Скандал в благородното семейство
Това е краят! Лидия Станчева внимателно попи ъгълчетата на очите си със снежнобяло кърпиче и въздъхна с такъв сърцераздирателен стон, че мъжът ѝ Илия Станчев се сепна и изправи стойка.
Лидке, какво стана?! Пак ли капките ти?
Ах, остави ме на мира с твоите капки, Илия! Не разбираш ли?! Това е срам! Срам! Цялото ни семейство е посрамено! Погледни я само! Изобщо не показва разкаяние!
Единствената наследница на рода Станчеви наистина не приличаше на виновно дете. Не си сипеше пепел на главата, не ронеше бисерни сълзи, нито въртеше ръце в отчаяние. Нищо подобно.
Магдалена Станчева ядеше череши. Беше вдигнала дългите си, несъмнено красиви крака върху парапета на верандата по думите на майка ѝ същите като на баба ѝ, известна прима балерина в Софийската опера. Маги взимаше по една череша от голямото китно блюдо, слагаше я в уста, а после с прицел плюеше костилката в розовия храст до оградата. Всичко това бе толкова възмутително, че караше майка ѝ да въздиша всеки път безпомощно.
Магдалено! Стига веднага! Какво си въобразяваш?! Имаме сериозен разговор, а ти… Лидия се разфуча и отиде да си вземе от капките, понеже нервите ѝ не издържаха повече.
Маги, дете, сериозно ли говориш? Илия погледна с надежда към дъщеря си, преди да пристъпи след жена си.
Съвсем сериозно, тате! И, моля те, предай на мама, че всички опити пак да ми урежда годеж са обречени! За Мартин няма да се омъжа да не си прави илюзии.
Ще ѝ разбиеш сърцето!
Не преувеличавай, татко!
Все пак може ли още да помислиш?
Не. Днес му казах. Решихме всичко. Ако не си разбрал повтарям: няма да стане сватба.
Ех, каква беда…
От гостната се чуеха ридания, които накараха Илия да хукне да спасява жена си, а Маги само въздъхна и взе още една череша.
Боже, как ще обясня на всички? Кошмар! Ресторантът е платен, поканите изпратени…
Мамо, аз не съм искала да ги пращаш! с равен тон подчерта Маги. Сама реши сама се оправяй!
Жестоко е това, дъще! Исках най-доброто!
Както винаги и пак не стана. Така е, мамо усмихна се тя. Аз имам свои планове! Колко жалко, нали?
Магдалена! гласът на Лидия затрепери, пак се разрида. Какво си позволяваш?!
Засега нищо особено! Маги вдигна недопитите чаши от чая и ги отнесе без повече дума. Знам вече всичко, което ще кажеш! Мога да измия три чаши без да ги счупя, майка!
Магдалена излезе в кухнята, а Лидия остави кърпичката и си избърса сълзите.
Същата си е като майка ти! сряза страдалката мъжа си. Дори интонацията ѝ е същата! Боже, за какво ми е това наказание?
Свекървата славната Райна Йорданова Лидия никога не бе понасяла истински. Омъжи се вече зряла жена, с мисъл, че житейският ѝ опит и ум ѝ дават право на уважение. Само че Райна йорданова никога не се съобрази с очакванията на Лидия. Реши, че няма да си мени нрава, дори да има нов член в дома.
Лидке, мила, какъв е този аромат? шепнеше Райна на снахата си и дискретно си стискаше носа, щом Лидия влизаше.
Новият ми парфюм! надигаше вежди Лидия. Не ви ли харесва?
Не е лош, но защо толкова много флакон? Една капка е достатъчна, скъпа!
Лидия, криво-право пристрастена към ароматите, се цупеше, мълчеше и мълвеше на мъжа си:
Какво й сторих? Защо така ме закача?
Мила моя, майка е такава с всички. Не ти е враг!
Да сменя стила си, иначе за себе си не отговарям! И не ме наричай мила! прогърмя Лидия. Не го понасям!
Но Райна не възнамеряваше да се промени. Острият й език често изкарваше снахата извън кожата, предизвикваше караници, дори отчуждение между Илия и майка му… докато на едно театрално събитие Лидия не чу мнение, което първом я подразни, но после се оказа комплимент:
Лидке, станала си истинска дама! Това е от близостта с Райна Йорданова! Не жена институция! Какъв усет! Какъв вкус! А ти, огледало! Прекрасно е!
Да бъде сравнена със свекърва си не ѝ хареса, но комплиментът стопи ината ѝ. Лидия винаги бе умна, разбираше кога греши, дори да се ядоса на някого.
Поддържаше деликатна дистанция с Райна, винаги беше учтива. А когато се роди Маги, забрави всичките си стари наранявания. Райна обожаваше внучката си, прекарваше колко време, колкото и се позволеше.
В семейството надделяха спокойствие и мир. Всички, освен Лидия, се занимаваха с изкуство, а тя беше зъболекарка. Маги растеше в грижа и внимание глезена от баба и татко, майка ѝ бе строга, но мечтаеше дъщеря ѝ да живее по-добре, отколкото самата тя бе могла.
За миналото си Лидия не говореше с никого, дори с мъжа си. Той знаеше основното, но не питаше за подробности. Илия беше достатъчно умен, за да разбере ако жена му не иска да помни, не трябва да настоява. Лидия му бе благодарна за това мълчаливо разбирателство и насочи всичките си сили към настоящето.
Със собствената си майка Лидия не бе в контакт. Причините бяха дълбоки и далечни. Но споменът за онова лято ѝ тежеше цял живот в малък медальон, който никога не сваляше, стоеше снимка на едно къдрокосо момченце. Никога не го отваряше… Помнеше всичко: синът ѝ, Павкато, бе само на две, когато бабата майката на Лидия го остави за кратко, за да изтича за мляко през жегата. Отворени прозорци, креватчето до тях така да спи детето на прохлада…
Загубата на детето почти я унищожи. Не можеше да яде, да спи, да мисли. Винеше себе си, че не взе академична почивка, а продължи да учи. В деня, когато го изгуби, се прибра от изпит и с разрив разбра, че животът ѝ е свършил.
С мъжа си научен работник в командировка, който дори не успя да се сбогува със сина им, се разведоха много бързо. Бракът и без това не беше силен и детето не можа да го спаси. Раздялата бе въпрос само на време.
След като бе взела всички документи, Лидия напусна завинаги родния си град. Още от тогава се чувстваше като столетница. Мислеше, че всички болки, отредени на човека, вече е преживяла. Вътре в нея всичко бе изпепелено…
Така й се струваше…
Но после се появи Илия.
Дойде при нея на зъболекар, с подпухнала буза.
От кога ви боли?
Вече седмица.
Е, не сте дете, да търпите толкова! изсумтя Лидия.
Да, май нищо не разбирам… усмихна се Илия.
Тази усмивка я слиса за пръв път от тогава бъркаше инструментите. Почервеня като мак. Илия затвори очи, за да не я засрами повече.
Работата ѝ за първи път след Павлика, пак стана лека и почти нежна.
Илия повече от година чакаше след всяка смяна да я изпрати. Не си казваха много, но се разбираха без думи. Когато ѝ предложи брак, Лидия сериозно се замисли.
Много ми е хубаво с теб… Но не знам дали мога да те направя щастлив…
Защо се съмняваш?
Не искам повече деца.
Защо?
Ще ти разкажа, но без подробности. После си помисли сам. Ако не ме потърсиш утре, ще разбера. Попитай и майка си май много я обичаш? Посъветвай се с нея.
Но Илия не поиска съвет. Той отдавна бе самостоятелен. Райна, макар да даваше мнения по-късно, никога не настояваше, дори към собствения си син. Единственото изключение беше Лидия, години по-късно. Райна често се шегуваше, че откакто е пенсионирана балерина, станала нетърпима, а снахата ѝ и тя го усещала като в анекдотите.
Илия разказа всичко за Лидия на майка си. Райна пушеше, пръскаше пепел в малка чинийка от тънък порцелан, слушаше и мълчеше после въздъхна и попита:
Обичаш ли я?
Да.
Тогава защо мислиш толкова много? Любовта не е само щастие тя е съкровище, тежко за носене. Но е по-добра от всичко друго! Ако я държиш по правилния начин силата ти ще стигне. Помни го.
Мислиш ли?
Вярвам го.
С този разговор темата приключи. Илия доведе Лидия, Райна я прие с целувка, после буквално я завлече до най-добрата си шивачка. Накрая извади малка дървена кутия, неин наследен скъпоцененик:
Тук са скъпоценностите на рода. Ти си вече наша. Носи това, ако не искаш да ме огорчиш.
Много е, не е за мен…
Тъкмо напротив! Само внимавай тези бижута не са за пазар. Баба ми казваше: само в Пловдив може дамата да ходи на шарения пазар с диаманти търговките ще си умрат от яд!
Лидия се изненада, когато се разсмя след толкова време бе забравила как се прави това.
Райна я учеше Лидия се ядосваше, но в душата си беше благодарна.
Когато Лидия разбра, че е бременна, първо доверието получи Райна, не Илия.
Не видиш ли, Лидке, подозрително бледа си. Всичко наред ли ти е? Райна бе току що пристигнала от екскурзия с поредния си мъж.
Илия го нямаше у дома, а скритите намеци на свекърва ѝ я изкараха да-извън себе си, та Лидия избяга в банята. Когато излезе, Райна вече бе сглобила всичко.
Ще раждаш при Соня. Най-добрата лекарка. Не се плаши!
Не знам… дали ще издържа…
Лидия, ще поговоря ясно не бъди глупавичка. Благодари на Бога, че си жива и можеш! Аз ще следя всичко! Не ме бой се! Докато мога, ще помагам!
Благодаря…
Ще благодариш накрая. Като стана дразнеща старица и ти досаждам тогава ми го припомни.
Магдалена Станчева се роди навреме, здрава и много гласовита. Райна я прие с усмивка на прага на болницата, отмести ъгъла на бебешкото одеялце и възкликна:
Майсторска работа! Браво, Лидке!
Райна си сдържа думата. По-добра помощничка Лидия не можеше да иска. Не й бе чужда къщната работа: метна скъпата си кожа на стола и запретва ръкави переше пелените с домашен сапун, къпеше Маги, целуваше й крачетата и гукаше като всяка българска баба:
Мое съкровище! Да си ми здрава и щастлива!
Караниците бяха забравени.
Лидия най-сетне усети желаното дом, семейство, мир.
Павката си, разбира се, не забрави. Два пъти в годината ходеха с Илия до родния ѝ край, но тя не прекрачваше прага на града и родния дом. Спираха в малък хотел в полето. Лидия броеше минутите до тръгване.
Това трая до десетата годишнина на Маги, когато Лидия получи писмо от майка си.
Само Райна знаеше съдържанието му поискаха й съвет.
Отивай. Да забравиш няма да успееш. Да простиш… може би не. Но тя ти е майка. Спомни си каква беше преди всичко. Говори с онази маминка, която знаеше, когато беше на пет, като Маги. Погледни се, всички грешим и аз, и ти. Няма нужда да се правиш на светица за миг. Този разговор е повече за теб, отколкото за нея. Иначе ще се терзаеш цял живот. Мисли!
На другия ден Лидия взе довиждане от Илия, остави Маги при Райна и замина за родния край.
Срещата с майка й бе кратка. Жената се съвзе за миг, стисна й ръката и прошепна: Прости ми…
След няколко дни Лидия се върна. Райна, подавайки й дъщерята, кимна:
Добре си постъпила.
Изглежда, сега вече трябваше да има покой. Всички заедно, всичко на ред. Ала Лидия не го усещаше. Казаното от Райна се плъзна върху нея като невидима паяжина мислите ѝ бяха в хаос.
Страх… ирационален, необясним и всепоглъщащ. Дори Илия започна да се тревожи:
Много я пазиш, Лидке. Достатъчно голямо момиче е. Има нужда от кръг приятели, свои неща. Мама, татко, баба хубаво е, но само до време…
Не те разбирам, какво искаш?
Искам да спреш да контролираш всеки й ход. Трябва малко повече свобода за нея.
Така ли, Илия?! На теб май не ти пука какво ще стане с детето ни?!
Естествено, че ми пука! Защо говориш така?
Защото го виждам! Не може така, Илия! Тя е момиче! Не знаеш какво може да се случи! Аз няма да издържа още една загуба! Не мога повече!
А защо изобщо да я губим?! избухваше Илия.
Защото е възможно! В една минута всичко може да се случи! Когато стане… да си скубем косите? На кой ще му е по-леко тогава? За това мисли ли си?
Илия само вдигна безпомощно ръце. Жена си обичаше, но тези страхове ѝ рушаха не само нейния живот.
Нямаше идея как да я успокои.
Райна пак помогна.
Дай Маги да ходи на танци.
Защо, мамо? И без това е заета…
Да вървят всичките кружоци по дяволите! Парни танци ѝ трябват!
Така ли е наистина важно?
Много!
Добре, ще я пробвам.
И така Маги започна българските народни танци и срещна Мартин.
Първия път, когато баба му го доведе невисоко, закръглено момче треньорът го сложи с новата в двойка:
Нека опитат. Засега няма голяма полза, но ще видим.
След три години Маги и Мартин спечелиха първата си купа. После вече всички знаеха те са двойка за състезанията и за живота, мислеха всички.
Мартин вече не беше тромавият едър хлапак превърна се във висок, красив младеж, гледаше Маги почти снизходително, а съдиите бяха убедени, че между тях има нещо повече.
Маги се подсмихваше лукаво, нито отричаше, нито потвърждаваше.
Майка ѝ обаче вече бе направила планове.
Разбра за тях след бала.
Вече избрах ще кандидатствам медицина сериозно каза Маги. Разгледах плюсове и минуси, това искам.
Ама, миличка, мислехме си друго Лидия се усмихна и Маги настръхна.
Какво друго? Аз нещо съм казвала ли?
Не, но говорих с Мартин и родителите му.
И?
Имаме три месеца за подготовка. Есенна сватба е приказна! Райна ще помогне за ресторанта, тя има връзки…
Сватба? Маги сви очи. А кой се жени? Мартин ли?
Глупачка! Вие, разбира се! Ще сте чудесна двойка не само на дансинга!
А мен няма ли да питаш, мамо?
Мислех, че всичко е решено, миличка.
Недей да ме наричаш така! отсече Маги.
Грабна чантата си и излетя навън отиде при баба си.
Райна бе кратка:
Какво очакваше? Маги не е кукла. Решила си, че можеш да си играеш с нея, така ли? Аз не те познавам!
Не е твоя работа, това е моето дете! Искам да е щастлива! Мартин я обича!
А тя него? Или мнението й не е от значение?
Аз най-добре знам какво ѝ трябва! Тя не разбира сама!
Е, Маги иска хирургия. Добра мечта, според мен. Какво ти пречи?
Всичко! Ако иска да учи, но първо сватба! И тогава ще съм спокойна!
Това ще те успокои ли? По какъв начин?
Ще има съпруг, закрила, опора! Мартин е чудесно момче! Откакто са двойка, спя нощем спокойно сигурна съм, че той ще пази Маги!
Мога да разбера тревогата ти кимна Райна. Но изобщо не разбирам напъна ти да я заключиш. За нея този брак ще е клетка, дори да е златна… Това не е нейният избор.
Безсмислен спор. Сватбата ще стане.
Така ли, ще видим! Райна се усмихна лукаво. Не познаваш нрава на дъщеря си.
Маги го доказа след оня разговор на верандата събра багажа и окончателно се нанесе при баба си. Това засегна Лидия дълбоко. Обиждаше се, не звънеше, не я посещаваше, дори когато разбра, че Маги е приета в мечтания университет, го научи от Илия.
Лидке, не е ли време да се смилиш? Не е ли по-добре да вечер плачеш от радост със здрава дъщеря в обятията отколкото самотно да прегръщаш възглавница нощем? Вчера бях у тях. Маги питаше за теб, и тя се притеснява.
Разбира се! Ще кажеш, че хич не ѝ пука за мен?
Лида! За първи път Илия повиши глас. Това вече е прекалено! Дъщеря ти е твое продължение! Така я чакаше! Какво се промени толкова, че я отблъскваш? Мислиш, че не виждам как страдаш? Обясни ми защо го правиш?!
И аз не знам! избухна Лидия. Не знам какво да правя! Наруших реда, сега не знам как да върна нещата… Илия, ти си прав без нея не мога да дишам… Боли така, че все е тъмно. Не виждам светлина. Както когато изгубих Павлика…
Лида, стига! Илия я разтърси за раменете. Маги е жива! И те чака! Събирай се!
Къде? Защо?
Кара те при дъщеря ти! И спри да мислиш, че всичко зависи само от теб! Позволи на детето си да живее, не я изолирай като порцеланова роза пазена до безкрай под стъклен похлупак!
Дали заради яростта на мъжа или думите Лидия се реши.
Сдобряването стана. Какво са си казали в стаята двете с Маги, си остана тяхна тайна. Само по заплаканите очи и зачервените бузи Илия разбра, че неговите момичета вече отново са сплотени.
Но съдбата тя пак реши да поиграе на изненади. Когато Маги вече смело вървеше към мечтата си, се случи нещо, което изненада всички, даже Райна.
Магдалено Илийчева, доведоха пациент с остър апандисит!
Идвам… ама и късметът ми! Маги допи бързо кафето и хукна към спешното. Смяната приключваше, но отказ да оперира не!
Ти ли?! показа се от носилката Мартин.
Да, аз! Можеш ли да ми се довериш?
На теб? Абсолютно!
Без съмнения и драми?
Магдалена, ти си голяма щуротия!
Винаги!
След още три години Маги бутна портичката на семейната къща и по пътечката поведе малко момченце.
Хайде, покажи на баба как бягаш! Мамо, лови го!
Малкият Павел изписка от радост и се стрелна към баба си, разперила ръце за прегръдка.
Златен си ми! Колко се радвам, че те виждам!
Мамо, здрасти! Бабата тук ли е?
Ха, да! Лидия прегърна внука и се засмя. Замина за Варна! Нов любовник!
Браво бе, бабо! Кой е той?
Май художник. Или скулптор, или нещо такова. Ще ти разкаже като се върне. А Мартин къде е?
Държи паркира колата.
Прекрасно! Месото е почти готово, татко вади баницата. Мийте ръце и на масата! Аз само ще приспя Павката и ела!
Знам те аз, ще седиш да му пееш приспивни песни!
Лошо ли е това? Лидия се усмихна, като целуна внука.
Напротив, мамо, чудесно е.
