12 август 2025 г., ден в дневника
Не се срамувам! Горд съм, че съм от село!
Отдавна наблюдавам как градските хора, родени в София, Пловдив или Варна, с пренебрежение говорят за онези, които израстват в село. За тях животът извън асфалтираните улици е нещо недостойно и ако селянин дойде да работи в града, той „заплашва“ нечие „законно“ място.
Но знаете какво? Не се срамувам, че съм селянин. Напротив – това е моята гордост.
Не искам да се чувствам виновен, че си изкарвам прехраната в града. Всяко човешко същество има право на труд, развитие и да живее както си пожелае.
Ако ми се наложи да напусна малкото си родно място, за да намеря работа, това не ме прави по‑лош от онези, които растат сред стъкло и бетон.
Селото ме научи какво е истински човек
Родих се в обикновено семейство в малко село в Долината на река Струма, сред поляни, орехови гори и аромат на прясно скосена трева и дървени печки.
От ранна възраст познавам труда. Виждах как майка ми Мария става в полунощ, за да подготви закуска, как баща ми Иван поправя оградата след дъжд, как сестра ми Божена помага в кухнята, за да се събере цялото семейство за вечеря.
Научих се да уважавам труда, защото в селото никой не очаква друг да свърши работата му. Научих се на благодарност, като знаех колко скъпо се печели хлябът на масата. Научих се да уважавам природата – животът зависи от нейното благоволение.
Не искам този опит да го заменя с бетонни стени, суетата, постоянните задръствания и замърсения въздух.
Често ме питат:
— Ако толкова обичаш селото, защо работиш в града?
Помислете защо хиляди хора, израснали в села като нашето, се налага да се преместят в града. Не защото им харесва, а защото системата така е устроена. Работните места в селата намаляват, а семействата трябва да се хранят.
Това не означава, че сме „излишни“ или по‑лоши от онези, родени в многоквартирни блокове.
Не искам да живея в града, но трябва да работя
Честно казано, не разбирам защо хората толкова възхваляват градския живот.
Шум, мръсотия, къщи, където съседите чуват всеки ваш ход. Автомобили, стоящи в задръствания часове наред. Хора, които живеят една до друга, но не се поздравяват.
Това наричате комфорт?
Аз живея в свой дом – двуетажна къща с голям двор, собствено градинарско парче, ябълково дърво, баня и къпа. Там мога да вдишам пълен въздух, да изляза сутрин и вместо сиви стени да видя безкрайното синьо небе.
Да, трябва да се качвам в града за работа. Да, е неудобно. Когато колата се повреди, губя деня. Автобусът минава веднъж на час – ако не успея, закъснявам.
Готов съм да приемам това, защото свободата и простора на селото ми струват повече от бетонните кутии на големия град.
Не обиждайте селяни, защото „село“ не е обида
Понякога в града ме наричат „селянин“ с подигравка. Смехотворно.
Градските смятат, че техният начин на живот е образец за успех, но все повече от тях се стремят да се преместят в предградието. Купи къща – и животът е свършил? Но когато селянин пристигне в града, мигновено се превръща в „провинциал“.
Парадокс.
Искате истината? В селата има повече добри, отзивчиви и порядъчни хора, отколкото в градските квартали. Там се помага взаимно, никой не минава покрай страдащия, а истинското приятелство е част от ежедневието.
А в града? Можеш да живееш в едно жилище десет години и да не знаеш кой живее зад стената. Паднеш на улицата – никой не помага. Крещиш – никой не те чува.
Кой тогава е истинският „провинциал“?
Местото, където се раждаш, не определя ума и морала ти. Можеш да израснеш в най‑престижния район на София и да останеш груб, а можеш да се родиш в село и да станеш образован и благороден човек.
Проблемът не е в родното място, а в това, какъв човек станеш.
Така че не казвайте с презрение: „Той е от село“. Селото не е присъда, а моя малка родина, и аз съм горд с нея.
