Роднините ми се обидиха, че не ги пуснах да живеят при мен по време на ремонта им
Ама, Таня, нали разбираш, само за един месец, най-много месец и половина. Имаш цяло тристайно жилище, сама си в едната стая, котаракът в другата, а холът просто така, празен! Къде да идем аз, Жоро и Стефчо? Не можем да спим на гарата с чанти, все пак сме ти семейство, а не някакви непознати.
Светлана, моя братовчедка, ми обяснява това, докато лапа голямо парче от домашната ми баница със крем. Трохи летят по покривката, но тя ни най-малко не го забелязва тъй обсебена е от идеята си. Срещу нея седи мъжът й Жоро, заровен в телефона си, поклаща глава в такт с думите й, като механична фигурка. Десетгодишният им син Стефчо тича по коридора с викове, настървено опитвайки се да яхне моя сив ангорски котарак Борко, който вече двайсет минути се опитва да се слее с тапета от страх.
Аз внимателно оставям чашата си с чай върху чинийката, за да не се издаде раздразнението ми от звън на порцелана. Срещата уж невинно следобедно кафе в събота бързо се превръща в опит за окупация на жилищната ми площ.
Светле, чакай опитвам се да говоря спокойно, но твърдо. Нека спазим реда. Вие ще правите основен ремонт на двустайното си. Отлично! Но защо решихте, че точно у мен ще живеете през този период?
А къде другаде? изумено повдига нарисуваните си вежди Светлана. Да наемем? Видя ли колко скъпо е?! Една гарсониера в квартала ни 900 лева! Пари трябва за майсторите, за материали, а аз съм харесала страхотни италиански плочки ще припаднеш като чуеш цената. Парите са ни на ръба. А ти все едно си в сианс, тишина, чистота, никому не пречиш. Жоро по цял ден работи, Стефчо на училище, а аз ще ходя при майсторите. Вечер просто ще ядем, ще спим и готово, няма да ти пречим.
Говори така, сякаш всичко е договорено, а моето участие тук е чиста формалност дайте ни ключовете!
Виждам кухнята си бели шкафове, които бърша всеки втори ден с препарат, маса от стъкло без петънце, тишина, нарушавана само от мъркане на Борко и бръмчене на хладилника. Представям си в пълен ужас как ще изглежда този сианс след седмица с всички тях.
Стефчо енергичен, невъздържан, непознал думата не от своите родители. Жоро фен на футбола, бирата и високите децибели, а на балкона пуши въпреки моята омраза към миризмата на цигари. Светлана винаги права, ще почне да ми мести бурканите в банята и да ми обяснява как се прави правилна яхния.
Светле, не мога да ви пусна казах й право в очите.
В кухнята настана тишина. Жоро спря да скролва във Facebook и ме погледна с празен поглед. Стефчо явно най-накрая заклещи котарака под дивана и ликува шумно.
Как така не можеш? недоумява Светлана, сякаш не вярва на ушите си. Да не би да си взела приятел в тайна?
Никого нямам. Живея сама и ми харесва. Работя вкъщи, нужна ми е тишина и спокойствие. А трима гости макар и роднини вече не е тишина, а цирк. Извинявай, но не.
Светлана остави недоядения парче баница. Лицето й започна да се облива с червени петна.
Таня, сериозно? Не за година молим! Само месец, максимум! Докато изсъхне замазката и разкъртят стените. Роднини сме! Майка ми леля Мария ти винаги е пращала сладко, като беше студентка в София! А сега ти пък така се държиш?
Ето я любимата карта сладко и баници от мама. Очаквах този довод. Да, леля Мария ми е давала бурканче сладко преди двайсет години. Само дето Светлана пропуска как цяло лято прекопавах им градината на село, докато тя лежи под чадъра и чете списания, оправдавайки се с слабо здраве.
Благодаря, Светле, много на леля Мария казах спокойно. Но тези буркани и да превърна апартамента си в общежитие това са две несравними неща. Мога да помогна да намерите брокер, даже бих ви дала заем за първия месец, ако парите са ви малко. Но да живеете у мен не.
Жоро, чуваш ли! обръща се тя към мъжа си, търси подкрепа. Жалко й е! На сестра й! Да заеме? После пак да връщаме! Пари си имаме, просто искахме да спестим да стане ремонтът хубав. А ти да спим в някаква дупка или да плащаме само да си имаш тишината! Страхотно…
Таня, айде де обажда се най-накрая Жоро, този път с неприятен, скърцаш глас. Много сме кротки. Стефчо е златно дете. Щяхме да пазаруваме, да плащаме част от сметките. А ти се запъваш… Щеше да ти е по-приятно, стига си стояла като монахиня.
На мен не ми е скучно, Жоро. А Стефчо точно сега почти скъса опашката на Борко. Чух как шипя.
Светлана стана рязко, удари се в масата.
Ааа, повече ти е важен котаракът, отколкото племенника! Класика на стара мома! Знаеш ли, Таня, изобщо не го очаквах от теб! Мислех, че сме семейство! А ти… Хайде, Жоро. Стефчо! Събирай се, отиваме от тази алчна леля!
Тръгнаха шумно и с показност. Светлана замери чантата, Жоро едва бута обувките си, мърморейки, Стефчо проси още баница. Аз ги наблюдавам мълчаливо неприятно ми е, сърцето ми бие лудо, но знам: ако отстъпя, животът ми ще стане ад поне два месеца. А ремонтите винаги се точат…
Когато вратата се затвори, издишах и отидох да търся Борко. Котаракът се бе скрил под леглото, очите му като два петолевки.
Излез, мъничко, промърморих нежно. Обороната удържахме. Врагът се оттегли.
Но сгреших. Врагът тръгна за подкрепление.
На следващата сутрин неделя в 9 телефонът звъни: Леля Мария.
Стиснах зъби и се приготвих за тежка атака.
Таничке, добро утро, меденият глас на леля Мария вибрира с покровителствена нотка. Как спа? А Светлана цяла нощ не мигна. Вдигна й се кръвното, щяха линейка да викат!
Здравейте, лельо Мария. Какво се случи? преструвам се на нищо неразбрала.
Как какво? Обиди сестра си, Таня. Прогони ги! Отказа им подслон! Дойдоха ти с открито сърце, разчитаха на семейното единство. Искат най-доброто за детето… А ти…
Лельо Мария, не съм гонила никого прекъснах я. Живеят си у тях. Ремонтът дори не е започнал. Не отказах подслон, отказах да живеем заедно. Различни неща са. Моят апартамент не е хотел. Работя вкъщи и ми трябва тишина. Представяте ли си четирима души с един санитарен възел, една кухня? Това не е живот, а комунал.
Ех, много нежна стана! въздиша леля Мария. Ние сме живели пет човека в една стая и пак добре! А ти в три стайки една баронеса си станала, а семейство не искаш да приютяваш. Егоистка! Майка ти и тя така държеше дистанция! Забрави си родата… Бог казва да делим и да помагаме!
Лельо Мария, нека не намесваме Бога и мама. Предложих Светлана помощ с квартира. Варианти колкото щеш. Но те искат безплатно и удобно за моя сметка. Не съм готова да жертвам комфорта и работата си заради италиански плочки. Ако им е скъпо, да правят ремонта поетапно, като живеят в една стая, както маса хора във Варна.
Поетапно значи да гълташ прах! На детето вредно! пищи леля Мария. Как ти се обръща езикът! Нямаш достойнство! Животът е българско колело, Таня. Днес ти ни гониш, утре никой няма да ти даде чаша вода. Останеш сама с котарака, и никой няма да разбере кога си си тръгнала…
Благодаря за предупреждението, лельо Мария. Запомням го. Довиждане.
Затворих и блокирах номера. Ръцете ми трепереха. Приказката с чашата вода и самотната старост класически роднински трик. Сякаш щом нямаш мъж и деца, ставаш национално достояние да ти се качват на главата.
Цял ден не можех да се концентрирам върху работата си, ходех от ъгъл в ъгъл. Бях убедена, че няма да приключи дотук и интуицията ми не излъга.
Мина една седмица. Примирих се, че родата ми е обидена завинаги и просто ще ме игнорира, което мен напълно ме устройва. Но в петък вечер, като се връщах от магазина, пред входа ме чакаше изненада.
Пред блока паркирала Транспортер хамалите товарят кашони. А отсреща командва Светлана.
Замръзнах. На какво разчиташе?
Светле? повиквам я. Какво става?
Сестра ми се обръща, цялата сияе, решителна и тържествена.
О, Таня, здравей! Пренесохме част от багажа. Мебелите на склад, но дрехите, чиниите и играчките на Стефчо ще ги качим. И ние след малко се качваме.
Къде? усещам как торбата с покупки ми тежи все повече.
При теб, къде другаде! Квартирата си дадохме на майсторите сутринта, те вече къртят! Няма къде да спим. Отваряй, домакиня!
Нахалството стигна връх. Светлана ме слага пред свършен факт с хамали, съседи Надява се, че няма да дръзна да ги изгоня публично по българска традиция за хорските уста.
Светле, на чист български ти казах миналата събота: НЕ. Не ви пускам. Качвайте всичко обратно.
Хамалите яки момчета по анцузи спират с кашона и ни гледат с интерес. За тях няма значение, важна е часовата ставка.
Таня, не се глези! шътка тя и се доближава. Парфюмът й ме задавя. Няма къде да идем! Дадохме ключовете! Искаш да ни оставиш на улицата с дете? Няма да се осмелиш!
Ще се осмеля казах ледено. Знаеш ми позицията. Игнорираш я и пробваш на сила. Това е твой риск. Пари за плочки имате тук ще намерите и за хотел за няколко нощи!
Мръсница изпъшка. Просто мръсница!
Може да съм такава, но няма да отворя.
Завъртях я и отидох към входа, бъркайки за чипа си.
Момчета! вика Светлана на хамалите. Не я слушайте, качвайте! Сестра ми е, майтап си правим!
Хамалите се споглеждат. Едрият плюе на асфалта.
Шефке, проблеми не ни трябват. Обръща се към Светлана. Ваште неща ще ги оставим пред входа, както е договорено. Къде да ги върнем ваш си е проблем.
Как така?! кипва тя. Вие трябва да носите вътре!
Доставката е до входа. Адресът този. Не ни пускат вътре. Плащай и си търси квартира.
Докато се кара с тях, аз влизам бързо, захлопвам и тичам към асансьора, ръцете ми треперят толкова, че едва улучвам бутона.
В апартамента се заключих. Чуках с ръце по масата, сърцето ми в гърлото. Погледнах изпод пердето долу хамалите струпват кашоните до пейката, вземат парите (Светлана ги замери с петдесетолевки) и потеглят. Светлана сама сред багажа и разплакан Стефчо, Жоро го нямаше явно щеше да дойде с колата.
За миг ми дожаля. Само за секунда. Чувството на вина кръв, семейство, не може така. Но си спомних думите й: санаториум, мръсница, дадохме ключове… Това е нарочно. Това е психологически натиск.
Телефонът запълзя с обаждания. Светлана, Жоро, леля Мария, дори непознати номера явно на широко мобилизирана роднинска подкрепа.
Изключих звука.
След десет минути звънецът от домофона. Не отварям. Звънят дълго. После на вратите. Някой ги е пуснал вътре.
Тане! Отвори! Проклета да си! Имам дете зъзне! Ще ни оберат! Таня!
Седя в кухнята, държа се за краката, Борко се свива до мен. Страхувам се, но знам ако отворя, няма излизане. Ще разберат, че могат да ме пречупят.
Сега ще извикам 112! Ще кажа, че ти е лошо! Ще разруша вратата!
Светле, махай се казах през вратата. Вече звънях на полицията. Докладвах за хулиганство и опити за нахлуване. Десет минути и ще са тук.
Блъф, но подейства. Светлана утихва. Шум, тежки стъпки по стълбите. Изглежда тръгва да пази кутиите, да не бъдат обрани.
Наистина звъннах на 112, но прекъснах. Не ми се правеше шоу пред целия блок.
Половин час по-късно поглеждам през пердето. Пред блока стар универсал на Жоро. Тикат кашоните в багажника, местата не стигат. Стискат вратата, Стефчо натиснат сред кутиите. Светлана жестикулира кара се явно. После потеглят.
В моето жилище настава тишина. Но не онази, която обичах това е тежка, лепкава тишина след битка.
Наливам си малко вино макар сама почти не пия. Треперя. Правилно ли постъпих? Да не съм чудовище? Егоист, който жали диван за племенника?
Цял уикенд съмнения. Родата на бойкот. В чата ни се излива поток ругатни Иуда, предателка, разглезена Софиянка. Баба Люба от Пловдив пише, че семейството било свято и че Господ ще ме накаже с безплодие (а аз и без това не желая деца). Изтривам се от чата и късам връзката.
В понеделник съм на работа отивам понякога в офиса за срещи. Колежката Ирена ме пита защо съм в такова състояние. Разказвам.
Тане, ти си герой казва Ира и бърка захарта в кафето. Аз нямаше да издържа. Щях да ги пусна… Пък моето седмица беше три месеца! Счупиха телевизора, откраднаха ми синджира, а като ги помолих да си тръгнат вдигнаха тумба срещу мен. Постъпила си мъдро. Иначе щяха да те изядат.
Думите й ме окуражиха. А вечерта неочаквано проверих правотата си.
На входа срещнах баба Митка от петия етаж все осведомена.
Ей, Таня, какво стана, че твоите роднини такъв калабалък вдигнаха петък вечер? пита тя, присвита.
Ами… искаха да живеят у мен, аз отказах признавам.
И правилно! клати глава баба Митка. Знам ги. Онази твоя братовчедка видях веднъж крещи по детето си из двора. А и мъжът й… странен! Да знаеш месец преди това живяха при свекърва. По думите на моя приятелка превърнали й апартамента в кошмар не платили нищо, изяли всичко, а твоят роднина й крещела, че не готви като хората. Свекървата не издържала и извикала полиция, изгони ги. Сега при тебе. Никакъв ремонт просто се натрапват. Дали си я на квартиранти, взимат си рента, а налитат на чужд гръб да живеят наготово…
Загубих дар слово. Така значи няма италиански плочки, няма ремонт, а просто жажда за безплатно настаняване! Лъжат за строителите, за дадени ключове. Искат да се инфилтрират, да живеят за моя сметка!
Всичко си дойде на мястото. Напористост, агресия, нежелание да наемат със собствени средства ясно: паразити, професионално!
Върнах се вкъщи с огромно облекчение. Вината се изпари. Не съм изгонила роднини в беда. Предпазих се от паразити дори и с кръвна връзка!
Вечерта си седях на дивана, пих чай с мента, четях роман. Борко лежеше мъркащ в скута ми. Квартирата чиста, спокойна, цяла. Да, загубих част от роднините. Но, гледайки поведението им, разбрах: това не е загуба това е избавление!
Светлана още два пъти ми писа от фалшиви профили, хвърляше обвинения, но я блокирах. Половин година по-късно чух от познати, че са наели някаква мизерна двустайна на края на града, но вече и там ги гонят.
Аз си взех поука. Подмених бравата може някой да има копие от старите ключове. И разбрах едно не е цялостно изречение. И не дължа обяснение на никого. Най-малко в собствения си дом.
