Захаросахме апартамента
Вие май съвсем изперкахте! Жоро не отстъпи. Превърнахте апартамента, където сме израснали, в бунище. Срам ни е от съседите!
Апартаментът е на четири части, вметна Цвети. Моя част тук си е, също и на Жоро.
Няма да ви оставим да превърнете имуществото ни във ферма за бактерии. Или сега грабвате боклуците и почвате да чистите, или…
Или какво? Иван присви очи. Ще ни гониш? Нямаш това право!
През съда ще ви отпишем, отсече Жоро. И ще ви пратим в стая три на три. Там бързо ще научите що е то хигиена.
Цвети още на стълбището си поднесе ароматизирана кърпичка към носа. Миризмата зад врата номер 48 направо нападаше с тежка, кисела струя нещо средно между спарено, мухлясало и… неясно от каква епоха.
Жоро, нейният брат, стоеше до нея и си нагласяше яката с превзето изражение. Почука звънецът отдавна бе жертва на пласт дебел прах и не работеше.
Мислиш ли, че ще отворят? измърмори Жоро.
Накъде ще бягат, Цвети пое чантата си по-удобно. Съседката отдолу вчера се оплака за трети път. Вика, от нас през въздуховода скакалци се разхождат. На групи.
Вратата се открехна, и в пролуката се показа лицето на майка им. Косата, забравена от гребена от поне две седмици, бе спластена на ледени висулки, а върху зацапания халат се мъдреше огромно мазно петно.
Какво сте се довлекли пак? вместо поздрав изръмжа майката. Пак проверка ли ще правите?
Мам, пусни ни в апартамента, Жоро меко, но решително побутна вратата с рамо. Не за проверка. За разговор.
Влязоха и Цвети едва не се подхлъзна на купчина стари вестници фокусирано в коридора.
Отгоре им лежеше геройски един смачкан чехъл и празна кофичка от айрян.
Шкафчето под огледалото отдавна не се виждаше завито цяло с боклуци: касови бележки, някакви квитанции, изсъхнали корички хляб и пухкав слой прах.
Господи, прошепна Цвети и се огледа ококорено. Мам, татко къде е?
В хола, майката се затътри към кухнята, където мивката напомняше Витоша от чинии. Телевизор гледа. Какво се пуляте, сякаш сте за първи път у дома.
Именно, не ни е първо, каза Жоро и влезе в стаята.
Баща им беше потънал в дълбокото кресло. Наоколо, на пода гнездо от празни кутии от замразена баница, фолиа и планина от люспи семки.
Телевизорът премигваше на фона на прашно стъкло на секцията, където сервизът изглеждаше като археологическа находка, обрасла с паяжини.
Тате, здрасти, Жоро отиде към прозореца и се опита да дръпне пердето.
Не пипай! изрева бащата, без да отлепи поглед от телевизора. Пречи ми светлината. Седете тихо, или си тръгвайте.
Цвети се пристраши да влезе в кухнята и с нежелание надигна единия край на кърпа върху масата. Отдолу се мърдаше нещо дребно и рижаво. Откъсна ръка с отвращение, напирайки ѝ на повръщане.
Мам, вече сте минали всякакви граници! обърна се тя сериозно. Разбирате ли, че така не може да се живее?
Баба Милка от 45-ти каза, че ще пише жалба до РЗИ. Ще ви изхвърлят или ще ви затрупат с глоби!
Я я виж! Тамара размаха ръце, едва не събаряйки лепкавия рафт. Голяма чистница излезе!
Вие с Жорко ни съсипахте живота. Докато тук тичахте и свинствахте, само ви събирах следите.
Помниш ли, Цвете? Или каша по паркета, или пластилин по килима. Тогава си рекох: защо да чистя, като след 1 ден пак кочина? Привикнах си така!
Мам, ние сме на трийсет! извика Цвети. От петнайсет години не живеем тук! В нашите домове е кристално чисто, защото ни е дошло до гуша от вашата мизерия. Днес кой е виновен? Та нас тука няма!
А навикът остана, намеси се баща им от хола. Не им се оправдавай, майко. На нас така ни харесва. На нас ни е… уютно. А съседките ви са зълварици, да си гледат тяхното бунище.
Жоро излезе от стаята, намръщен, и отиде пак в кухнята:
Ясно. С Цвети решихме. Утре ви водим в клиника.
Майката застина с една история, пълна с кафяв налеп, в ръка.
В каква клиника? Здрави сме си!
Не сте, мамо. Здрав човек не спи върху кошче. Записахме ви при геронтолог и психиатър. Може да е депресия, или… как му казваха… синдром на Плюшкин.
Може и начална форма на деменция. Страх ни е за вас! Поне да можеше да се лекува…
Мислите ни за луди? най-накрая бащата стана. Гащите му виснеха, а потникът му беше на маймуна. Родителите си в психиатрия?
В изследване, не лудница, Цвети се приближи. Тате, погледни! Това не е дом, а кочина. Не ви ли е гнус самите вас?
Нас си ни устройва, отсече майката. Ако не спрете, ще се влачим при докторите ви само и само да млъкнете!
И така решиха.
***
Цяла седмица след това Цвети и Жоро мъкнаха родителите си при светилата на Пловдив.
Дано е някакъв стадий на депресия, шепнеше Жоро в коридора. Поне да е лечимо психотерапия, антидепресанти…
Или недостиг на витамини кимаше Цвети. Как иначе ще понеса това, ако просто са си мизерници?
Заедно влязоха при психиатъра. Лекарката суха дама, прехвърли резултатите, МРТ, тестове. Майката и бащата каменни.
Има ли нещо, докторе? проплака Цвети.
Докторката свали очилата с достолепие на класна в четвърти клас.
Вижте, изследвахме всичко. Мозъчно кръвоснабдяване ОК, деменция няма, щитовидна жлеза в норма. Депресия не засичам.
Вашите родители са ориентирани, паметта им е чудесна, логиката желязна за годините.
Тоест? попита Жоро намръщено.
Докторът въздъхна.
Тоест, нямате никаква медицинска причина. Нито психиатрия, нито неврология. Те избраха просто да не им пука. Това не е заболяване, а особен стил на битуване. На някои им е така удобно и търпят всичко въпрос на възпитание и навик.
В стаята тишина като след две поредни банкетни нощи. Майка им светна с победна гримаса.
Чухте ли? бодна пръст към децата. Здрави сме! А вие ни вземахте за недъгави!
Цвети едва не се разрева. Та тя се беше надявала да е болест…
***
Върнаха ги у дома. За една седмица без надзор боклукът бе станал още повече по масата картофени обелки, около които се гонеха хлебарки.
Свършиха ли изследванията? бащата се гмурна в своето кресло-гнездо. Оставете ни на мира вече.
Не, тате, изръмжа Жоро. Опитахме да помогнем, защото можеше да сте болни. Ама като сте просто прасета по природа, ще чуем друга песен.
Що за тон с баща си?! скочи майката. Избит си, ей!
Или чистите, или отивам в съда. Вас ви изкарват, ние чистим и заключваме апартамента.
Изведнъж избухна вик.
Неблагодарници! За вас съм се скапвала, а сега аз да мета? Не ви е срам!
Не лъжи, мамо! пристъпи Цвети. Бяхме нормални деца! Ти винаги си бягала от чистенето! Все си търсеше оправдания веднъж ние, после работата, сега старостта. Не ти пука нито за нас, нито за себе си, нито за вкъщи. Явно обичаш тая воня!
Точно така! майката удари по масата и облаче прах се вдигна като на студентски купон. А какво ще направите? Ще стоите на стража с парцала? Няма да стоите! Ще покрещите и пак ще си тръгнете. А аз ще си живея, както искам!
Грабна коричка хляб и гордо отхапа.
Бегайте! Не ви искам! Само лекари, ама ги докарайте за вас си!
Жоро погледна Цвети. Погледът му бе пълен с тага и отчаяние направо й се дорева.
Хайде, Цвете, тихо каза той. Тук вече няма кого да спасяваме. Лекарят беше прав. Това не се лекува.
Влязоха в коридора. След тях ехтяха гласът на бащата, който искаше телевизора по-силно, и присмехът на майка им.
***
Месец и нещо брат и сестра не ходиха при родителите. Един понеделник Цвети получи съобщението от баба Милка:
Цветенце, започна се. Дойдоха.
Цвети не издържа и тръгна. Стоеше на стълбите и гледаше как хора в гащеризони и маски се намърдват в 48-ми апартамент. Съседите бяха излезли навън.
Не се търпи това! негодуваше жена от съседната врата. Къщата ми се е напоила с миризми! Докога?
Изведоха майка й и баща й под ръка.
Безобразие! пищеше майка й. Имам бележка, че съм здрава! Не пипайте мойте неща!
Почистването започна. Изнасяха чували един след друг всичкия вход се затрупа.
Жена от инспекцията строго пита Иван:
Как я докарахте до тук? Пълна антисанитария! Мишки, хлебарки!
Майката мерна Цвети и грачно кресна:
Цвете! Кажи им! Кажи, че ти и Жоро не ни помогнахте! Че вие ни изоставихте!
Цвети не отвърна само си тръгна. Съседите гневно настояваха семейството свинчовци да бъде изгонено, а на нея ѝ беше вече все тая.
***
Следобед майка й звънна и обясни, че нямат къде да спят. Чистенето щело да отнеме дни, после и обеззаразяване щели да правят.
Цвети отказа да ги прибере. Жоро направи същото двамата повече не чувстваха друго освен брезгливост към родителите си.
