Ние я омразихме от първия миг, щом стъпи преко прага на нашата къща в Сливен.
Къдрава, висока, тънка.
Тъпа й беше безвкусна, но ръцете ѝ се различаваха от майчините пръстите бяха покъси и подебели, а тя ги сгъваше като ключалка. Краката ѝ бяха послаби от майчините, а стъпалата подълги.
Седяхме с брат ми Валери, на седем, а аз на девет, и му хвърляхме нерви към нея.
Дългата Райна е километри, а не просто Райна, говорехме си.
Татко забеляза нашето неуважение и встъпи: Поведете се прилично! Какво ви е, нецивилизирани?
А тя ще остане при нас надолго? попита Валери, като се намеси. Той беше малък и без защита.
Винаги, отвърна татко.
Чуваше се, че татко се притеснява. Ако се разрази, ни чакаха неприятности, затова решихме да не го дразним.
След час Райна се приготви да тръгне. Облече обувките и, докато се изправяше, Валери се опита да ѝ подхвърли крачка. Тя почти падна в коридора.
Татко се разтревожи: Какво се случи?
Подскочих върху чужд чифт обувки, каза тя, без да гледа Валери.
Ще оправя всичко, обеща той без колебание.
Тогава разбрахме, че той я обича. Не успяхме да я изгоним от живота си, колкото и да се стараехме.
Един ден, когато Райна беше у дома без татко, тя, в следващото си досадно действие, ни каза с ровен глас:
Вашата майка умря. Тъй като е така, тя седи на небето и наблюдава всичко. Сигурно не е доволна от вашето поведение. Тя разбира, че вие се държите така отзад, защото ви е скучно. Вие запазвате спомена за нея като отрова.
Ние се настихме.
Валери, Калина, вие сте добри момчета! Не трябва ли да пазим спомена за майка с добри дела, а не с колкото се може полоши? Човек се счита за добър, когато прави добри неща.
Тези думи намалиха желанието ни да се държим лошо.
Един път помогнах на Райна да разопакова покупките от супермаркета. Какво я радваше! Погали ме по гърба. Да, пръстите ѝ не бяха майчини, но все пак беше приятно.
Валери се завиждаше.
Поставихме измитите чаши на рафта. Райна и той ни похвалиха. По-късно той разказа на татко с плам в гласа как сме полезни. Татко се усмихна.
Тъй като Райна беше чужда, никога не успяхме да се отпуснем напълно. Искахме да я пуснем в сърцето си, но не можеше.
Годината мина и забравихме какви бяха дните без нея. След едно събитие се влюбихме в Райна без остатъци, както татко.
В седмото класче на Валери нещата не вървяха добре. Тихият и затворен момче беше тормозено от едно дете Ванчо Храмцов. Той беше с еднаква височина, но понагъл.
Семейството Храмцов беше сплотено, Ванчо усещаше защита от баща си, който откровено му казваше: Ти си мъж, удряй всички. Не чакай докато те натиснат. Точно затова избра Валери за лесна мишка.
Той се прибираше у дома и ни мълчеше, сестра ми. Чакахме докато всичко се уреди сама, но нещата не се оправят сами. Тъпаци се чувстват безнаказани, защото жертвата не се задига.
Храмцов вече отворено удряше Валери. Всяко минаващо дете получаваше удар в рамото.
Събрах информация от Валери, след като видях синявици на раменете му. Той смяташе, че мъжете не трябва да прехвърлят проблемите си върху сестрите, дори повъзрастните.
Не знаехме, че под вратата стои Райна и слуша нашия разговор.
Валери ме умоли да не казвам нищо на татко, иначе ще стане още полошо. И ме молеше да не отивам да се бия с Ванчо, защото исках да го защитя.
Татко да се намесваше също не беше добра идея той можеше да се сблъска с бащата на Храмцов, а то е близо до затвора.
Утре беше петък.
Райна се представи, че отива в магазина, но ни отведе до училище и тайно поиска да покажем Храмцов. Аз го показа. И нека знае, котке!
Следваше истинска драма. Започна урок по български. Райна навлезе в класa с прическа и маникюр, и мило поиска Ванко Храмцов да излезе, защото имаше работа с него.
Учителката даде позволение, без да подозира нещо. Ванко спокойно излезе, мислейки, че Райна е нова организаторка. Трябваше да донесе венчелистчета за класа, за да ги постави пред героитесолдати.
Райна го грабна за гърдите, изтегли от земята и прошипя:
Какво искаш от сина ми?
От кой син? се замъка той.
От Валери Рябинов!
Нищо
Това искам нищо! Ако отново се докоснеш до сина ми, или ме гледаш погрешно, ще ти се случи нещо, гад!»
Мамо, пусни ме, изкърка Храмцов. Повече няма да правя това!
Изчезни от тук!, каза тя, като го закачи на място. Ако кажеш нещо за мен, ще сложа баща ти в затвора за възпитание на млад престъпник! Разбери? Скажи на учителката, че съм твоят съсед, а след уроките се извини на Валери! Аз ще се погрижа
Той се придвижи към кабинета, поправяйки униформата си.
Оттогава повече не гледаше Валери лошо. Той избягваше контакта. Същият ден се извини, късо, но искрено.
Не казвайте на татко, помоли Райна, но ние разкрихме всичко. Той беше изумен.
В някой момент тя ме насочи по правия път.
Влюбих се в шестнадесетгодишната любов, в която хормоните заслепяват ума и желанието е за забраненото.
Срам ме спира, но ще разкажа: запознах се с безработен и вечно пиян пианист, без да забележа очевидното. Той ми шепнеше, че съм му муза, а аз се топях в ръцете му като восък. Първият ми контакт с мъж.
Майка му отиде при пианиста и попита: Пие ли той понякога и как ще се издържа семейството ни? Със стабилен план за живот тя обеща да разгледа възможността за нашата връзка, но само ако пианистът поеме грижата за мен. Едно скромно жилище не беше достатъчно за сериозни намерения.
Той беше пет години помлад от Райна, а аз с двадесет и пет години повъзраст. Тя не се съобразяваше с обичаите.
Отговорите на пианиста не ще ги разказвам, но никога не съм се срамувал пред майка си, особено след като тя каза: Мислех, че си поумна.
Така завърши любовната ми приказка, грубо и нелепо. Но нито пианистът, нито татко не стигнаха до затвора Райна навлезе навреме.
Оттогава минаха години. С Валери имаме семейства, в които найголемите ценности са любов, уважение и грижа, ако близък се обърка. Те са наследени от Райна.
Жена, която би направила повече за нас, няма в този свят. Татко е щастлив, поддържан и обичан.
Преди това Райна преживя семейна трагедия, за която ние, Валери и аз, не знаехме. Татко не ни уведоми.
Райна се влюби в татко и напусна съпруга си. Има син, който загина по вина на съпруга й. Тя не можеше да му прости.
Искаме да вярваме, че поне малко успяхме да облекчим болката ѝ. Нейната огромна роля в нашето възпитание никога не беше подценявана. Около нея се събира цялото ни семейство. Не знаем как точните чорапи да сложим върху нозете ѝ, но я ценим и пазим.
Защото истинските майки, дори пред пречки като нечия злоба, никога не се спъват.
