„Не ми се иска да си спомням,“ помисли си Ваня, като избърсваше чаша и наблюдаваше жената. „Отново е тук – почти всеки ден идва в кафенето. Колко приятна жена, макар и възрастна.“
Възрастната дама с благородна външност беше облечена в дълга ленена рокля, а около врата ѝ висеше тънка нитка естествени бисери. Ваня знаеше, че винаги поръчва чаша кафе, портокалов сок и две кифлички. Кифличките винаги бяха пресни. Често я наблюдаваше как бавно отпива от кафето и се заглеждаше през прозореца. Очевидно това време ѝ доставяше удоволствие.
Докато Ваня тайно следеше жената, в кафенето бързо влезе слабичка млада жена, явно разстроена. Застана в далечния ъгъл, и Ваня се приближи.
„Здравейте,“ поздрави тя бързо. „Искам чай, и това е всичко.“
Ваня ѝ донесе чая, а младата жена кимна и изведнъж заплака. Ваня се обърка.
„Момиче, какво става?“ попита тя учудено. „Мога ли да помогна?“
Но тя само клатеше глава и плачеше, сякаш никой не можеше да я утеши. В кафенето нямаше други посетители. Сутрин идваха хора да си вземат кафе преди работа. Студентите бяха на ваканция, иначе и те често идваха.
„Как се казваш?“ попита Ваня, показвайки си именичката.
„Радка,“ отговори тя тихо, а сълзите продължаваха да се стичат.
„Какво се е случило?“ Но точно тогава влезе клиент, и Ваня се отвлече.
Когато погледна към Радка, до нея вече беше седнала възрастната жена и говореше с нея. Ваня се приближи, докато тя казваше:
„Ради, не е толкова страшно, колкото ти изглежда.“
„Вие не разбирате… Някой ви е изоставял ли някога?“ просълзя се Радка.
„Не, не са ме изоставяли. Аз сама си тръгвах, когато усетя, че ще стане така,“ отговори жената спокойно. „Казвам се Елена Димитрова. Повярвай ми, Ради, видяла съм много в живота. Винаги има изход.“
Ваня отново се оттегли – влязоха още хора. Реши, че Елена Димитрова ще успокои Радка, и не се намеси.
„Преживях двама съпрузи, имам две деца, четири внука и едно прадъще. И ако бях плакала толкова, животът ми нямаше да протече така. И нямаше да се омъжа отново.“
„А мен ме изоставиха… и съм бременна,“ избухна Радка, като спря да плаче. „Нямам къде да отида…“
„Така и си помислих,“ отвърна Елена Димитрова топло и притисна чашата с чай към нея. „Изпий го и се успокой.“ Погали я по рамото. „Разкажи ми, а аз ще измисля нещо.“
Радка избърса сълзите и разказа тъжната си история. Учеше в града, срещала се с Борис и му се доверила. В началото всичко беше хубаво – романтика, внимателен беше, баща му беше бизнесмен и той нямаше грижи за пари. Дори се беше
