Стоя на балкона, аз наблюдавах със съжаление теще си, Мария Димитровна, седяща в мрака на пейката пред входа: да я призова, или да не я призова? Ако я позовем, Мария Димитровна ще вдигне глава и ще поклати глава не, казвайки, че ще си остане още малко. Тя излизаше да понася свеж въздух само когато пейката е напълно свободна разговорите на съвременните жени за ХКХ, за скъпите храни и всички други модерни теми й бяха непонятни. Целият си живот е живяла в село и от две години е принудена да живее при сина си и зетата си в столицата.
Смърти ми мама, измърмях към съпруга си, Васил. Пак е време да изпълним желанието й.
Още малко ще почакаме, няма да преместваме, докато всичко е готово, отговори той.
Преди две години къщата на Мария Димитровна изгоря, остана само един фундамент. Освен къщата, изгори и градинският склад, къщището за кокошки и малката оранжерия. По това време тя беше на пазара, продавайки краставички и домати от своята градина. Или токовият кабел се е докоснал, или някое електроуред е останал включен пламъкът се разпространи стремително, подкрепен от силен вятър, и жената се върна преди дълго време към пепелта. Съседи си спомняха с трепет как тя бягаше по черния двор, покрита с дъбова сажда, крещейки от болка. Живяла е сама; къщата беше нейното единствено богатство.
След като Мария Димитровна претърпя инсулт, синът й Иван и зетата й Радка я приеха в техния дом. Дълго време тя лежеше частично парализирана, но след време започна да ходи малкопомалко.
Майко, оставете се да почивате, прекалено е вредно да се разхождате, молеха я от Радка.
Не, сега вече се разхождам и след това ще се прибера в родното село, отвърна теще ни.
Всички решиха, че тя е загубила съзнанието си. Не помни ли какво се е случило?, питаха се. Тя, с леко усмихнато подмигване, каза: Не съм луда, помня къщата, как гореше, как лежах в болницата. Планирам да живея при съседката Поли, тя също е сама, ще й помагам в дома и ще събирам пенсията си, ще построя нещо малко, потихон. Знам, че и вие живеете скромно, внукът расте, а аз заема неговата стая. Тук съм лишена.
Никой не искаше да сподели, че съседката им Поли, най-близкият приятел, наскоро почина и къщата й вече е в ръцете на разширеното семейство, което се кани в съдебен процес. Всички се страхуваха от втори инсулт. Поли беше най-скъпият им човек, както по душевност, така и по география живееше най-близо. Мария Димитровна имаше малка сестра Анка, живееща на север, където климатът е суров. Двамата им сина Иван и помладият Димитър, а третият брат Митко работи като морски моторист и постоянно е на рейс.
Найголямото безпокойство на Мария Димитровна беше, че живее в стаята на внукатастудентка, която не може да покани приятелки у дома. Тя усещаше, че момичетата трябва да се събират някъде в къщи.
Бабо, днес вече всички говорим онлайн!, обясни ѝ внука Людмила.
Какво е това онлайн?, удиви се бабата. Дори чаша чай заедно да не изпием.
Освен това, че натиска внука, Мария Димитровна не искаше да натоварва сина и зетата, виждайки колко скромно живеят. Тя се опитваше да помага с чистенето и готвенето, но като зетата без успех ходеше с трудност, лявата ръка й се отказваше. Когато научи за Поли, плача дълго, след което заяви:
Детета мои, не се обиждайте, но реших: сложете ме в дом за възрастни. Иван, имаш пълномощно, подписах го в болницата, можеш да решаваш всичко. Моля, искам там поне някой да ме слуша. Ако е скъпо, продайте парцела ми дори и да е евтин, поне ще имаме пари!
Раздразнението на Радка, Иван и Людмила беше без граници, но с времето баба ги привика към тази идея. Иван се зае с документите за дома за старци, каза, че е продал земята, но баналните препятствия бюрокрацията са огромни. Даде пари на директора, но той продължаваше да отлага, чакал опашката. Вече се приближаваше есента, а желанието за преместване растеше.
Когато Мария Димитровна се прибра от вечерната си разходка, влезе от прага и каза:
Иване, ако в понеделник не ме заведеш в дома за старци, ще отида сама, така да знаеш! Ще отида при директора и ще кажа: да ми дадете легло, парите вече са ви платени, държавата трябва да ме осигури!
Цели уикенди Иван изчезваше. В неделя се появи късно вечерта, нервно шепнееше с Радка и каза, че всичко е уредено с директора, утре ще има легло, дори собствена стая.
Сутринта тръгнахме в старата Лада на Иван. Мария Димитровна не разбираше защо синът шофира по пътя към селото й, ако трябваше да отиде в обратната посока.
Мамо, пътят е прекаран, сега е объркано, трябва да минем в обиколка, обясни Иван.
Така стигнахме до познатите села и до онова село, където преди две години живяха Мария Димитровна и нейният парцел. Старичката се затвори в очи не искаше да вижда познатите улички и продадения участък. Когато отвори очите, колата спря пред новоизградената къща от червено тухлени стени, а на портича я посрещна и усмихна сестра ѝ Анка. Сякаш Мария Димитровна губеше съзнание, всичко се размиваше.
Когато се събуди, докосна се до сестра си, към сина, зетата и внуката, и не знаеше как да им благодари. Мамо, никой не планираше да продава земята, а ние отначало решихме да построим нов дом!, обясни Иван. Не искахме да ви разкриваме, взехме кредит, Митко изпрати паричен превод, тук беше готово цялото благоустройство нова къща, три стаи, просторна кухня с веранда, двуканален бойлер, душ и тоалетна. Също и тетята Анка се присъедини тя вече полугодина е тук, след като замина от севера, правеше интериорен ремонт, чакаше срещата с вас, но задържаше всичко като изненада! Ако бяхте изчакали още две седмици, складът би бил завършен, а Митко щеше да дойде, но вие решихте да промените плановете!
Мария Димитровна плачеше и се смя, гушкаше сестра си, сина, зетата, внуката, без да знае как да им отговори. Кой би предположил, че се крие такова изненада? Толкова радост, че почти получихме втори инсулт от щастието! Каква радост е да имаш такава семейна подкрепа!
