана герой в училище, след като чичо Васил разказа за две спасени колеги от армията. Всички искаха приятелството му, но Наталия продължи да му подиграва, докато чичо Васил го зарадва с гитара за рождения му ден въпреки че мечтаеше да бъде пианист, както таткото.
Лятото донесе ваканция. Чичо Васил взе семейството в село къща в Родопите. Там отново опита да изкуша Димитъра с риболов, но той отказа, докато чучурката попита дали не иска да бъде син. Тогава вътре отново се запали топлина, но и срам ако стане син на чичо Васил, таткото му от небето ще се ядоса. Сутринта се изправиха пред изгрева, грабнаха въдици и отидоха към реката. Димитър се разтъпа по пътя, а когато стигнаха до брега, само веднъж клюна, но не успя да извади рибата. Чичо Васил се разочарова, а Димитър се опита да се представи заинтересуван найскучният сутрешен риболов в живота му. На следващия ден чичо Вазил се върна с пълен кофа и се ядоса: Нюня! и се оттегли.
Лятото мина, но и Димитър, и Наталия продължиха да се игнорират. Чичо Васил настоя да отиде сам в къщи, а леля Зоя се оправдаваше, че той е твърде малък. Сблъсъкът им бе бурен той искаше да отгледа мъж, а тя да отгледа дете. В къщата никой не говореше открито за смъртта на таткото, но всичко беше ясно.
Един ден в магазина се появи позната жена, която преди в социалната служба разпита за приемния дете. Тя запита: Това е приетото дете на Зоя Фролова, нали?, а след това съобщи, че Димитър е син на Сашко, който е изчезнал. Димитър се изпъна от гняв, но леля Зоя, разтърсена, му прошепна: Моят, който ли.
През есента Димитър започна да се държи грубо към чичо Васил. Когато той му нареди да изведе боклука, момчето избухна:
Ти също изведи!
Чичо Васил викна: Не хапи!, а Димитър разигра: Рождай си свои деца! Слепна в белото тениско облекло и откраднато кръв изтече от ръкава на тениската. Лелята бързо се приближи, но вместо да го утеши, каза холодно:
Иди си, подавам развод. Не искам приемни деца, не искам твоето внуково. Какво, не мога да имам собствени?
Чичо Васил напусна безмълвен, а Димитър остана сам пред заключената врата, усещайки, че времето се разтегля като безкрайна нощ в детския дом.
Две седмици минаха като вечност. Димитър чакаше да се върне лелята, но тя бе с мрачна визия, без усмивка, без цветове в гласа. Той се опитваше да се скрие в училище, да не вижда тъженото лице, което му напомняше, че всичко е негова вина. Със спомените за чичо Васил, за шумните разговори и за вечерните телевизионни предавания, Димитър викаше:
Всички ще се справим двамата.
Тогава в града се завърна летото слънцето блестеше, небето беше кристално синьо, а листата се завръщаха в злато. Димитър реши да спъне училището, да се скрие след като лелята излезе, да поиска от учителката да го изпрати вкъщи с болен стомах, и сам да се разходи из града. Той се озова в различни дворове, качеше се на люлки, играл с деца от детска градина, но бързо се умори. На нова площадка намери кутия, оформена като плетена кошара, и се разтърси в нея. Около него бяха малки деца, а жена с книга седеше на пейка и той се опита да отгатне кой е нейният малък. Изведнъж момиче в розово рокля се приближи и вика:
Тук не можеш да се люлееш, чужденче!
Димитър подръска:
Къде искаш, там ще се люлея!
Тя го тласка, после го следваше до люлка, после до хълм, а след това отворила раницата му и се разчупи в нея. Той закрещя:
Спри!, но не успя да спре. Падането от скалата беше безшумно, а след това чу звук като счупен клон. Жена от пейката се втурна към него, момичето викна. Димитър вдигна очи към възрастно лице и усети как кракът му се изгаря като хиляда надраскани рани с йод.
Не се движи!, каза жената, държейки го за рамо. Ще се обадя за спешна помощ. Къде е майка ти? Има ли телефон? Децата се сгъсти около него, а Димитър, със захлас, изкрещя:
Позвънете поскоро таткото Той работи в спешната помощ
Чичо Васил се появи в миг, побърз от амбулансата. Той разтласка събраните около него деца, погледна към крака, в който Димитър не можеше да се движи, и каза:
Малки ми Тъжен ли си? Търпей, ще дойда.
Жената, която го държеше, промълви:
Ти ли си баща? О, какво страшно! Спешната помощ вече е на път.
Болката го преглъща, но той успява да изкаже с дребен глас:
Нормално.
След операцията, в болничната стая с двама други момчета, лелята седеше до него, мъркайки със сачета, а чичо Васил стоеше в прага и попита:
Искаш ли нещо? Книга, сладкиши? Аз съм в това нов, но ако кажеш, ще купя.
Димитър погледна към лелята, после към гипсовата си крака и тихо прошепна:
Искам да се върнеш у дома.
Лелята събра сълзите, чичо Васил се наведе, прегърна я и каза:
Няма проблем, малко е, ще се оправиш, ще се върнем за риболов.
Той го похвали с ръка и Димитър затвори очи, скрити от сълзите, решен да се завърне при чичо Васил, когато кракът му се излекува. Това бе нова надежда, дори и риболовът да изглежда скучен.
