Дневник, 21 октомври
Отново се озовах в тази вечна битка между сърцето и семейните очаквания. На масата за вечеря стоеше нашата малка кухня в София, а пред мен се виеха мисли за предстоящия гости майка ми, Десислава Петровна, и баща й, Никола Андреев.
Иван, който сутринта ще ме притискаше с пръсти по масата, почти не можеше да скрие нервността си, докато ни подсещаше, че ако не отидем при лекаря, ще го направи сам. Трябва да се вземе под внимание, че тримесечното изчакване е още половин година, казах аз, опитвайки се да успокоя нервите си. Той се подигри: Два години сме женени, а все още нищо. Майка ми вече всеки ден пита кога ще има внуци.
Обръщайки се към шкафа като да търся в него спасение, се опитах да скрия сълзите, но в душата ми се събираше натискът. Същото се случи, когато Десислава Петровна спомена, че утре очаква вечеря. Трябваше да купя продукти патица с ябълки за Нова година, както майка й обича. Патицата ще е каквато беше в 1998та, ми напомни.
Въпреки всичко, Иван успя да извади от гърлото си усмивка, когато каза, че майка му ще се радва на кулинарния ми талант. Тогава се появи и планът за Лилия по-малката ми късметлийска сестра, която трябваше да дойде с сериозен млад мъж, лекар Асен. Липсваше ми да се усмихна, но вътре се появи завистлив късмет, че на 22 години тя вече има трети серйозен приятел.
Прости, Лен, прошепна Иван, докато ме прегръщаше отзад. Не исках да те натискам. Аз му подаде ръка и се опитах да звуча по-спокойно: Ще приготвя патицата, както майка ти обича.
Сутринта се събудих преди обичайното. Иван още спеше, а аз тихо се изтеглих от леглото, за да не го събудя. До трети часа сутринта апартаментът блести от чистота, патицата мириса силно, а масата беше накрита като за коронати. Погледнах се в огледалото тъмносиното ми рокля с висок якен ме правеше по-стегната, а леката гримиране освежи лицето. На пръста ми блесна платинено обручално пръстенче с малък диамант подарък от родителите ми.
Изглеждаш прекрасно, каза Иван, гушайки ме отзад. Как винаги.
Звъна вратата точно в пет Десислава Петровна никога не закъснява. Драги мои!, викаше тя, влизайки и целувайки сина си. На мен я посрещна сухо ръкуване. След това се появи и Никола Андреев, висок мъж със сиви коси, който шепнеше: Мирише страхотно, Ленче.
Когато попитах за Лилия, Иван каза, че ще дойде малко по-късно с Асен, който се забави в клиниката. Десислава Петровна, с гордост в гласа, обяви: Това е женихът й неврохирург!
В кухната, докато подавам предястия, Иван ме подсказа: Не се внимавай за майка, тя винаги преувеличава. Усмихнах се принудително и помогнах с салатите.
Лилия се появи след половин час блондинка с модерна прическа и безупречен маникюр, придружена от висок тъмнокос човек в строг костюм Асен. Здравейте всички!, викаше тя радостно, прегръщайки брата си. Десислава Петровна се усмихна, поглеждайки към тях: Това е нашата малка принцеса, вече с достойна партия.
Смяхът се развиваше, но върхът настъпи, когато Лилия се оплакваше, че пръстенчето й дразни пръста. Десислава Петровна го хванала и върнала: Това е евтин бижутерий! Ти заслужаваш нещо по-добро.
Когато й зададох, от кого е, тя отговори колебливо: От колега Кирил. Майка й заподозря: И все още се виждаш с него? Лия се възпротиви, а Десислава се намеси: Не се притеснявайте, Асен, това е само една лоша романтика.
Тогава Десислава Петровна, без да се усмихне, каза: Трябва да дадеш моето обручало на Лилия.
Сърцето ми се стегна. Защо да му дадеш моето пръстенче? попитах. Тя се усмихна с лукавина: Тъй като той е нуждаещо се от добър пръстен, а ти вече имаш такъв, който носиш всеки ден.
Настъпи дълго замръзване. Мамо, спри!, викаше Лилия. Не е мое.
Тъй като вечерта се превърна в напрежение, аз се отклесах от масата: Извинете, трябва да проверя десерта, казах с дрожка. Стигнах до хладилника, където се облегнах и се опитах да успокоя треперащите ръце.
Тогава влезе Ивановият баща, Николай Андреев: Прости й, Ленче, Десислава винаги е малко… странна.
Това вече не е странно, Николай, отговорих. Това е неуважение към мен, моите родители, към нашия брак.
Той кима, обещавайки да говори с майка му. Но аз знаех, че тези обещания винаги се губят в тишината на семейната кухня.
Събрах десерта и се върнах в трапезарията, където Иван се опита: Лен, как си?
Как мислиш?, прошепнах. Твоята майка току-що иска да ми отдаде пръстена, а ти мълчиш.
Той се усмихна безмозъчно: Знам, но какво да кажа? Тя е майка ти.
Това не е оправдание, вмъкнах се аз, Тя ме унижи публично.
Той се наведе, притисна ме за рамо, но аз се оттеглих: Не мога повече да се боря с ветрени мелници.
След като гостите си тръгнаха, стените в апартамента се изпразниха. Иван тихо постучна на вратата ми: Лен, мога ли да вляза?
Не отговорих. Той влезе, седна до мен и попита как съм. Лиза се извинява за майка си, каза той, а Асен също.
А ти?, попитах. Ти се чувстваш неловко?
Разбира се, признесе той. Трябваше да я спра, но не знаех как.
Така винаги е, казах с горчивина. Твоята майка ме унижи, а ти стоиш, като че няма да се намеси.
Погледнах към прозореца, където нощният София блестеше под светлините. Ще родим ли дете?, мислех, дали майка ти ще иска да решава как да го отгледаме?
Иван се опита да ме успокои: Тя само обича Лилия, иска най-доброто за нея.
За сметка на нас, вмъкнах се аз, това не е любов, а егоизъм.
Тъй като не можех повече да задържам в себе си болката, реших да взема пръстенчето и да го поставя върху нощното шкафче. Ще отида при родителите си за няколко дни, трябва да помисля, каза аз.
Той се схвана за ръка, но аз го пуснах и продължих към вратата. Въпреки всичко, знаех, че ако не кажа не на майка му, никога няма да намеря мир в тази къща.
Сега, седейки в тъмнината, пръстенчето блести на пода символ на обещанията, които не успях да спазя. Оставам тук, с надеждата, че ще намеря куража да кажа не, дори ако това означава да се разделя с този живот. Пръстенът остана на пода, а аз взех палтото си и излязох. Дъждът беше започнал да капе по улиците, но аз вървях бавно, без да бързам към никъде. В джоба ми имаше ключовете от апартамента, но вече не усещах, че това е мой дом. На ъгъла спрях, погледнах към блестящия прозорец на нашето етаж, после свих надясно към влака за гара София-запад. Утре ще съм при майка си. А възможно е и за по-дълго.
