Аз, МРЪСНА ПОЛИЧКА, ПРИЛИВАМ СИ ПРЕДЕ СЕ СЕГА ЖИВЯ НА УЛИЦАТА.
На 50те си години Надежда Георгиева почти всичко е постигнала, което си е желала.
Тя е директор в голяма фирма в София, има луксозна квартира в Младост, кола и добър съпруг, който често е в командировки. Поради дългите пътувания не се вижда често с дъщеря си Маша живее далеч, в Пловдив. Струва се, че е постигнала всичко, но понякога се чувства самотна и тъжен.
Единствената й слабост е малкото кафе до офиса, където се сервират ароматни понички и ароматно кафе. За да отклони мислите, Надежда често се спира там.
Тя забелязва малка девойка, около шестседем години, с забавни плитки, която обикаля около кафето. Понякога търка фаровете на колите, за да получи монети, понякога просто моли за милост. Интересното е, че не яде това, което събира, а го слага в малка торбичка и я отнася някъде.
Надежда я наблюдава цяла седмица, после решава да я проследи. Момичето стига до изгорял дом в квартала и влезе в останалите след пожара части от къщата. Надежда я следва. На малък матрак лежи млада жена, която тежко диша. Момичето сяда на колене и казва:
Мамо, отвори очите, донесох ти нещо за ядене.
Жената се кашля и захапа. Надежда се зад тях и пита:
Тук живеете ли?
Ти кой си? попита девойката.
Аз съм Надежда Георгиева, но всички ме наричат тетя Неда. А вие как се казвате?
Аз съм Ралица, а мама е Лена. Тя е много болна и аз й нося храна, но от два дни нищо не яде.
Надежда приближи ръка, докосна челото на жената и веднага разбра ситуацията. Доста бързо извади телефона и повика спешна помощ.
Ох, тетя Неда, ще ме отведат от майка ми. Не искам да отида в детска институция.
Никой не ти е казал, че ще бъдеш в детски дом. Докато майка ти се лекува, ще живееш при мен.
И в къщи няма да ме упрекват, че съм мръсна.
Не, няма.
Скорая пристигна, Лената отведоха в болница, а Надежда и Ралица се завърнаха в кафето. Със ситни понички засекаха се в колата. Ралица се настани на задното седене и, преди колата да тръгне, заспа на място. След малко размисъл, Надежда се отправи към ТРК Парадайз да пазарува, докато Ралица спеше в машината.
Закупи храна, дрехи и играчки за девойката, после се върна при колата. Ралица още спеше, но когато се приближи към дома, тя се събуди.
Ето ни, Ралице, пристигнахме, тръгваме.
Влезе в апартамента и застана в прага:
Защо не влизаш?
Аз съм мръсна, ще заплющя всичко.
Ще оправим това, свали обувките и последвай ме.
Взела я в голяма вана, напълни я с вода и пуканки от сапун, и Ралица се забавляваше с балончета като малко дете в морето. Надежда я изтегли, уви обви с голям махров кърпа и я донесе до стаята. Малкото момиче беше лека, почти като собственото й дете. След като се подсуши, започнаха пробване на нови дрехи Ралица се оглеждаше пред голямото огледало, докато запитва:
Тетя Неда, съм ли красива?
Разбира се, найкрасивата! Избери как ще обличаш и после ще приготвим вечеря.
Когато всичко беше готово, момичетата се наядоха и прибраха след себе си. Ралица се стараеше да помага колкото можеше.
На следващия ден отидоха при Лена в болницата. Влезоха в палата, където Лена изглеждаше попоздраво, усмивка се появи на лицето й. Оставиха Ралица до майка й, а Надежда отиде при лекаря.
Какво й е?
Слава Богу, няма възпаление, само силна настинка, бронхит и изтощение. Ще трябва да остане поне две седмици.
Надежда се върна в палата, където Лена спеше. Тя и Ралица тихо излязоха, решиха да отидат в магазина за дрехи и храни за майка. Ралица минаваше из изложенията с широко отворени очи, но нищо не искаше. Дори когато видя плюшени мечета, нежно ги погладеше, усмихна се и продължи.
Надежда я следеше, вдигна мечето от рафта и отиде до касата.
Това е за мен? Благодаря! Колко красиво! Найдобрата ми подарка.
Вечерта Ралица заспа с мечето в ръка и сънищата й бяха изпълнени с гушкане.
На следващия ден отново посетиха болницата, занесоха храна. Лена беше повесела и Надежда я попита:
Лена, как стигна до тук с детето? Къде е домът ти, кои са родителите ти?
Лена замисли се и започна:
Нямам никой, съм сирачка. След като завърших, получих малка квартира, където ни намериха. Записах се в колеж, но се натъкнах и паднах, ударих се, а до мен дойде симпатичен младеж. Влязох в него от първия поглед, той ме ухажваше, след това научих, че съм бременна.
Той дълго се мъчеше, но се съгласи да ме приюти в апартамента си, а нашият в наема. Не ми предложи брак, когато се роди Ралица, отказа да я регистрира. Работих като чистачка и съдомиялка, докато той викаше приятели. Не искаше да ни представи на родителите си. Когато Ралица навърши три години, исках работа, но той ме спря, викаше, че у дома трябва да е чисто.
Пожар избухна в нашата квартира, останах без пари. Тогава му се появиха родители, майката ни изгони от къщата. Тя ни каза, че нямаме права, аз нямам къде да отида, Ралица е моята внучка, но ни изтласка. Тук се върнахме в изгорелия дом, започна буря, опитвах се да покрия нещо, за да не пада вода върху Ралица. Промокнах, замръзнах, с всеки ден се лошех. Страхувах се за нея.
Един ден видях вас, чулото ви глас ме затопли. После… не помня нищо.
Надежда я успокои:
Не се тревожи, Ралице, докато си в болница, ще останеш с мен. Ще намерим нещо за жилище.
Тя излезе от болницата, качи се в колата и се отправи към частния район, където живееше любимата й баба, Калина Иванова, близката приятелка на починалата й майка. По пътя си купи сладкиши и пристъпи пред калдера.
Ох, къде е тялото ми! Дъще ми, влез, да си попием чай. Разкажи какво се случи виждам, че имаш история.
Седнаха за маса, Надежда разказа всичко.
Боже мил, бедните детчета, без никой. Какво да правим?
Баба Калина, може ли да дадеш стая? Ще плащам всеки месец.
Какво, плащам? Ти знаеш, аз съм сама, нямам никой, синът ми е мъртъв отдавна. Ще ми бъде радост, ако живеете с мен.
Така се реши. Две седмици по-късно Надежда отведе Лената от болницата заедно с Ралица при баба Калина. Баба вече имаше готови сладки, пайове, цял дом, където имаше кутии с подаръци за майка и внучка. Лена, отваряйки кутии, се спусна на ръба на леглото и заплака.
Детето, защо плачеш?
За какво ми е всичко това? Господи, нищо вече не очаквах.
Бог ме изпрати при вас Надежда Георгиева и при вас Калина Иванова. Какво да ви благодаря? Нищо нямам.
Успокой се, просто живей с мен, ще бъдеш моя внучка, а Ралица правнучка. Ще се справим.
Времето минаваше, баба Калина се привърза към двете си момичета. Лена и Ралица се радваха на баба. Често идваше Надежда в гости, а при кашлица на баба, Лена я лекуваше, бягайки около нея.
Ралица започна да помага у дома, учеше се да пече пайове. Един ден Надежда дойде с жена, която носеше документи. Лена влезе в стаята и чуха разговор:
Ленчо, дето, е време за разговор.
Лена седна до масата:
Страхотна съм, самата си. Бог ме изпрати с вас, за да ви благословя. Написах завещание, за да не се карат в бъдеще, а вие да имате собствен дом.
Бабо, защо говориш така? Не се чувстваш добре? Как ще умреш? А какво с нас?
Ще живея още малко. Не се тревожете, искам всичко да е наред. Нямам повече никой, освен вас, Надежда.
Добре, така ще бъде.
И така се оформи животът на сирачка и нейната дъщеря в новото им уютно убежище, където смехът и малките чудеса са поскъпи от лева.
